Алтал поклати тъжно глава и въздъхна.
— И как ще свърши според вас цялата тази работа?
Дългоносият крадец се засмя цинично.
— Благородниците ще видят накъде духа вятърът и ще подкупят новите жреци. Тогава жреците ще престанат да говорят за социална справедливост и ще започнат да говорят за мир и спокойствие. Вместо да ги призовават да приберат „това, което справедливо ви се полага“, ще им обяснят, че ще бъдат възнаградени на небесата. После, обхванати от чувство за „граждански дълг“, тихомълком ще уведомят властите кои са ръководителите на бунта, и не след дълго по дърветата в цял Перквейн ще увиснат обесени селяни. Революциите винаги свършват така.
— Не намираш ли, приятелю, че гледаш доста цинично на живота?
— Свикнал съм да надничам дълбоко в сърцата на хората — отвърна красноречиво крадецът. — Ако трябва да съм честен, предпочитам да надникна в помийна яма.
— Ти обаче ме наведе на една интересна мисъл — каза Алтал. — Ако, да речем, всичките навлечем зелени дрехи, или сини, няма значение, и започнем да хвалим на селяните някакъв нов бог, или още по- добре, някакъв стар, но отдавна забравен бог, то ще можем да повторим със същия успех номера на червенодрешковците. Изглежда, че от религията могат да се спечелят пари.
— Сетих се за едно божество, което с положителност ще ти свърши работа — каза джебчията и се ухили.
— Така ли? Кое божество имаш предвид?
— Какво ще кажеш за Двейя?
Алтал насмалко не се задави.
— Преди няколко хилядолетия тя е била главната богиня на Перквейн — започна да обяснява джебчията. — Храмът й все още си стои в самия център на Магу. Нищо, че жреците с кафявите дрехи го обсебиха. Ако не се лъжа, някъде в дъното на храма още може да се види една нейна статуя. По-подходящо божество за такава цел няма да намериш. — Дългоносият крадец се разсмя, изправи се и вдигна ръце като за благословия. — Елате при мен, чада мои! Елате и възхвалете с песни и молитви божествената Двейя, вчерашната и утрешната богиня на плодородния Перквейн! Подчинявайте й се, братя, разгромете неверниците и върнете миналата слава на нашия скъп Перквейн!
— Амин! — добави джебчията и също се разсмя.
Когато излезе от кръчмата, Алтал целият трепереше.
— Значи такава била работата — изхъмка Двейя, след като Алтал й разказа чутото от разбойниците.
— Какво имаш предвид, мила?
— Генд определено е склонен малко да преиграва. Жреците на Дейва в Некверос носят виолетови раса.
— Какво излиза? Че това селско въстание е нещо повече от авантюра на група опортюнисти, така ли? Че може би е опит да се подлъжат селяните да боготворят брат ти?
— Това не е невъзможно, Алтал. Генд не извади особен късмет с войните. Нищо чудно сега да прибегне до социални революции с религиозна окраска.
— Доста странна каша забърква.
— Така е, любов моя. Само дето не ми е ясно как ще се опита да представи Дейва като приятел на масите. Откъм арогантност той е по-лош дори от Дейвос. Трябва да приключим колкото се може по-бързо със сватбата на Алброн, за да може да се върнем в Магу преди да е пламнал цял Перквейн. Най-добре е да отведем всички гости в замъка на Алброн, като използуваме вратите.
— Не знам дали е уместно, Еми — каза с известно съмнение Елиар. — Ако тръгнем по суша към замъка на княза, вместо да използуваме Дома, ще стигнем там в средата на зимата. Би било добре да направиш една или две виелици, за да не се усъмни никой.
— Не ми се иска да го правя. Ледниците започнаха да се топят и не искам да се меся в климата. Кажи на останалите да вмятат в речта си от време на време изрази като „необичайно време“ или „изключително мека зима“. Това би трябвало да е достатъчно, за да не събудим подозрения.
— Как е Бейд? — попита Елиар.
— Както преди. Продължава да се опива от вината си.
— Той има ли представа от колко време е тук?
— Едва ли. Започна вече да бърка реалното време с времето на Дома.
— Това е нов термин, Еми — отбеляза Алтал. — Харесва ми, обаче. „Време на Дома“. Това обяснява доста неща.
— Радвам се да чуя това, приятелю.
— Да тръгваме тогава — обърна се Алтал към Елиар. — Колкото по-скоро приключим със сватбата на твоя княз, толкова по-бързо ще се върнем в Перквейн, за да сложим пръти в колелата на каруцата на Генд. Това започна да ми става хоби.
Елиар и Алтал се присъединиха към останалите при хълмовете на Арум, а след това изчакаха техния „местен герой“ да ги въведе без затруднения в един коридор в северното крило на Дома.
— Това умение май си го развил до съвършенство, Елиар — отбеляза сержант Халор. — Чудесно знаех какво правиш и въпреки това и аз не успях да разбера кога минахме през вратата.
— Натрупах доста опит, сержанте — отвърна скромно Елиар. — Като практикуваш нещо, в крайна сметка го научаваш.
— Къде ще излезем, Алтал?
— На няколко километра на юг от замъка на княз Алброн. Еми иска да приключим по-бързо със сватбата, за да можем да се заемем с революцията в Перквейн. Да не забравя: трябва да се престорим на изненадани от меката зима. Ще пристигнем месец и половина по-рано, отколкото ако бяхме използували нормалния път, и хората ще очакват да се е натрупал сняг.
— Ще се постарая да изглеждам изненадан — отвърна сухо Халор.
— Наистина много желая да те запозная с нея, Андина — каза развълнувано Елиар на малката владетелка на следващата сутрин по време на закуската в замъка на княз Алброн. — В крайна сметка скоро тя ще ти стане роднина.
— Сигурен съм, че майката на Елиар ще ти допадне, Андина — каза княз Алброн. — Тя е прекрасна жена.
— Майка ти защо не живее в селото, Елиар? — попита с любопитство Гер.
— Баща ми построи къщата ни извън града и на майка ми въобще не й дойде наум да се пресели другаде. Каза, че там се чувствувала добре.
Княз Алброн въздъхна.
— Това бе една от най-големите трагедии на нашия род — тъжно каза той. — Агус, бащата на Елиар, бе един от най-великите воини в нашата история. С Халор бяха почти като братя.
— Истина е. Бяхме много близки — потвърди Халор. Алтал малко се изненада от безстрастния тон на сержанта.
— Ако имах литературна дарба, щях да напиша епически роман за първата среща между Агус и Алайя, така се казва майката на Алтал — каза княз Алброн.
— Прекрасно име — тъжно каза Лейта.
— Вярно е — съгласи се Алброн. — Алайя и Агус, ако си спомням добре, ги запозна Халор. Случайно присъствувах на това запознанство и не си спомням после да съм видял подобно нещо. Още щом се срещнаха, веднага си пролича, че се влюбиха безнадеждно един в друг. Нали така, Халор?
Сержант Халор дори не си направи труда да отговори, а само кимна.
— Не сме нарушавали спокойствието на Алайя — продължи Алброн. — Струва ми се, че все още е в траур.
— Не е съвсем така, княже — възрази Елиар. — Тя винаги се радва, когато ме види. Освен това никога не пъди гостите.
