изречение. Написаните с небрежен, лек почерк думи го озадачиха.
„Този, който има достатъчно храброст и търпение да се вглежда цял живот в мрака, пръв ще види проблясъка светлина в него.“
— А не предаде ли нещо друго? — попита Артьом с недоумение.
— Не — отговори Сухия. — Мислех, че това е кодирано послание. Все пак човекът беше дошъл дотук специално, за да го предаде.
Артьом сви рамене. Половината от нещата, които говореше и вършеше Хан, му изглеждаха пълна безсмислица, затова пък другата половина го караше да поглежда по различен начин на света. Откъде да знае на коя от двете части принадлежи тази записка?
Още дълго време пиха чай и разговаряха. Артьом не можеше да се отърве от усещането, че вижда втория си баща за последен път, и сякаш се опитваше да се наприказва с него за цял живот напред…
После дойде време да тръгва.
Сухия дръпна ръчката и тежката преграда със скърцане се вдигна метър нагоре. Навътре бликна застояла дъждовна вода. Застанал до глезените в тинята, Артьом се усмихна на Сухия, макар в очите му да напираха сълзи. Той вече се канеше да се сбогува, но в последния момент си спомни за най-важното. Извади от раницата си детската книга, намери вътре снимката и я подаде на втория си баща. Сърцето му затуптя тревожно.
— Какво е това? — учуди се Сухия.
— Познаваш ли я? — попита Артьом с надежда. — Погледни по-добре. Това не е ли моята майка? Ти си я видял, когато ме е дала на теб…
— Артьом… — Сухия тъжно се усмихна. — Почти не видях лицето й. Там беше много тъмно, а аз гледах само към плъховете. Изобщо не я помня. Теб добре те запомних — как тогава ме хвана за ръката и изобщо не плачеше. Но нея — не. Извинявай.
— Благодаря ти. Сбогом. — Артьом за малко да каже „татко“, но в гърлото му заседна буца. — Може и да се видим пак…
Той сложи противогаза си, наведе се, промуши се през преградата и се забърза нагоре по раздрънканите стъпала на ескалатора, грижливо притиснал към гърдите си смачканата снимка.
Глава 20
Родени да пълзят
Ескалаторът се оказа просто безкраен.
Налагаше се да стъпва по него бавно и много внимателно, стъпалата стържеха и скърцаха под краката му, а едно от тях неочаквано пропадна надолу и Артьом едвам успя да отдръпне крака си. Навсякъде лежаха покрити с мъх отломки от големи клони и дребни вейки, нападали тук вероятно още тогава, може би от взрива. Стените бяха обрасли с поветица и мъх, а през дупките в пластмасовото покритие на страничните бариери се виждаха ръждясалите части на механизма.
Той не погледна нито веднъж назад.
Нагоре се виждаше само чернота. Това не предвещаваше нищо приятно: а ако павилионът на станцията се бе срутил и Артьом не успееше да премине през отломките? Ако просто нощта беше безлунна, това също не бе особено хубаво: никак нямаше да е лесно да се насочват ракетни батареи при слаба видимост.
Но колкото по-малко оставаше до върха на ескалатора, толкова по-ярки ставаха отблясъците върху стените и промъкващите се през процепите тънки лъчи. Входът към павилиона на повърхността наистина беше затрупан, но не с камъни, а с повалени дървета. След няколкоминутен оглед Артьом откри в тях тънък проход, през който едвам успя да се промъкне.
В покрива на вестибюла зееше огромна, заемаща почти целия таван дупка, през която вътре падаше бледа лунна светлина. Подът също бе покрит с отчупени клони и дори цели дървета, смачкани и образуващи истинска настилка. До една от стените Артьом забеляза няколко странни предмета: потънали сред клоните големи, почти с човешки ръст, кожести тъмносиви кълба. Изглеждаха отблъскващо и Артьом се побоя да ги приближи. За всеки случай изключи фенера си и се измъкна на улицата.
Горният вестибюл на станцията се намираше насред струпване от разнебитени скелети на някогашни изящни павилиони и будки. Напред се виждаше грамадно здание със странна вдлъбната форма. Едното от крилата на зданието беше наполовина отнесено.
