— Та това е абсурдно! — каза Гвети и се ококори.
— Това са твои хора, Гвети. Изхранването им е твоя отговорност, не моя. Ако половината от тях изпукат от глад, това е твой проблем. Това е положението. Аз ти плащам на човекоден. Срещу храната, която е за твоя сметка, ще осигуря оръжия и ботуши, и сме квит.
— Това не е справедливо! — протестира Гвети.
— Такъв е животът. Решавай, Гвети. Ако тази честна сделка не ти допада, ще се разбера с княз Делур, а ти си стой тука и си брой стотинките. Само че ми отговори веднага, Гвети. Много бързам.
Елиар отвори бурето и извади шепа жълтици.
— Ти не си… — започна Гвети, но не си довърши мисълта, тъй като Елиар изсипа монетите в бурето.
— Договорихме ли се?
— Добре де, разбойнико, договорихме се — изръмжа Гвети.
— Колко време ще ти трябва, за да събереш хората си?
— Те са вече готови, Алтал. Ще им наредят да тръгнат веднага, след като ми платите. За един месец в аванс.
— Не се шегувай. За една седмица.
— Това е абсолютно неприемливо!
— Прибери бурето, Елиар, и да вървим при княз Делур — каза Алтал.
— Добре де, добре! Щом сте рекли за седмица, така да бъде.
— Сделките с вас са същинско удоволствие, княже — любезно каза Алтал. — Плати му, Елиар, и да вървим. Ариа Андина не обича да чака.
— Твоето бързане съвсем ме измъчи, Алтал — оплака се Елиар, когато след няколко часа се завърнаха в Дома. — Това прескачане между навсякъдето и винагито така ме умори, че станах почти прозрачен.
— Прави каквото ти се нарежда, Елиар, и престани да се самосъжаляваш — изръмжа сержант Халор, после погледна облеченото във фустанели войнство на княз Гвети, което маршируваше из коридора и отбеляза: — Виждат ми се полузаспали.
— Да — съгласи се Алтал. — Но само наполовина. Разумът им функционира. В момента си мислят, че вървят из планините на Кагвер. Изгубили са досег с реалното време. През последния половин час си мислят, че са лагерували поне дванадесет пъти. Ще пристигнат във Векти преди края на деня, обаче ще си мислят, че са пътували поне месец. Остани засега при тях. Излай им някоя и друга заповед, за да знаят, че си тук. Стой обаче по-далеч от северния прозорец на Дома. До час тук ще се появят хората на княз Делур.
— Как успяваш да организираш всичко това?
— Малко е сложно, Халор, но аз съм професионален мошеник, така че съм привикнал със сложни задачи — засмя се Алтал.
— Кое е толкова смешно?
— Гер беше прав. Плащам на Гвети и на останалите вождове за времето, което протича там, където са те. Домът заличава цялото време, което би било необходимо на войниците, за да прекосят планините. Гвети ще бъде ужасно разочарован, когато му върна хората само след две седмици.
— Имаш душата на крадец, Алтал — укори го Халор.
— Благодаря, сержанте.
— Не мислех, че това е комплимент.
— Всичко зависи от гледната точка. Добре, Елиар, сега да се върнем в миналата седмица. Имам някои специални планове за Смегор и Таури.
— Така ли?
— Искам да ги лиша от всякаква възможност за контакт с Генд. Заради това ще настоя те лично да поведат хората си, вместо да прехвърлят командуването на някой капитан. Искам двамата да са ми постоянно под око.
Алтал бе почти напълно изтощен, след като заедно с Елиар докара всички арумски кланове в Дома. Отпусна се безсилно в стола си до масата и каза:
— Готов съм да спя цяла седмица.
— Няма да стане — възрази Двейя. — Ден и половина ще ти стигнат. Не се опитвай да ни измамиш, Алти. Всичко това ти е страхотно забавно.
— Забавно е, наистина — призна той. — Наистина, в днешния напрегнат ден не направих нищо особено, но затова пък посетих толкова много места, че сега всичко ми е в мъгла. Захванах се с осемте рода на Арум още от сутринта и вече забравих колко пъти съм посетил Дома.
— Има още нещо, което трябва да изясним, Алтал — каза Андина. — Лъжеш се, ако мислиш, че докато вие, мъжете, си играете навън, ние с Лейта ще стоим тук и ще безделничим. При следващото ви излизане и ние ще дойдем с вас.
— Няма — възрази той. — Няма да позволя да бъдете изложени на опасност, и то от двете страни.
— Какво имаш предвид?
— Нещо, което е свързано с разликата между момчетата и момичетата. Наех войници, а не хористи, а войниците имат склонността да са много прями, когато искат нещо. С Лейта вероятно бихте били по- застрашени от арумците, отколкото от ансуйците.
— Алтал, защо не оставиш аз да помисля за това? — попита го Двейя. — Изяж си вечерята и поспи. И без това утре те чака още един напрегнат ден.
Гласът на духа на мрака застена. Мрачното ехо на стона се разстла върху земите на ансуйците.
В долината хората воюваха с камъни. Камъните бяха остри, а кръвта бе ярка, и тази кръв изпълваше с наслада сърцето на Пехал.
Мрачноликата Гелта, Кралицата на нощта, подкара коня си към върха на хълма. Каменната й брадва плачеше. Плачеше с кръвта на поразените врагове.
— Те бягат! — възкликна Кралицата на нощта. — Всички бягат пред мен, звероподобни мой друже. Винаги ще бягат! Няма човешко същество, което да се осмели да се сблъска с гнева ми!
— Ти си моя истинска сестра, Кралице на нощта! — възкликна скотоподобният Пехал. — Вкусът на кръвта радва езика ти така, както радва и моя. Тази нощ ще пируваме с плътта на нашите врагове и нощта ще бъде пълна с ликуване.
— Какво да сторим сутринта, братко мой? — попита с грубия си глас Кралицата на нощта с обезобразеното от белег лице. — Цял Ансу вече е мой. Кои са следващите страни и градове, които трябва да бъдат поразени от несломимата ми воля?
— Насочи гнева си срещу града, който хората смятат за свещен — рече звероподобният Пехал. — Задръж нетърпението си, защото ще посегна във времето, което тепърва предстои, и ще въоръжа теб и твоята рат с чудотворни оръжия. Захвърли каменните си оръжия, Кралице на нощта, защото ще въоръжа теб и твоите хора със стоманени. По твоя заповед Авес ще се отметне от Дейвос и ще се кланя на теб, на мен и на нашия, господар Генд. Храмовете на Дейвос ще кънтят от възхвала на Дейва и по олтарите им ще се стича вкусна червена кръв!
— Авес ще бъде мой, мили братко! — ликуващо извика Кралицата на нощта. — Дейвос ще бъде отхвърлен и над целия свят ще царува Дейва!
Зловещият стон се разнесе отново над равнината и премина във вик, а сърцето на Кралицата на нощта се изпълни с радост.
Глава 23
На другата сутрин всички бяха потиснати.
— Нима пак сънувахме един и същи сън? — обърна се Гер към Двейя с треперещ глас.
Тя кимна утвърдително.
— И аз така си помислих — каза момчето. — Направи ми впечатление воят, раздаващ се в далечината. Това в действителност не се е случило, нали? Имам предвид разговора между тези двамата. Те просто се
