„маршрутките“ и за истинските мотриси. Но постепенно тъмнината на тунела изсмука от него тези излишни, суетливо мяркащи се картини и откъслечни фрази. Първо настъпи тишина и спокойствие, после той се замисли за нещо друго.
Странстването му наближаваше своя край. Самият Артьом не можеше да каже колко време е отсъствал. Може би бяха минали две седмици, а може би — повече от месец.
Колко лесен, колко кратък му изглеждаше пътят, когато той, седнал на дрезината на „Алексеевска“, разглеждаше в светлината на фенера старата си карта, опитвайки се да намери път към Полиса… Пред него тогава лежеше непознат свят, за който нямаше никакви достоверни сведения, и затова можеше да си построява маршрути, да се замисля за дължината на пътищата, а не за това, в какво превръщат те вървящите по тях пътници. Животът му беше предложил съвсем друг вариант, объркан и сложен, смъртно опасен, и даже случайните спътници, споделяли с него малки части от пътя му, често плащаха с живота си за това.
Артьом си спомни за Олег. Всеки си има свое предопределение, му бе казал на „Поляна“ Сергей Андреевич. Възможно ли беше предопределението на този кратък детски живот да се окаже страшната му, нелепа гибел заради спасяването на няколко други човешки същества? В името на това делото им да продължи?
Кой знае защо на Артьом му стана студено и неуютно. Да приеме това предположение би означавало да приеме тази жертва и да повярва, че е избран, което би му позволило да продължи по пътя си за сметка на чужди животи и страдания… Какво, да прегазва другите, да прекършва и осакатява съдбите им, само за да изпълни своето предопределение?
Разбира се, Олег все още бе прекалено малък, за да си задава въпроса защо се е появил на света. Но ако му се беше наложило да размишлява върху това, едва ли би се съгласил с такава участ. Разбира се, на момчето би му се искало да разчита на по-смислена и значителна роля в този свят… И ако пожертва собствения си живот, за да спаси чужди, то да е само при положение че е поел този кръст съзнателно и доброволно.
Пред очите му се изправиха лицата на Михаил Порфириевич, Данила, Фирата. Защо бяха загинали те? Защо самият Артьом бе оцелял? Кое му даде тази възможност, това право? Артьом съжали, че сега не е с Улман, който с една подигравателна реплика би разсеял всичките му съмнения. Разликата между тях се състоеше в това, че пътешествието по метрото беше накарало Артьом да види света сякаш през многостранна призма, а суровият живот на Улман го бе научил да гледа на нещата просто: през мерника на снайперската винтовка. Не беше ясно кой от двамата е прав, но Артьом вече не бе в състояние да повярва, че всеки въпрос може да има един-единствен верен отговор.
Изобщо в живота, и особено в метрото, всичко беше размито, променящо се, относително. Това първо му го бе обяснил Хан, взимайки за пример часовниците на станциите. Ако нещо толкова основно за възприятието на света като времето се бе оказало изкуствено и условно, то какво да се каже за останалите ненарушими представи за живота?
Всичко — от гласа на тръбите в тунела, през който крачеше, и сиянието на кремълските петолъчки до вечните тайни на човешката душа — всичко имаше по няколко обяснения едновременно. И особено много отговори имаше въпросът „защо?“. Всички срещнати от Артьом хора — от канибалите от „Парк на победата“ до бойците от бригадата „Че Гевара“ — знаеха как да му отговорят. Всеки си имаше свой отговор: и сектантите, и сатанистите, и фашистите, и философите с автомати като Хан. Именно затова на Артьом му беше толкова трудно да избере и приеме един-единствен от тези отговори. Получавайки всеки ден нов вариант на отговора, Артьом не можеше да се застави да повярва, че именно този вариант е верният, защото на другия ден можеше да се появи нов, не по-малко точен и всеобхващащ.
На кого да вярва? В какво? Във Великия червей — канибалския бог, скроен по образа на електрическата мотриса и заселващ отново с живи същества безплодната изпепелена земя; в гневния и ревнив Йехова; в неговото тщеславно отражение — Сатаната; в победата на комунизма в цялото метро; в превъзходството на чипоносите блондини над къдрокосите мургави брюнети? Нещо подсказваше на Артьом, че между всичките тези неща нямаше никаква разлика. Всяка вяра служеше на човек само като жезъл, който го поддържа, не му позволява да стъпи накриво и му помага да се вдигне на крака, ако все пак се спъне и падне. Когато Артьом беше малък, го забавляваше разказа на втория му баща за това, как маймуната е взела тояга в ръка и е станала човек. Оттогава насам разумният макак вече не е изпуснал тази тояга от ръце и затова така и не е успял да се изправи докрай, мислеше си Артьом.