Артьом се огледа: Улман и приятелят му не се виждаха никъде, вероятно се бяха забавили по пътя. Оставаше му още малко време, за да изучи околността.
Затаи дъх за секунда и се заслуша, опитвайки се да улови сърцераздирателния вопъл на черните. Ботаническата градина не беше много далеч оттук и Артьом не можеше да разбере защо тези твари все още не са се добрали до станцията им по повърхността.
Всичко бе тихо, само някъде много далеч виеха диви кучета: жално, тъжно, сякаш плачеха. Но на Артьом изобщо не му се искаше да се среща и с тях: щом бяха успели да оцелеят на повърхността през всичките тези години, би трябвало да се различават по нещо от обикновените кучета, които отглеждаха жителите на метрото.
Когато се отдалечи малко от входа на станцията, той откри още една странност: павилионът беше заобиколен от плитка, грубо изрита канавка, наподобяваща миниатюрен крепостен ров. Тя бе запълнена с неподвижна тъмна течност. Артьом прескочи канавката, приближи се до една от будките и надникна вътре.
Беше напълно празна. На пода лежаха стъкълца от разбити бутилки, но абсолютно всичко останало бе изнесено. Той изследва още няколко будки, докато не се натъкна на една, която обещаваше да е по- интересна от останалите. На външен вид тя наподобяваше малка крепост: представляваше куб от заварени дебели листа желязо със съвсем малко прозорче от огледално стъкло. Надписът над прозорчето гласеше: „Обмяна на валута“.
Вратата беше затворена с необичаен катинар, отварящ се не с ключ, а с правилна цифрова комбинация. Артьом се приближи до прозорчето и се опита да го отвори, но нищо не се получи. Обаче забеляза на перваза почти изтрил се за изминалите дълги години надпис. Укрепената будка го заинтригува и забравил за предпазливостта, Артьом включи фенера.
С усилие успя да разчете разкривените, сякаш написани от някого с лявата ръка букви: „Погребете ме по човешки. Код 767“. Тъкмо когато разбра какво би могло да означава това, някъде отгоре се разнесе гневно врещене. Артьом веднага го разпозна: точно така врещяха летящите чудовища над Калинински.
Той побърза да загаси фенера, но вече беше късно: крясъкът се чу отново, сега право над главата му. Артьом се огледа трескаво, търсейки къде да се скрие. Като че ли единственият изход бе да провери догадката си.
Натисна бутоните с цифрите в нужната последователност и дръпна ръчката. Идеята му се оказа правилна: вътре в ключалката се разнесе приглушено изщракване и вратата с усилие поддаде, скърцайки дяволски с ръждивите си панти. Артьом се вмъкна вътре, затвори и отново включи фенера.
В ъгъла, облегнала гръб на стената, на пода седеше изсъхналата мумия на жена. В едната си ръка тя стискаше дебел флумастер, а в другата — пластмасова бутилка. Облепените с линолеум стени бяха изписани от горе до долу с прилежен женски почерк. През дебелото стъкло на прозорчето се виждаше пространството пред входа на станцията. На пода бяха захвърлени празен пакет от хапчета, ярки обелки от шоколад, тенекиени кутии от газирани напитки, в ъгъла се виждаше открехнат сейф. Артьом не се уплаши от трупа, само усети как му става жал за незнайната девойка. Кой знае защо му се стори, че това е именно девойка.
Отново се чу крясъкът на летящото чудовище, а после върху покрива се стовари мощен удар, от който будката се разтресе. Артьом падна на пода и зачака. Атаката не се повтори, крясъците на раздразнената твар започнаха да се отдалечават и той реши да се изправи на крака. Ако не друго, то можеше да се крие тук колкото си иска: трупът на девойката беше останал неприкосновен през цялото това време, макар че със сигурност е имало предостатъчно желаещи да се полакомят за него. Разбира се, можеше да се опита да убие или поне да рани чудовището, но тогава щеше да му се наложи да излезе навън. А ако не уцелеше или гадината се окажеше „бронирана“, на откритото пространство вече нямаше да има втори шанс. Щеше да е по-разумно да изчака Улман. Ако той изобщо беше жив.
