— Мисля, че бих искала да се запозная лично с тази дама — каза Астарела. — Защо не й направим кратко посещение, за да я поканим на сватбата ни?
— Прекрасна идея! — въодушевено каза Алброн. — Елиар, защо не се отбиете при майка ти със сержант Халор, за да й съобщите, че след малко ще я навестим? Не мисля, че от наша страна ще е възпитано, ако внезапно се изтърсим на прага й, нали?
— Веднага ще тръгнем, княже — зарадвано каза Елиар.
Халор обаче изглеждаше малко мрачен.
Къщата на Алайя бе малка спретната сграда, построена от старателно одялани дървени трупи. Пред кухнята имаше малка градинка.
Майката на Елиар бе висока жена на около тридесет и пет години с кестенява коса и тъмносини очи.
— Та тя е красавица! — промърмори нервно Андина на Лейта.
— Забелязах — каза Лейта.
— Добре ли изглеждам? — попита Андина с известно смущение.
— Чудесно изглеждаш, мила — увери я Лейта. — Няма защо да нервничиш.
— Тя е майка на Елиар, Лейта, и държа да ме хареса.
— Всички те харесват, Андина. От всяка твоя пора направо блика очарование.
— Ще престанеш ли да ме дразниш?
— По всяка вероятност не. Това ми стана любимо занимание.
— Княже Алброн, моят дом се чувствува почетен от вашето присъствие — каза Алайя и направи изящен поклон. Гласът й бе звънък и мелодичен.
— Почетените сме ние, Алайя — отвърна Алброн и също се поклони.
— А това е Андина, мамо — представи Елиар владетелката на Остос.
Усмивката на Алайя приличаше на изгряващо слънце. Без дори да се замисли, тя протегна ръце към дребното момиче. Андина се затича към нея и двете се прегърнаха.
— Не си ли малко дребничка? — каза нежно Алайя. — Елиар вече ме предупреди, че не си много висока, но не очаквах да си чак толкова мъничка.
— Ще ти достави ли удоволствие, ако застана на пръсти? — попита Андина.
— За мен си прекрасна такава, каквато си, Андина — отвърна Алайя. — Не се променяй. Елиар каза, че си била така любезна да го храниш.
— Мисля да го храня цял живот — отвърна Андина.
— Това е твърде трудна задача за едно толкова малко момиче.
— Ще се опитам да се справя, Алайя. Установих, че докато имам подръка някаква храна, която да му тикна в устата, няма опасност да изяде мебелите.
И двете се засмяха и погледнаха с обич младежа.
— Струва ми се, че трябва да си поговорим, Алтал — каза Лейта. — Има нещо, което искам да споделя с теб.
— Нещо бързо ли е?
— Не е чак толкова бързо, но ще е добре да го споделя с теб веднага. Това няма да ни отнеме много време, а и никой няма да забележи отсъствието ни за няколко минути.
— Отново започна да говориш загадъчно — каза Алтал, докато излизаха.
— Престани да мрънкаш, татко — смъмри го тя.
Излязоха от градинката на Алайя и се озоваха в малка горичка до реката.
— Слушам те, Лейта. Какво те смущава? — попита Алтал.
— Сержант Халор се чувствува много неудобно, Алтал.
— Да не би да казваш, че не понася майката на Елиар?
— Тъкмо обратното. Някога с Алайя са „ходели“, както се казва, докато не я запознал с Агус, бащата на Елиар.
— Така ли?
— Чу какво каза княз Алброн. Става дума за любов от пръв поглед. Халор е наблюдателен и веднага е разбрал какво се е случило. Обичал Алайя — а и сега я обича, — обаче Агус му бил като брат, така че той скрил чувствата си и се отдръпнал.
— Май започна да ми разправяш поредната банална история.
— После нещата стават по-лоши. След като Агус загинал в една от безсмислените войни в равнината, Халор решил, че за него може би се открива някакъв шанс. Алайя обаче била толкова съкрушена от смъртта на съпруга си, че заживяла отшелнически. Когато Елиар започнал да се подготвя като боец, Халор го взел под свое покровителство. Ако си обърнал внимание, държи се с него повече като баща със син, отколкото като командир към подчинен.
— Знаеш ли, права си. Халор наистина се грижи за Елиар. Алайя изпитва ли някакви чувства към Халор?
— По начало го възприема като стар приятел, обаче усетих и признаци, че би могло да се стигне до нещо повече. Стига Халор да не проявява припряност.
— Сега само това ни трябваше — недоволно промърмори Алтал. — Лейта, по-добре да не ми бе разказвала всичко това.
— Опитвам се да те държа в течение на събитията за твое собствено добро, татко — каза Лейта.
— Какво искаш да кажеш?
— Не смяташ ли, че Двейя би могла да оцени тази ситуация като много интересна? И че ако пропуснеш да я уведомиш за нея, тя би могла, меко казано, да ти се разсърди?
— Ако ти току-що не ми бе разказала тази тъжна малка история, нямаше да знам за нея.
— Нима наистина можеш да допуснеш, татко, че ще имам тайни от теб? — попита Лейта с престорено удивление. — Ако не бях споделила с теб това, можеше да пострадам аз. Наистина те обичам, мили татко, но не чак толкова. Вече си известен за случая, така че ти се заеми с него. Не се ли гордееш с моята проницателност?
— Наистина бих се радвал да престанеш да ме наричаш „татко“, Лейта — отвърна недоволно той.
Тя внезапно го погледна изненадано, разплака се и закри лицето си с ръце.
— Сега пък какво ти става? — попита я той.
— Остави ме на мира — захлипа тя. — Остави ме, Алтал!
— Няма да те оставя на мира, Лейта. Какво ти става?
— Мислех си, че си различен. Остави ме — отвърна тя и продължи да плаче.
Той инстинктивно я прегърна. Тя за миг оказа съпротива, но после се отпусна върху гърдите му, като продължи да плаче неудържимо.
Очевидно бе твърде разстроена, за да говори смислено, така че Алтал опита да се свърже с нея „по другия начин“.
Внимателно навлезе в съзнанието й и установи, че мислите й са съвсем объркани.
— Отдръпни се! Отдръпни се! — мислено го помоли тя.
— Няма — каза й той на глас и продължи да търси.
Заляха го милион нейни спомени от кверонското село Петелея, а чувството й за самота го прободе сякаш с нож. Въпреки своята дарба Лейта бе израсла в почти пълна самота. Баща й бе умрял преди тя да се роди, а майка й бе душевноболна, не точно безумна, може би, но „странна“. Другите деца от селото изпитваха боязън от нейното умение да отгатва мислите им и страняха от нея, така че тя бе израсла без приятели и в почти пълна самота. И в страх. Над всичките й спомени бе надвиснала сянката на сладострастния жрец със сурово лице, брат Амбо, чиято ненавист към нея се бе засилвала с всяка година. Опитите й да го избягва се бяха оказали безплодни, тъй като той я бе преследвал навсякъде, и страхът от неговото въображение я бе изпълнил с ужас. Ужас, който буквално я бе лишил от способността да мисли и да действува.
Макар и да беше наясно с намеренията му, тя бе съвсем беззащитна. Точно заради това бе станала жертва на неговите измислени обвинения и на пародията на процес и бе осъдена на смърт в пламъците.