Той разбираше защо и за какво човек се нуждае от тази опора. Без нея животът ставаше пуст като изоставен тунел. В ушите на Артьом все още звучеше отчаяният вик на дивака от „Парк на победата“, осъзнал, че Великият червей е само измислица на жреците на неговия народ. Нещо подобно бе почувствал и самият Артьом, когато беше осъзнал, че Невидимите наблюдатели не съществуват. Но на него му се удаваше много по-лесно да се откаже от Наблюдателите, Червея и останалите богове на метрото.
Каква е работата? Означава ли това, че той не е като останалите, че е по-силен от тях? Артьом осъзна, че хитрува. Тоягата беше и в неговите ръце и той трябваше да събере смелост, за да си го признае.
За опора му служеше разбирането, че изпълнява задача с огромна важност, че е заложено оцеляването на цялото метро и че тази мисия не е възложена случайно точно на него. Съзнателно или не, Артьом във всичко търсеше доказателства на това, че той е избран за изпълнението на тази мисия, но не от Хънтър, а от някой или нещо по-голямо. Да унищожи черните, да избави от тях родната станция и близките хора, да им попречи да разрушат метрото — това беше задача, достойна да стане стожер на живота. И всичко, което се бе случило с Артьом по време на странстването му, доказваше само едно: той не е като всички останали. На него му е отредено нещо по-особено. Именно той трябва да разбие на пух и прах, да изтреби изчадията, които в противен случай ще се разправят с остатъците от човечеството. Докато вървеше по този път, тълкувайки вярно изпратените му знаци, волята му да успее побеждаваше реалността, играеше си със статистическите вероятности, отклоняваше куршумите, заслепяваше чудовищата и враговете му и караше съюзниците му да се появят на нужното място и в нужното време. Как иначе да се разбира това, че Данила му беше дал плана на разположението на ракетното подразделение, а самото това подразделение по чудо не е било унищожено преди десетки години? Как иначе да се обясни, че въпреки здравия разум той беше срещнал един от малцината ракетчици в цялото метро, а може би и единствения оцелял?
Личното Провидение на Артьом слагаше в ръцете му могъщо оръжие и му пращаше човека, който да му помогне да нанесе смъртоносен удар по необяснимата и безпощадна сила, да я съкруши. Как иначе да се разтълкуват всички чудотворни спасявания на Артьом от най-отчаяни ситуации? Докато вярваше в своето предопределение, беше неуязвим, макар че вървящите до него хора гинеха един след друг.
Мислите на Артьом се плъзнаха към казаното от Сергей Андреевич на „Поляна“ за съдбата и сюжета. Тогава тези думи бяха тласнали младежа напред, като нова, смазана пружина, монтирана в износен, ръждясал механизъм на навиваща се играчка. Но в същото време тези думи му бяха неприятни с нещо. Може би защото тази теория лишаваше Артьом от свобода на волята и ако той сега вземеше решение, би го направил не по собствена прищявка, а покорявайки се на сюжетната линия на своята съдба. От друга страна — как би могъл след всичко случило се с него да отрича съществуването на тази линия? Сега той вече не можеше да повярва, че животът му е само верига от случайности. Прекалено дълъг път бе изминал и не можеше да свърне от този коловоз току-така. След като беше отишъл толкова далеч, трябваше да продължи и още по-нататък — такава бе неумолимата логика на избрания път. Вече беше късно да се съмнява. Длъжен бе да върви напред, дори ако това означаваше да носи отговорност не само за собствения си живот, но и за живота на другите. Жертвите не бяха напразни, той беше длъжен да ги приема, да измине пътя си до края и да направи това, заради което се е появил на този свят. И това бе неговата съдба.
Как му липсваше по-рано тази яснота в мислите! Той през цялото време се съмняваше, че е избран, отвличаше се заради глупости, колебаеше се, а отговорът винаги е бил до него. Прав беше Улман: няма защо да се усложнява животът.
Сега Артьом крачеше бодро напред. Така и не чу никакъв шум от тръбите; не срещна абсолютно нищо опасно в целия тунел до ВДНХ. Но постоянно попадаше на хора, които бяха тръгнали към „Проспект на мира“; той се движеше срещу поток нещастни, изтощени, изоставили всичко и бягащи от опасността хора. Те го гледаха така, сякаш е полудял — той отиваше в самата бърлога на ужаса, докато всички останали се стараеха да напуснат тези прокълнати места. Нито на „Рижка“, нито на „Алексеевска“ имаше патрули. Потънал в мислите си, Артьом не забеляза кога е наближил ВДНХ, макар че беше изминал поне час и
