плашеше, страшното бе друго: предстоящата среща в тунела. Кой го чакаше там? Какъв беше смисълът на това събитие? Защо никога не му достигаше смелост да издържи докрай?
Двойникът му най-накрая се появи в дълбочината на тунела — меките уверени стъпки постепенно се приближаваха, както и предишните пъти, категорично лишавайки Артьом от решимостта му. Но този път той се държа по-добре: макар и коленете му да се разтрепериха, успя да потисне втрисането и да издържи до момента, в който се изравни с невидимото създание. Покрит със студена лепкава пот, се сдържа и не хукна да бяга, когато лекото раздвижване на въздуха му подсказа, че тайнственото същество се намира на броени сантиметри от лицето му.
— Не бягай… Виж в очите съдбата си… — прошепна му тогава в ухото сух шумолящ глас.
И в този момент Артьом си спомни — как бе могъл да забрави за това в предишните си кошмари? — че в джоба му има запалка. Напипа пластмасовия й корпус и щракна с камъчето, приготвяйки се да види онзи, който разговаряше с него.
И веднага онемя, усети как се вкаменява.
До него неподвижно стоеше черен. Широко отворените му тъмни очи без зеници търсеха погледа му. Артьом закрещя с всичка сила.
— Майчице! — бабката се държеше за сърцето и дишаше тежко. — Как ме изплаши, хулиган!
— Прощавайте. Той си е такъв… нервен — обърна се Улман, извинявайки се.
— И какво видя там, перко? — стрелна го с любопитен поглед бабката изпод подпухналите си клепачи.
— Сън… Присъни ми се кошмар — отговори Артьом. — Извинявайте.
— Сън?! Е, вие, младите, сте много впечатлителни — каза тя и отново се зае да се разправя и да се вайка.
Този път, колкото и да беше странно, Артьом бе спал доста дълго — дори беше пропуснал спирката на „Новослободска“. Още не бе успял да си спомни важното нещо, което бе научил на края на кошмара си, когато маршрутката пристигна на „Проспект на мира“.
Обстановката тук поразително се различаваше от ситото благополучие на „Белоруска“. Нямаше и помен от обичайното делово оживление на „Проспект на мира“, затова пък веднага се набиваше на очи голямото количество военни: спецчасти и офицери с нашивките на инженерни войски. От другата страна на платформата, на линията, имаше няколко охранявани товарни моторни дрезини със загадъчни сандъци, покрити с брезент. В залата, на самия й под, седяха около петдесетина души с огромни чанти и се оглеждаха объркано.
— Какво става тук? — обърна се Артьом към Улман.
— Става нещо, но не тук, а при вас, на ВДНХ — отговори боецът. — Очевидно се готвят да взривят тунела… Ако черните се доберат до „Проспект на мира“, край с Ханза. Сигурно готвят превантивен удар.
Докато преминаваха на Калужко-Рижката линия, Артьом се убеди, че догадката на Улман най-вероятно е вярна. Ханза беше разположила спецчасти и на радиалната станция, където изобщо не би трябвало да има нейно присъствие. И двата входа на тунелите, водещи на север, към ВДНХ и „Ботаническа градина“, бяха преградени. Тук някой на бърза ръка беше организирал блокпостове, на които дежуреха граничари от Ханза. На пазара почти нямаше посетители, половината сергии бяха празни, хората си шепнеха тревожно, сякаш над станцията бе надвиснала непредотвратима беда. В един от ъглите се тълпяха няколко десетки души, цели семейства с чанти и сакове. Пред масичка с надпис „Регистриране на бежанците“ се беше наредила дълга опашка.
— Почакай ме тук, ще отида да потърся нашия човек. — Улман го остави пред редицата сергии и изчезна.
Но Артьом си имаше свои дела за вършене. Спусна се на линията, приближи се към блокпоста и се заговори с един навъсен граничар.
— Може ли да се ходи до ВДНХ?
