ефекта на думите си, смени гнева си със снизхождение.
— Добре де! Двайсет патрона за половин час.
Зашеметен, Артьом разтърси глава, обърна се и се отдалечи едва ли не на бегом.
— Скръндза! Добре, дай поне петнайсет! — извика жената подире му. Улман си стоеше на същото място и разговаряше за нещо с продавача.
— Е, какво, размислихте ли за плъха? — поинтересува се учтиво собственикът на сергията, когато зърна връщащия се Артьом.
„Още малко и ще повърна!“ — осъзна младежът. Помъкна Улман след себе си, колкото се може по- надалеч от тази забравена от Бога станция.
— Закъде сме се разбързали толкова? — попита боецът, когато двамата вече крачеха по тунела към „Белоруска“.
Стараейки се да се справи с надигащата се към гърлото му буца, Артьом му разказа какво е станало. Но тази история не направи особено впечатление на Улман.
— И какво от това? Нали трябва да се живее по някакъв начин? — отговори той.
— За какво му е притрябвал на някого такъв живот? — Артьом го побиха тръпки.
— Ти можеш ли да им предложиш по-добър? — сви широките си рамене Улман.
— Но какъв смисъл има от такъв живот? Вкопчват се в него, търпят цялата тази мръсотия, униженията, търгуват с децата си, ядат мъх — за какво?
Артьом се сепна, спомни си за Хънтър, как говореше за инстинкта за самосъхранение, за това, че с всички сили, по животински, ще се бори за своя живот и за оцеляването на останалите. Тогава, в самото начало, неговите думи запалиха в Артьом надежда и желание да се бори, като онази жаба, която с лапите си превърнала в масло млякото в каната. Но сега, кой знае защо, по-близки до истината му изглеждаха думите, изречени от втория му баща.
— „За какво“? — имитира го Улман. — А ти лично заради нещо ли живееш, момче?
Артьом съжали, че изобщо е започнал този разговор. Като боец Улман беше отличен, трябваше да му се отдаде дължимото, но се оказваше не особено интересен събеседник. И на Артьом му изглеждаше безполезна работа да спори с него за смисъла на живота.
— Да, лично аз — заради нещо — отговори навъсено той, все пак не издържа.
— Е, и заради какво? — разсмя се Улман. — Заради спасението на човечеството? Остави, това са глупости. Не ти ще го спасиш, а някой друг. Например аз — той освети лицето си така, че Артьом да го вижда, и направи героична гримаса.
Младежът го погледна раздразнено, но не каза нищо.
— Пък и не могат всички да живеят заради това — продължи боецът.
— И как е да се живее без смисъл? — Артьом се постара въпросът му да прозвучи иронично.
— Че защо без смисъл? Моят живот си има смисъл, както и този на останалите. И изобщо — търсенето на смисъла на живота обикновено става по време на половото съзряване. Така че при теб, изглежда, то се е забавило.
Тонът му не беше обиден, а шеговит, така че Артьом не се засегна. Вдъхновен от успеха си, Улман продължи да философства:
— Много добре помня какъв бях на седемнайсет. Също се опитвах да разбера за какво е всичко, какъв е смисълът му? После това преминава. В живота, братко, има само един смисъл: да създадеш деца и да ги отгледаш. И ги остави те да се мъчат с този въпрос. Да му отговорят както могат. На това се крепи светът. Такава ми е теорията — той отново се засмя.
— А тогава защо идваш с мен? И си рискуваш живота? Ако не вярваш в спасението на човечеството, тогава защо? — попита след известно време Артьом.
— На първо място — такива са ми заповедите — каза строго Улман. — Заповедите не се обсъждат. Второ, ако си спомняш, децата не е достатъчно да се създадат, трябва и да се отгледат. А как ще ги отгледам, ако тази ваша сган от ВДНХ ги изяде?
Той излъчваше такава увереност в себе си, в своите сили и в своите думи, и картината на неговото мироздание беше толкова съблазнително проста и подредена, че на Артьом не му се искаше да спори повече с него. Даже напротив — стори му се, че боецът вдъхва и на него увереността, която не му достигаше.
