— Разбрах — каза надзирателят. — Това е наистина разумно. Няма да е зле обаче да бъдат нахранени малко по-добре. Днес десетина припаднаха.
— Глупости — каза презрително благородникът. — Преструват се. Точно затова съм ти дал камшик, Алкос. Дръж ги да копаят, докато се стъмни. Чак тогава им разреши да се нахранят. Кажи им утре да са тук преди да се е съмнало.
— Господарю, повечето от тях нямат какво да ядат. Повечето всъщност се хранят с трева.
— И животните се хранят с трева, Алкос. Надзиравай ги. Аз трябва да се прибирам в имението. Наближава време за вечеря, а буквално умирам от глад.
— Ти всичко това сега го съчини, нали, Еми? — попита я безмълвно Алтал.
— Не съм, приятелю — отвърна му тъжно тя. — Не ми се наложи. Всичко това наистина се случва и положението става още по-лошо.
Гледката отново се замъгли и след малко пред Алтал и спътниците му се появи вътрешността на богато мебелирана стая. Върху разкошно кресло се бе настанил шкембест човек, който разсеяно си играеше с кама с позлатена дръжка.
На вратата се почука и след малко в стаята влезе един войник и докладва:
— Той каза „не“, княже.
— Какво искаш да кажеш? — възкликна благородникът.
— Заинати се, княже. Освен това май наистина е силно привързан към дъщеря си.
— В такъв случай го убий! Искам още тази нощ това момиче в спалнята си!
— Върховният шериф каза, че вече не ни е позволено да убиваме селяните, княже. Тези жреци, които мътят главите на хората, само това и чакат. Научат ли за нечия случайна смърт, веднага я използуват, за да бунтуват селяните.
— По-смехотворно нещо от това не бях чувал!
— Прав сте, обаче ако убия този твърдоглав стар глупак, върховният шериф още утре сутрин ще почука на вратата ви — отвърна войникът. После, изглежда, се сети за нещо и лукаво присви очи. — Знаете ли какво, княже? Може да се направи друго нещо. Бащата на момичето е сакат. Миналата година го ритна кон и му счупи крака. Не е в състояние да работи, а освен това хубаво момиче има още осем деца.
— И какво от това?
— Защо да не му кажа, че ще го изгоните от порутената му колиба, ако не ви даде дъщеря си? Зима е и цялото му семейство ще умре или от глад, или от студ, ако остане без храна и подслон. Струва ми се, че ще прояви сговорчивост.
— Чудесна идея! — ухили се благородникът. — Направи го, сержанте. Кажи му да започне да се изнася. Ако дъщеря му тази нощ не бъде тук, утре още по тъмно да го няма.
— Можеш ли да откриеш вратата до това място, Елиар? — изръмжа сержант Халор.
— Веднага, сержанте — отвърна Елиар със стоманен глас. — Да взема ли меча си?
— Добра идея.
— Почакайте малко, господа. Още не сме приключили — каза Двейя.
Картината отново се промени и Алтал и приятелите му надникнаха в друг дом. Строен благородник със сурово лице бе седнал пред маса, покрита с документи, и разговаряше с жрец, облечен с кафяви одежди.
— Прочетох ги десетина пъти и все още не знам как да реша проблема, братко Савел — каза благородникът. — Този кладенец ми трябва, но селяните го притежават от хиляда години. Ако разполагах с водата му, можех да напоя поне още неколкостотин акра земя.
— Успокойте се, господин бароне — отвърна жрецът. — Ако не можете да откриете подходящ документ, ще трябва да съчиним един.
— Смятате ли, че съдът ще признае валидността му?
— Естествено, че ще я признае, господин бароне. Председател на съда е моят скопас, който ми дължи няколко услуги. Когато му представя моето „изумително откритие“, той ще постанови селото, заедно с кладенеца, да стане ваша собственост. Властите ще изгонят селяните, а вие после ще разрушите къщите им. Или ще ги използувате като обори, ако ви вършат работа.
— Смятате ли, че това може да ни се размине безнаказано, братко Савел? — попита баронът със съмнение.
— Та кой може да ни попречи, господин бароне? Аристокрацията владее земята, а църквата — съдилищата. Ако действуваме заедно, можем да правим каквото си искаме.
— Какво ще кажете, сержанте? — обърна се Двейя към Халор. — Получихте ли отговор на въпросите си?
— Да, госпожо — отвърна той. — Възниква обаче друг въпрос. Защо трябва да се намесваме в тази история? След това, което видях, бих казал, че тази революция отдавна е трябвало да избухне. Защо не се ограничим просто със затварянето на границите на Перквейн? Селячеството ще има грижата само̀ да разгроми аристокрацията и духовенството.
— Защото революцията не се ръководи от този, от когото трябва.
— Какво излиза? Че ние просто ще се намесим и ще им я откраднем изпод носа ли? — попита Гер.
— В общи линии, да.
— След като ще им откраднем революцията, няма ли да е добре преди това да видим кои са хората, които я организират? — попита Халор. — Пехал и Гелта вече са елиминирани. Значи командува някой друг. Опознаването на врага е много важно нещо.
— Добре казано, сержанте — съгласи се Двейя. — Значи сега ще се заемем с малко разузнаване.
Алтал направи крачка назад и изпрати мисъл към Бейд. Главата на младия жрец все още бе изпълнена с бурни емоции. Той все още изпитваше скръб и вина, обаче под тях бе започнал да се появява гняв. Неправдите на перквейнското общество бяха започнали да надделяват над самообвиненията му.
— Това е само началото, приятелю — прошепна гласът на Двейя. — Не го насилвай. Струва ми се, че ще се съвземе със собствени сили.
— Самата ти не попресили ли малко действителността, Еми? — попита Алтал.
— Съвсем малко — призна тя. — Мислите на повечето хора, които наблюдавахме, не са чак толкова порочни, колкото това, което чухме и видяхме.
— Еми, отново хитруваш.
— Така е. Намирам обаче хитруването за приемливо, щом ще помогне за съвземането на брат Бейд.
— Разбиранията ти за морал са доста гъвкави.
— Не говори такива неща. По-добре наблюдавай Бейд. Скоро ще види и чуе някои неща, които могат да му помогнат да стъпи на земята.
Мъглата зад южния прозорец се вдигна и картината отново стана ясна. Алтал и останалите се оказаха пред развалините на къща, построена на хълм, извисил се над южното крайбрежие. Сред развалините имаше палатка и малък огън. До него бе застанал жълтокосият прокуден жрец Арган и с досада подритваше няколко полуразпаднали се тухли.
— Така ще си повредиш обувките — чу се глас от мрака.
— Къде беше досега? — обърна се Арган.
— Обикалях из околностите — отговори Коман. — Нали искаше това от мен?
— Откри ли нещо?
— Все още никой не е нахлул в страната, ако именно това те вълнува. Арган, струва ми се, че те няма напълно да разберат действията ти. Не успях да открия Алтал, обаче това не трябва да те учудва. По всяка вероятност се е укрил в Дома на края на света, а той е извън моя обсег. Имаш ли вести от Генд?
— Не. Той е в Нагараш, опитва се да умилостиви Господаря.
На грубото лице на Коман се появи лека усмивка.
— Наистина си хитър, Арган, признавам ти това. Именно ти измъкна Яхаг от Нагараш и уреди убийството
