хората си да подготвят конюшните. Когато Кройтер се върне в Плаканд, ще започне да ти изпраща зестрата на Астарела. Скоро ще бъдеш залян от коне.
— Благодаря ти, че ми напомни — каза хладно Алброн.
— Няма за какво, светли княже — отвърна Алтал. На излизане се усмихна.
— Перквейнците в действителност са клонка на треборейците — обясни същата вечер Двейя на Алтал и спътниците му. — През осмото хилядолетие Остос изпрати на запад кораби, за да създадат нови поселения и да обработват нови селскостопански земи. Кантонците също изпратиха хора, които да основат собствени поселения. Кажи-речи нестихващата война между Кантон и Остос не се отрази на перквейнците. Тях ги интересуваше само собствената им реколта и собственото им забогатяване. Вълненията в Треборея разрушиха някои от социалните прегради, така че треборейските селяни днес се радват на много по-голяма свобода от перквейнските. Перквейнските селяни не са точно крепостни, но не са много далеч от това.
— Какво означава „крепостен“, Еми? — попита озадачено Гер.
— Означава, че ги възприемат като имущество, Гер. Като част от самата земя. Когато някой закупи земя в страна, където съществува крепостничество, той встъпва във владение и на хората, които живеят върху нея.
— В такъв случай те роби ли са? — попита Елиар.
— Не съвсем — отвърна Двейя. — Просто са част от земята, и толкова. Крепостният селянин живее малко по-добре от роба, но всъщност не се отличава особено от него.
— Никога не бих търпял подобно нещо — възкликна Гер. — Бих избягал толкова бързо, че въобще няма да ме усетят.
— Това се случва доста често, Гер — каза Двейя.
— Страната едно цяло ли е? — попита сержант Халор. — Или е разделена на разни херцогства и други подобни? Всъщност интересува ме дали съществува централно правителство.
— На теория столицата на Перквейн е Магу — отвърна тя. — Никой обаче не се интересува от това. На практика властта е в ръцете на духовенството.
— Така е — потвърди Бейд. — Отгоре на всичко, по-лошо духовенство от перквейнското няма. Там господствуват жреците с кафяви дрехи, а техният орден се интересува повече от своите богатства и привилегии, отколкото от добруването на по-долните класи. Има и представители на жреците с черни дрехи, имам предвид моя орден, както и на жреците с белите одежди. Обаче не разполагат с особено влияние. Още преди столетия трите ордена са се договорили никой от тях да не посяга към територията на останалите.
— Неотдавна посетих едно свърталище на разбойници в Магу, където стана дума за обстановката в Перквейн. — каза Алтал. — Генд очевидно е решил да се възползува от страданията на перквейнското селячество. В крайбрежните градове са се появили самозвани жреци, които проповядват революция и призовават селяните на бунт.
— Самозвани ли?
— Крадците бяха сигурни, че тези смутители на реда не са истински жреци. Облечени са в червени одежди и изнасят проповеди в защита на социалната справедливост, като разобличават алчните благородници и поквареното духовенство. За нещастие, повечето от нещата, които казват, са верни. Особено за Перквейн. Там към селяните определено не се отнасят добре, а духовенството в кафяви одежди подкрепя аристокрацията в нейните усилия да ограбва бедните.
— Духовенство с червени одежди не съществува — каза убедено Бейд.
— Съществува, братко Бейд — възрази Двейя. — В Некверос духовниците са облечени в алени одежди. Брат ми открай време обича ярките цветове.
— Да не искаш да кажеш, че перквейнските селяни са започнали да боготворят демона Дейва?
— Едва ли — отвърна Двейя. — Поне в този момент, едва ли. Крайната цел може би е такава, обаче точно сега в южен Перквейн ударението се поставя върху социалните промени. В една система, основана върху управлението на аристократите, има много несправедливост. Вероятно защото аристократите възприемат селяните като подчовеци. В миналото имаше много революции, но не дадоха резултат. Най-вече поради това, че единственото, към което се стремяха техните ръководители, бе да се сдобият с позициите и привилегиите на разобличаваните от тях благородници. Всъщност единственото нещо, което революциите променят, е терминологията.
— Кой е глава на кафявото духовенство, Бейд? — попита Алтал.
— Екзарх Алейкон — отвърна Бейд. — Главният храм на кафявото духовенство някога бе в Дейка, в Екверо, обаче след разгрома на дейканската империя кафявите се преместиха в Магу. Тамошният им храм е великолепен.
— Благодаря ти — каза Двейя с лека усмивка.
— Не знам дали те разбирам — отвърна озадачено Бейд.
— Това е моят храм, Бейд. Жреците с кафяви одежди го присвоиха преди няколко хиляди години.
— Не знаех — призна Бейд.
— Те не обичат да говорят за това. А и неизвестно защо мисълта, че освен богове има и богини, ги тревожи.
— Нима селяните наистина живеят толкова зле? — попита сержант Халор. — Винаги има недоволни, които непрестанно мърморят, но най-често те са движени от алчността и завистта.
— Прозорецът е тук, сержанте — отвърна Двейя. — Иди при него и сам се убеди.
— Ще го направя — отвърна Халор. — Искам да знам срещу какво сме изправени.
Гледката от южния прозорец сякаш се размаза, но след малко пред очите им се появиха поля и сиво бурно море.
— Това е местност в южен Перквейн, недалеч от морското пристанище Егни — поясни Двейя.
— Защо там е ден, докато тук е вече тъмно? — попита Гер.
— Защото се намираме доста по на север — отговори Двейя.
— Това какво общо има с въпроса ми? — попита детето.
— Алтал ще ти обясни — отвърна Двейя с лека усмивка.
— Грешиш, Еми — каза Алтал. — Аз знам, че това се случва всяка година. Причината обаче не ми е известна.
— Обясних ти я обстойно още много отдавна, приятелю.
— Знам. Въпреки това явлението не ми е ясно.
— Тогава ми каза, че си разбрал.
Той вдигна рамене.
— Излъгах те. Беше ми по-лесно да те излъжа, отколкото да изчакам да ми го обясниш за трети път.
— Би трябвало да се срамуваш — смъмри го тя.
— Изглежда, е късен следобед — каза сержант Халор, като присви очи. — Какво правят тези селяни на полето през зимата?
— Нищо смислено — отвърна Двейя. — Просто благородният собственик на земята не обича селяните му да безделничат.
Селяните, мършави и мръсни, бяха облечени в парцали. Копаеха земята с примитивни мотики под бдителния поглед на един навъсен надзирател на кон и с камшик.
До надзирателя се приближи на коня си богато облечен благородник и попита:
— Само дотук ли са стигнали?
— Земята е замръзнала, господарю — обясни надзирателят. — Само си губят времето.
— Тяхното време ми принадлежи — каза благородникът. — Щом съм заповядал да копаят, ще копаят. Не им трябва да знаят защо.
— Това ми е ясно, господарю — отвърна надзирателят. — Няма обаче да е зле аз да знам причината.
— Появили са се агитатори, Алкос — отвърна благородникът. — Като намерим работа на селяните си, няма да им остане време да слушат речи.
