— Имам чувството, че с вас ще се разбираме добре, госпожо — отвърна Халор със стоманена усмивка.
Въпреки нетърпението на Халор Двейя настоя всички да останат на вечеря.
— Дамите се чувствуват малко пренебрегнати — обясни поканата си на Алтал. — Нека да запазим мира в семейството, доколкото е възможно.
— Времето никак не ми стига, Двейя.
— Забравяш къде се намираш, приятелю. Времето, прекарано тук, няма да се отрази на плановете ти. То може просто да застине, стига да пожелая това.
Дамите заделиха известно време, всъщност, доста дълго време, на обличането си, след което всички насядаха около масата.
Андина се зае с Елиар и успя да напълни чинията му цели три пъти преди той да й каже, че е „пълен дотук“, като посочи гърлото си.
— Откога продължава това? — обърна се Халор към Алтал.
— От доста време.
— Сега ми става ясно защо напоследък Елиар е малко разсеян. Подобни са и отношенията между жреца и вещицата, нали? Мислиш ли, че би могъл да убедиш Двейя да отложи сватбите за след войната? Женените мъже не са добри войници.
— Тя държи нещата под контрол — отвърна Алтал. — Струва ми се, че споделя вижданията ти относно необходимостта сватбите да не се преплитат с войните.
После погледна Двейя и я попита:
— Имаш ли нещо против да обсъдим някои делови въпроси, докато се храним?
— Стига да не си прекалено обстоен.
— Според мен би било добре Елиар да отведе брат Бейд в Кейвон — каза Алтал. — Там има един рижав овчар, който ще е необходим на сержант Халор по време на битката. Ще му наредим да събере колкото се може повече овчари и да ги поведе към границата.
— Наистина ли ще ги накараш да вървят пешком? — попита Бейд.
— Те така или иначе през следващите няколко дни няма да ни трябват, така че нека не ни се пречкат преди рововете и насипите да са завършени. Ако в деня на нашествието все още са далеч, Елиар ще ги докара навреме на полесражението чрез вратите.
— Аз да остана ли в Кейвон с Бейд? — попита Елиар.
— Не. Просто го остави там и се върни. После заедно с Халор ще отидем при Алброн. Ще трябва да разберем кой от родовете ще се заеме с тези укрепления. Вероятно ще ми трябва и разрешение, за да мобилизираме рода.
— Едно-две бурета със злато са цялото разрешение, което ще ти трябва, Алтал — каза Халор. — Струва ми се, че за построяването на укрепленията ще бъде най-добре да използувам рода на Гвети. Думата „злато“ винаги привлича вниманието му.
— Длъжни сме да спазваме приличието, Халор. Не бих искал да обидя княз Алброн.
— Извинявайте, хрумна ми нещо — обади се Гер.
— Слушайте го внимателно, сержанте — каза Алтал. — Гер проявява голяма изобретателност, когато става дума за използуването на вратите. Някои от идеите му са толкова сложни, че и аз не мога да ги разбера. Кажи, Гер.
— Тази война не е единствената, която ще се води, нали?
— По всяка вероятност ще е само първата. Ще бъде последвана от други.
— В такъв случай няма ли да е добре всички арумци да се отправят на поход още сега?
— Накъде? — попита с любопитство Халор.
— Това е без значение.
— Боя се, че не те разбирам, млади човече.
— Нали тръгването на война им отнема известно време? Трябва да си приготвят снаряжението, да се сбогуват с жените и приятелките си, да се понапият веднъж-дваж и така нататък. Нали е така?
— В общи линии, да.
— По-нататък е възможно да настъпи момент, когато някой от хората на Генд ще ни изненада и ще ни потрябват бързо много войници. Ако те вече са се отправили на поход и преминат през Дома, Елиар ще може веднага да ги преведе през необходимата врата и ще бъдат на полесражението само след минута.
— Как да те разбирам? Че трябва да започнат да се движат в кръгове ли? — попита озадачено Елиар.
— А защо не? Еми може да нагласи нещата така, че те ще си мислят, че са вървели месеци. Впрочем някои от тях наистина ще повървят доста дълго. Ще бъдат обаче тук във всеки момент, когато ти потрябват. През цялото време ще държиш седем или осем армии в джоба си и ще ги използуваш веднага, когато бъдат необходими.
— Можем ли да направим това? — обърна се Халор към Алтал с известно недоверие.
— Не виждам причини да не можем. Ще трябва да се доогладят някои детайли, но основната идея сама по себе си е смислена.
— Ще трябва обаче да им кажем накъде отиват, Гер. Ще трябва да знаят къде е войната, преди да се отправят на поход.
Гер вдигна рамене.
— Измисли каквито щеш имена на страни и народи. Доколкото съм разбрал, арумците не се интересуват от това къде ще се бият и срещу кого ще се бият. За тях важното е да си получат заплатите.
— Знаех си, че нещо в тази идея не е наред — тържествено каза Алтал.
— Да съм пропуснал нещо важно? — попита Гер с оклюмал гребен.
— Ти спомена една неприятна дума, Гер — „заплати“. Трябва да започна да им ги изплащам още в момента, когато се отправят на поход.
— Ще им заплатиш обаче само за времето, когато са на път. То може да се скъси, а може и да се удължи. В крайна сметка можеш да платиш и по-малко. Освен това ти каза, че имаш много злато. Ако наистина е така, то златото за теб ще е без значение.
Алтал погледна момчето. От тона на Генд, когато даваше нареждания на Пехал, си личеше, че е уплашен. Алтал тогава реши, че Генд се бои именно от него. Очевидно бе сгрешил. Именно рошавото момченце, още ненавършило десет години, бе уплашило Генд.
— Няма страшно, Алти — чу гласа на Еми в главата си. — Ще продължавам да те обичам дори и някой да е по-умен от теб.
— Княже, в Арум има по-добри бойци от войниците на Гвети — обясни Халор след няколко часа на гладко избръснатия си вожд. — Що се отнася обаче до изграждането на фортификации, те са най- добрите.
Алброн кимна утвърдително.
— Така е. Самият Гвети се е погрижил за това. Обича патовите положения, тъй като му се плаща на ден. Точно затова неговите хора боравят по-добре с лопати, отколкото с мечове.
Халор кимна.
— Не са ми много по сърце, но в случая ще ми потрябват точно те. За такива битки не ми трябват хора като Твенгор. Твърде е непредсказуем.
— Какви са стратегическите ти планове, сержанте? — попита Алброн.
— Всички подробности все още не са доуточнени, княже, обаче съм подготвил няколко изненади за Пехал и Гелта.
— Така ли?
— Оказа се, че вектите не са толкова кротки, колкото си мислехме. Стават много войнствени, когато трябва за защитават овцете си. Използуват прашки, и при това нямам предвид детски играчки. Срещнахме един младеж, който бе убил трима конници на Пехал, нападнали овцете му.
— Нима ги е убил с прашка? — попита Алброн изненадано.
— Един камък между очите убива човек или кон, княже. При това го убива по-бързо от меч. Ансуйците