Както беше казал Мелник, тунелът между „Маяковска“ и „Белоруска“ се оказа спокоен. Наистина във вентилационните шахти нещо боботеше, но затова пък покрай тях на няколко пъти се шмугнаха плъхове с напълно нормални размери и това успокои Артьом. Участъкът се оказа удивително кратък — още не бяха довършили спора си, а отпред вече се мярнаха светлините на станцията.
Съседството с Ханза се отразяваше на „Белоруска“ по най-положителен начин. Това си личеше веднага, дори и само защото в сравнение с „Маяковска“ или „Киевска“ тя беше доста добре охранявана. На десет метра от входа имаше въоръжен блокпост: върху чувалите с пясък бе разположена ръчна картечница, а стражевият наряд се състоеше от петима души.
След като им провериха документите (ето че и новият паспорт влезе в употреба), учтиво ги попитаха дали не са от Райха. Не, не, увериха те Артьом, тук никой няма нищо против Райха, станцията е търговска, спазва пълен неутралитет, тук не се намесват в конфликта между държавите — така началникът на караула нарече Ханза, Райха и Червената линия.
Преди да продължат пътуването си по Околовръстната, Артьом и Улман решиха все пак да отпочинат и да похапнат. Седнаха в една богата и даже обзаведена с известен лукс закусвалня и в допълнение към превъзходно приготвената и при това не особено скъпа пържола Артьом получи пълна информация за „Белоруска“. Седналият в стола срещу него кръглолик блондин, който се представи като Леонид Петрович, опустошаваше огромна порция пържени яйца с бекон, а когато устата му се освободеше, с удоволствие разказваше за станцията.
Както се изясни, „Белоруска“ печелеше предимно от транзита на свинско и пилешко месо. В противоположната на Околовръстната линия посока, близо до „Сокол“ и даже до „Войковска“, макар че тя се намираше в опасна близост до повърхността, се намираха големи и много успешни стопанства. Километри тунели и технически участъци бяха превърнати в безкрайни животновъдни ферми, които хранеха цялата Ханза, като същевременно доставяха продоволствия и на Четвъртия райх, и на вечно полугладната Червена линия. Освен това жителите на „Динамо“ бяха наследили от предприемчивите си предшественици шивашките им способности. Именно там се шиеха същите онези якета от свинска кожа, които Артьом бе видял в „Проспект на мира“.
От тази страна на Замоскворецка линия не съществуваше никаква външна опасност и за всичките години на живот в метрото нито „Сокол“, нито „Аеропорт“, нито „Динамо“ бяха нападани от някого. Ханза не проявяваше претенции към тях, задоволяваше се с това да събира мита от минаващите през територията й стоки, като същевременно им предоставяше защита от фашистите и от червените.
Почти всичките жители на „Белоруска“ бяха заети с търговски дела. Фермерите от „Сокол“ и шивачите от „Динамо“ се задържаха тук прекалено рядко, за да успяват сами да пласират стоките си — печалбата от търговията на едро им беше достатъчна. „Хората от обратната страна“, както ги наричаха тук, докарваха партидите свинско или живи кокошки на дрезини или вагонетки с човешка тяга, разтоварваха ги — за тази цел на платформата даже бяха монтирани специални подемни кранове, — прибираха си печалбата и си отиваха вкъщи.
Животът на станцията кипеше. Бойките търговци (на „Белоруска“ те, кой знае защо, се наричаха „мениджъри“) се носеха от „терминалите“ — местата за разтоварване — към складовете, размахваха торбички с патрони и раздаваха нареждания на жилестите докери. Количките със сандъци и пакети се придвижваха безшумно върху добре смазаните им колела към редиците със сергии или към границата с Околовръстната, където товарите се взимаха от търговците на Ханза, или пък към противоположния край на платформата, където чакаха доставката на поръчаните стоки емисарите от Райха.
Тук имаше доста фашисти, но не редови, а предимно офицери. На тази станция обаче те се държаха съвсем различно — леко нагло, но в рамките на приличието. Гледаха лошо мургавите брюнети, от които имаше доста и сред търговците, и сред товарачите, но не се осмеляваха да опитват да налагат порядките си.
— Тук си имаме и банки… Мнозина от тези от Райха идват тук уж за стоки, а всъщност — да си вложат
