на Гелта са конници и това ме бе разтревожило. Сега обаче съм вече спокоен. Ансуйците могат да започнат атаката си като конници, но ще я завършат като пешаци, докато стигнат до окопите. Тези хора, които си нямат никаква представа за тактиката на пехотата, ще трябва да щурмуват хълмовете пешком.
— Добре си го измислил, сержант.
— Това е само началото, княже. Ще разположа войниците на стария княз Делур в близост до западната част на бойното поле и после ще наема една кавалерийска армия в Плаканд. Имам добри познати там, а плакандците са по-добри конници от ансуйците. Те ще настъпят към източната част на Векти. Разполагат с цяла седмица, така че ще бъдат на място, когато започне битката. Ще изчакам ансуйците на Пехал да се изтощят при щурма на укрепленията на Гвети, а след това ще дам знак на хората на Делур и на плакандците и те ще ударят ансуйците откъм тила. Не вярвам след тази атака да оцелеят много хора, княже.
— Блестящо, Халор! Блестящо!
— И на мен този план ми допада, княже. Ще е добре обаче, ако мога да разчитам на помощта на Мелгор, съпруга на сестра ви. Аз през това време ще се щурам навсякъде като куче със запалена опашка, а княз Гвети казва на хората си да не бързат, когато копаят окопи. Ще трябва някой да ги пришпорва да работят по-бързо. Тези укрепления трябва на всяка цена да бъдат готови преди края на седмицата, дори ако се наложи клетият Гвети да изгуби някоя и друга жълтица заради това.
— Аз ще имам грижата за това, сержанте — каза Алброн.
— Какво?
— Време е и аз да се заема с работа. Прекарвам цялото си време тук и го посвещавам само на сделки. Не съм взел участие в нито една от войните, на които те изпратих след смъртта на баща си. Омръзна ми само да кисна в замъка. Искам да стана истински арумец.
— Не ви бива за тази работа, княже — каза откровено Халор.
— Аз бързо се уча, Халор. Независимо дали това ти харесва, или не, тук командувам аз. Лично аз ще поема грижата копаенето да върви по-бързо.
Халор се намръщи.
— Дали все пак няма да е по-добре да вземете Мелгор като съветник, княже? Може и да му се наложи да постави на мястото му някого от хората на Гвети, когато започне да обяснява колко е трудно да се изхвърля пръст с лопата.
— Не съм в кой знае колко добри отношения със съпруга на сестра си, Халор. Освен това аз съм вожд на рода и много добре знам как трябва да се издават заповеди. Аз ще имам грижата за окопите, Халор. — Алброн се усмихна като момче и добави: — Май възприемаш всичко това като детинщина, греша ли?
— Само донякъде, княже. Кое ви накара да вземете това решение?
— Възбудата от битката, Халор. Прекарвам дълги часове в пресмятания на числа и броене на пари. Все още обаче съм арумец и когато чуя тръбенето на бойния рог, кръвта ми започва да кипи. Тази война ще е може би най-важната в историята на света и не искам да я пропусна.
Халор въздъхна примирено.
— Така е, княже. Не вярвам да поискате да я пропуснете.
Рано на следващата сутрин Елиар се върна от Кейвон и докладва:
— На екзарх Едон не му стана много приятно от чутото. Струва ми се, че очакваше неговите овчари въобще да не се включват в битката. Мисълта, че други хора могат да свършат неговата работа, явно му допада. Бейд обаче успя да промени начина му на мислене.
— Как го направи?
— Каза му горе-долу следното: „Ако твоите хора не участвуват в битката, и ние няма защо да си правим труда“. Едон чудесно го разбра. Къде ще ходим сега?
— В замъка на Гвети. Трябва да закараме неговите изкопчии на границата с Векти колкото се може по- скоро.
След това погледна въпросително Двейя, която разсеяно прелистваше страниците на Книгата, и я попита:
— Гер беше ли близо до истината, когато спомена вратите, водещи към винагито?
— В общи линии, да — отвърна тя. — Защо питаш?
— Ще ми трябва повече време от това, с което разполагаме. Мисълта, че всички кланове на Арум ще се разхождат из коридорите на Дома, наистина ми допада, но все пак организирането на всичко това ще изисква време. Ако Елиар ме отведе към вратата, водеща към миналата седмица, ще разполагам с достатъчно време, за да мобилизирам клановете и да ги отведа на полесражението преди Пехал и Гелта да са започнали атаката си. Не обичам да броя часовете. При такива обстоятелства хората са склонни да допускат грешки.
— Ще се погрижим за това, мили. Сега организирай хората на Гвети, а после се върни тук. Ще трябва да обясня някои неща на Елиар. Вратите към винагито се отличават донякъде от вратите към навсякъдето, и процедурата по отварянето им не е съвсем същата.
— Добре. Елиар, вземи буре злато и да вървим при Гвети.
Елиар стисна за миг дръжката на Ножа и леко се намръщи. После кимна утвърдително, сякаш бе чул глас, и каза:
— Вратата се пада само на няколко врати от тази, която води към княз Алброн. — После взе едно буре и поведе Алтал и Халор надолу по стълбите.
— Вие двамата откога сте женени, Алтал? — попита Халор.
— Какво?
— Не си ли женен за госпожата, която командува всички ни?
— Откъде ти хрумна пък това?
— Не сте ли женени? — попита недоверчиво Халор. — Държите се като женени.
Алтал се засмя.
— Вярно е, че се държим така. Сигурен съм, че ще стигнем и до сватба, но първо трябва да преодолеем някои технически препятствия. Може би няма да е лесно да получим разрешението на семейството й.
— Това е вратата — каза Елиар.
— Какво има от другата страна? — попита Алтал.
— Голямата врата към залата, където Гвети вика хората си, за да им дава заповеди.
— По-добре ще е аз да говоря, Алтал — предложи Халор. — По време на съвета успях да поставя Гвети на мястото му, така че вече ми стана ясно как да му дърпам юздите, за да върви в правилната посока.
— Отгоре на всичко това ти доставя удоволствие, нали, Халор? — Алтал се ухили.
— Дразненето на Гвети е едно от любимите ми занимания — засмя се Халор.
Елиар ги преведе през вратата и се озоваха в миришещо на мухъл грамадно помещение. В единия му ъгъл княз Гвети се бе навел над грубо скована маса и броеше пари.
— Дойдох да прибера хората ти, княже Гвети — каза без никакви увъртания сержант Халор.
Гвети бързо се опита да скрие парите.
— Изненада ме, сержанте — възкликна той и на изпитото му лице се появи лукава усмивка. — Радвам се, че дойде. На съвета пропуснахме да разгледаме един важен въпрос.
— Тъй ли? Аз пък останах с чувството, че се договорихме за всичко. Договорихме се да се плаща на човекоден, нали така?
— Така е, така е — побърза да се съгласи Гвети. — Не засегнахме обаче разходите за наемането на оръжията. Чудесно знаеш, сержанте, че хубавите мечове и брадви напоследък много поскъпнаха.
— Оръжията ще ги осигурим ние, княже — намеси се Алтал.
— Обаче… — понечи да възрази Гвети.
— Ние наемаме тела, Гвети, а не евтините мечове в склада ти.
— Ами ботуши? — Гласът на Гвети прозвуча почти отчаяно. — Моите хора ще има да бият дълъг път до долината. Сто на сто ботушите им ще се протрият.
— И за ботушите ще имаме грижата. Гвети, престани да се опитваш да ме изнудваш. Не си ми от категорията. Я по-добре кажи колко смяташ да ни платиш за храната, която твоите хора ще изядат по време на похода.