— Засега пускаме, но не те съветвам да ходиш — отговори войникът. — Не си ли чул какво става там? Плъзнали са някакви упири43 и нищо не може да ги спре. Почти цялата станция е избита. Явно там е много горещо — щом стиснатото ни началство реши да им достави безвъзмездно боеприпаси, само и само да издържат до утре…
— А какво ще стане утре?
— Утре ще взривим всичко. Ще сложим динамит на триста метра от Проспекта в двата тунела — и край.
— Но защо просто не им помогнете? Нима Ханза няма достатъчно сили?
— Нали ти казвам — това са упири. Гъмжи от тях, никаква помощ не може да ги спре.
— А какво ще стане с хората от „Рижка“? От самата ВДНХ? — Артьом не вярваше на ушите си.
— Още преди няколко дни ги предупредихме. Ето, полека-лека идват насам — Ханза ги приема, не сме зверове. Но по-добре да побързат. Както още има време — така ще изтече. Така че се постарай да се върнеш по-бързо. Защо искаш да отидеш? Работа? Семейство?
— Всичко — отговори Артьом и граничарят кимна с разбиране.
Улман стоеше в една от арките и говореше с висок младеж и със сериозен човек с машинистка куртка и всички знаци на началник на станция.
— Колата е на повърхността, резервоарът е пълен. За всеки случа имам тук още една радиостанция, защитни костюми, както и „Печенег“44 и СВД45 — младежът посочи два големи черни сака. — Можем да се качим във всеки момент. Кога трябва да сме горе?
— Ще уловим сигнала след осем часа. По това време вече трябва да сме на позиция — отговори Улман. — Херметичната врата работи ли? — обърна се той към началника.
— Наред е — потвърди човекът. — Когато кажете. Само първо ще трябва да разкараме хората, за да не се уплашат.
— Това е всичко от мен. Значи почиваме пет часа и после — пълен напред — обобщи Улман. — Е, какво, Артьом? Отбой?
Артьом отведе партньора си встрани и каза:
— Не мога. Непременно трябва да отида преди това до ВДНХ. Да си взема сбогом и изобщо — да огледам. Ти беше прав — ще взривяват тунелите от Проспекта нататък. Дори и да се върнем живи оттам, вече никога няма да видя моята станция. Трябва да отида. Наистина.
— Слушай, ако просто те е страх да се качиш горе, при своите черни, така си кажи… — започна Улман, но когато срещна погледа на Артьом, се сепна. — Шега. Извинявай.
— Наистина трябва — повтори Артьом.
Той не можеше да обясни това чувство, но знаеше, че така или иначе ще отиде до ВДНХ — на всяка цена.
— Е, щом трябва — добре — отговори объркано боецът. — Така и няма да успееш да се върнеш обратно, особено ако смяташ да се сбогуваш с някого там. Тогава нека да направим така: ние ще тръгнем оттук по „Проспект на мира“ с кола, заедно с Пашка — онзи със саковете. Смятахме да караме направо към кулата, но можем да направим лека отбивка и да минем през стария вход на ВДНХ. Новият е изцяло разрушен, вашите трябва да знаят това. Ще те чакаме там. След пет часа и петдесет минути. Ако успееш — успееш. Взе ли си екипировка? Имаш ли часовник? Ето, вземи моя, аз ще поискам от Паша — той откопча металната си гривна.
— След пет часа и петдесет минути — кимна Артьом, стисна ръката на Улман и хукна да бяга към блокпоста.
Когато го видя отново, граничарят поклати глава.
— А в този участък вече не стават ли странни неща? — спомни си Артьом.
— За тръбите ли говориш? Всичко е наред, запушиха ги някак. Разправят, че само ти се вие свят, когато минаваш оттам, но да умират хора — няма такива неща — отговори граничарят.
Артьом му благодари с кимане, запали фенера и пристъпи в тунела.
Първите десет минути в главата му се мотаеха разни объркани мисли: за опасностите, криещи се в лежащите напред участъци, за добре обмисленото и разумно устройство на живота на „Белоруска“, после за
