— Ще се погрижим и за тази работа, но по-късно — каза Халор. — Нападателите какви оръжия имаха?
— Копия — отвърна Салкан.
— Къси, дълги?
— Доста дълги.
— Как ги използуваха? Мятаха ли ги, или просто яздеха сред овцете и ги пронизваха с тях?
— Точно така ги използуваха. Не си спомням някой да е мятал копие.
— Други оръжия имаха ли?
— Май имаха криви саби.
— Брадви?
— Не видях брадви.
— Щом те са били на коне, а ти не, как успя да убиеш трима?
— С прашката си, господине. Всички вектиански пастири имаме прашки. Често ни се налага да прогонваме вълците и за това винаги носим прашки.
— Къде се прицелвате?
— Обикновено в главата.
— Не използувате ли копия или лъкове?
— Те само ни пречат, господине. Прашката въобще не тежи, а подходящи камъни се намират навсякъде.
— Досега си мислех, че прашката е детска играчка.
— Съвсем не е така, генерал Халор — вметна Алтал. — Когато бях по-млад, винаги носех прашка. Благодарение на нея се хранех редовно.
— Възможно ли е с прашка да се убие кон?
— Даже много лесно. Костта между очите на коня съвсем не е дебела. От доста време не съм използувал прашка, но съм убеден, че и сега бих могъл да съборя бягащ кон от стотина метра.
— Не ми е лесно да ти повярвам, Алтал.
— От петдесет крачки съм убивал зайци, а конете са доста по-едри от зайците.
На лицето на сержант Халор внезапно се появи широка усмивка.
— Струва ми се, че работата ми ще бъде значително улеснена, Алтал. Ти не се оказа прав. Вектите разполагат с армия, и то точно такава, каквато ни трябва.
— Не ви разбирам, генерал Халор — каза Едон.
— При схватка с кавалерия пехотата е винаги в по-неизгодна позиция, ваше преосвещенство — обясни Халор, — Ездачите се придвижват по-бързо от пехотинците и ги отблъскват с конете си. По билото на хълмовете ще подготвя обичайните насипи, а по скатовете ще поставя шипове, но това ще има по-скоро показен характер. Враговете ни са кавалеристи, които ще щурмуват скатовете с конете си, за да нападнат окопите ми. След като обаче се окажат в обсега на прашките на вашите овчари, ще бъдат спрени.
— Вярата ни не позволява убийството на човеци, генерале.
— Нали младият Салкан е убил трима?
— Да, но докато е защитавал овцете си. Само при такива обстоятелства убийството на хора е допустимо.
— В такъв случай, ваше преосвещенство, няма да искам от вашите овчари да убиват хора. Нека да убият конете им. Враговете ни са конници, които вероятно са прекарали целия си живот върху седлата. Навярно са станали толкова кривокраки, че едва могат да се движат пешком. След като вашите овчари обаче избият конете им, те ще бъдат принудени да вървят пеша, за да стигнат до моите окопи. Духът им вече ще е прекършен и ще бъдат принудени да се бият по стръмнината, и то по начин, на който не са свикнали. Тогава просто ще ги смачкаме.
— Защо сте сигурен, че духът им ще е прекършен?
— Един конник се привързва много към коня си, ваше преосвещенство. Обича го повече от жена си. Ще се изправим пред армия от задъхани инвалиди, която ще се опита да щурмува хълм, покрит с най-различни препятствия, и то под дъжд от стрели и копия. Малцина са тези, които ще стигнат до окопите. Добре ще е да огледам местността, за да определя къде да ги изкопаем.
— Прокопаването на окопи през цяло северно Векти няма ли да отнеме много време? — попита Едон.
Халор повдигна рамене.
— Не чак толкова много. Разполагам с достатъчно хора, ваше преосвещенство. И те ще копаят много усърдно, тъй като тези окопи ще са единствената защитна преграда, способна да спаси живота им.
— Все още не се е стъмнило, така че разполагаме с достатъчно време за оглед на терена — каза Алтал, след като се завърнаха в Дома. — Бейд, би ли разказал на Двейя каква работа свършихме днес? Можеш да й спестиш информацията за конете, защото тя понякога е сантиментална. Кажи й, че след малко ще се върнем. Елиар, хайде да огледаме северно Векти.
Елиар преведе Алтал и Халор през врата, водеща към затревен хълм. Бе късен и мрачен следобед. Сержант Халор огледа местността и каза:
— Не виждам никакви дървета.
— Така е, сержанте — потвърди Алтал. — Заради това хората възприемат такива терени като пасбища. Когато има дървета, смятат ги за гори.
— Остави шегите, Алтал. Нали ще ни трябват заострени колове. Очевидно ще трябва да ги донесем от другаде.
— Алтал! — изсъска Елиар. — Пехал е някъде наблизо!
— Къде?
— Не знам точно къде, но е съвсем близо. Ножът започна да пее.
Елиар стисна дръжката на Ножа, съсредоточи се и прошепна:
— Те са точно от другата страна на хълма.
— Те?
— Струва ми се, че с него е Генд.
— Върни ни в Дома! Веднага!
— Но…
— Изпълнявай — тихо отсече Халор.
Елиар ги отведе до мястото, където се намираше вратата, и се оказаха в коридора на Дома.
— А сега къде да отидем, Алтал? — попита Елиар.
— Не знам дали това, което съм намислил, ще се получи, обаче искам да откриеш врата, която да е на около три-четири метра от мястото, където се намират Генд и Пехал. След това я отвори колкото се може по-тихо и съвсем мъничко. Не искам да минавам през нея. Искам само, както съм застанал в коридора, да чуя за какво си говорят.
— Виж ти, не се бях досетил за такова нещо — каза с възхищение Халор. — Ще успееш ли да се справиш, Елиар?
— Не съм сигурен, сержанте, но ще опитам — отвърна Елиар. После докосна точно съседната врата и прошепна: — Според мен, тази ще свърши работа. — Бавно натисна дръжката на вратата и едва-едва я открехна.
Генд и Пехал бяха застанали сред трева, висока до коленете им. На запад небето бе кървавочервено и отрупано с черни облаци. Отвъд двамата събеседници се виждаше голям лагер, простиращ се до съседната долина.
Генд все още носеше древния шлем, който Алтал бе видял в кръчмата на Набжор. Горящите му очи проблясваха сърдито, вперени в скотоподобния Пехал.
— Вече казах и на теб, и на Гелта, да престанете с тези игрички. Престанете да прекосявате границата и да убивате всекиго, когото видите.
— Ние само загряваме, господарю — отвърна Пехал.
— Разбрах, че загрявате. Тя понякога е по-лоша дори и от теб, Пехал. Кажи й да не минава от другата страна на границата. След колко време ще пристигне и останалата част от войската й?
