произнесла следващата си тирада.
Спряха на бивак в еловата горичка до водопада. Андина прекара следобеда сама, седнала върху един пън и с поглед, втренчен в пенещите се води.
— Може би си засегнал някоя нежна струна в душата й, Бейд — каза Алтал. — Нашата малка владетелка може би преоценява някои от предубежденията си.
— Класовите различия са препятствие за разбирателството между хората, Алтал — каза Бейд. — Всичко, което пречи на това разбирателство, трябва да се отхвърли.
— Може би не трябва да споделяш тази своя мисъл с всекиго, Бейд — предупреди го Алтал. — Има среди, където тя никак няма да се хареса.
Както предсказа Алтал, Елиар се върна при тях по залез-слънце. Ариа Андина, изглежда, се бе заредила с хапливи думи, обаче кратката проповед на Бейд очевидно я бе подтикнала към размисъл. Заяви, че много я боляла главата, и заради това ще си легне да спи.
Лятото вече отиваше към своя край. Напуснаха северните хълмове на Арум и навлязоха в гъстите гори на Хуле. Независимо от всичко, случило се дотогава, Алтал се радваше, че се връща там. Веднъж бе казал на Еми, че Домът на края на света е най-близкото нещо, което може да възприеме като собствен дом. Сега обаче си даде сметка, че тогава не е бил съвсем прав. Колкото и надалеч да пътуваше, винаги се чувствуваше добре, когато се завърнеше в Хуле. Даде си сметка, че ако някъде има място, където може да се почувствува у дома си, това е именно Хуле.
След като навлязоха под величествените дървета, Алтал с удоволствие и с известна изненада установи, че все още е в състояние да се ориентира из гората. Поради някаква неизвестна причина не бе изненадан, когато откри, че една местност, която познаваше много добре, все още си е на мястото и още не е омърсена от по-късните заселници на Хуле и техните грубо сковани колиби и кални улици.
— Ще спрем тук — каза Алтал на другарите си.
— Има много време до мръкване, Алтал — отбеляза Бейд.
— Още по-добре. Тъкмо ще си починем. Това е най-подходящото място.
— Не те разбирам — каза Бейд.
— Ножът ни каза да отидем в Хуле, Бейд. Това е Хуле.
— Не изминахме ли последните петнадесетина километра вече в Хуле? След още петнадесет километра няма ли пак да сме в Хуле?
— Не съвсем. Нека да чуем какво мисли и Еми, обаче съм сигурен, че именно това е най-подходящото място. Тук започна всичко, драги приятелю. Именно тук Генд ми предложи да отида в Дома на края на света и да открадна Книгата на Дейвос. Именно тук бе кръчмата на Набжор. Когато бях в Дома, с Еми дълго разговаряхме за съвпаденията. Така и не постигнахме еднакво мнение по въпроса, но имам силното чувство, че някои неща, които на пръв поглед са съвпадения, съвсем не са такива. Те са неща, които са били предварително замислени. Когато Еми погледна Ножа и ми каза, че на него е изписано „Хуле“, това бе първото място, за което се сетих. Предполагам, че идването ни тук не е случайно. Мястото е важно, Бейд, така че нека останем тук за известно време и да проверим дали важните събития се случват на важни места.
— Виждам, приятелю, че започна да се вживяваш в нашето начинание — безмълвно го похвали Еми.
Алтал реши да се поразходи из околностите и да провери дали вековете са оставили някакви следи от заведението на Набжор. Стигна тясното дефиле между двете големи скали, където някога Набжор бе варил медовината си. В дъното на дефилето имаше купчина камъни, върху която лежаха корозиралите остатъци от голяма бронзова бойна брадва. Алтал веднага я позна и въздъхна.
— И все пак някой те е обичал достатъчно, за да ти направи прилично погребение, скъпи приятелю — рече той. После се усмихна и добави: — Набжор, ако сега беше тук, щях да ти разкажа една много интересна история. Ти много обичаше интересните истории. Жалко, че те няма. Няколко чаши от твоята медовина сега щяха да ни дойдат много добре. Може би някой ден, след като всичко приключи, ще седнем на някой облак с чаша медовина в ръка и ще ти разкажа всичко за Дома на края на света.
После отново въздъхна.
— Спи спокойно, стари приятелю.
Беше малко след полунощ и огънят вече догаряше. Алтал не се изненада, когато уж притъпените му инстинкти му дадоха да разбере, че някой се опитва да се промъкне в лагера. Тихо се измъкна изпод одеялото и се скри в тъмните сенки.
— И ти ли го чу? — разнесе се шепотът на Елиар иззад сянката на едно гигантско дърво.
Дори и това не изненада Алтал.
— Мисля, че това е човекът, когото очакваме — прошепна в отговор. — Може да се опита да избяга. Залови го, но без да го нараниш.
— Добре.
Продължиха да чакат със затаен дъх. След малко Алтал чу съвсем слаб пукот, раздаващ се от гората и прошепна на Елиар:
— Не го бива за тази работа.
— Какво прави?
— Опитва се да се промъкне в лагера ни. Вероятно за да открадне каквото успее да докопа. Съвсем неук е, щом не може да се придвижва по-тихо. Ще отиде при конете.
— Мислиш, че ще се опита да ги открадне?
— Вероятно. Мини от онази страна и го следи откъм гърба. Аз ще отида при конете. Той няма да ме види, така че ще го изненадам. Ако успее да ми избяга, ще го заловиш ти.
— Добре — отвърна Елиар и изчезна в сенките.
Залавянето на неопитния крадец не се оказа трудно. Когато той стигна мястото, където бяха вързани конете, Алтал вече го очакваше в сенките, а Елиар бе само на метър зад него. Хванаха го почти едновременно.
— Та той е съвсем малко момче, Алтал! — каза Елиар, като държеше с лекота мятащия се пленник.
— Забелязах — каза Алтал. Хвана детето за яката и го повдигна пред огъня.
— Нищо лошо не съм направил! — протестира детето с пискливо гласче и се опита да се откопчи.
— Вероятно защото си много несръчен за тази професия — отбеляза Алтал. — Как се казваш?
— Алтал се казвам — отговори момчето прекалено бързо.
Елиар внезапно се запревива от смях.
— Избери си друго име, момче! Истинският Алтал е човекът, който в момента те държи за яката.
— Тъй ли? — попита удивеното хлапе. — Аз пък си мислех, че това е само легенда.
— Кое е истинското ти име, момче? — попита Алтал. — И не ме лъжи повече.
— Казвам се Гер, господин Алтал — каза момчето и спря да се съпротивлява.
— Покажи му Ножа, Елиар — каза Алтал. — Струва ми се, че Гер е този, когото очаквахме.
Елиар извади Ножа и попита:
— Какво пише на острието на този Нож, момче?
— Не мога да чета, господине.
— Все пак опитай.
Гер погледна острието.
— Струва ми се, че пише „Измамвай!“ — каза с известно съмнение. — Това ли очаквахте?
Ножът вече бе започнал да пее радостната си песен.
— Мисля, че да — каза Елиар и се обърна към най-новия член на групата. — Добре дошъл при нас, Гер.
Глава 14
