— Успех!
Патрулният кимна безмълвно и метна раницата си на гръб. Погледът му беше напълно пуст.
— Е, това е! Няма да се сбогуваме. Засичайте времето! — каза Мелник.
Той се обърна и без да каже повече нито дума, тръгна нататък.
Глава 19
Последното сражение
Двамата заедно отместиха тежкия чугунен капак, с който завършваше проходът, и започнаха да се спускат надолу. Тясната вертикална шахта се състоеше от бетонни пръстени, от всеки от които стърчеше метална скоба.
Когато останаха насаме, Улман се преобрази. Той общуваше с Артьом чрез кратки, едносрични думи, предимно даваше нареждания или го предупреждаваше за нещо. Веднага щом свалиха капака на люка, нареди на младежа да загаси фенера, надяна прибора за нощно виждане и първи се мушна вътре.
На Артьом му се наложи да се спуска надолу на сляпо, напипвайки скобите. Не му беше много ясно защо са тези предпазни мерки, при положение че след Кремъл не бяха срещнали никаква опасност по пътя си. В края на краищата Артьом реши, че сталкерът е дал на Улман някакви особени инструкции, или може би след като е останал без командир, боецът просто е започнал с удоволствие да изпълнява сам тази роля.
Улман потупа Артьом по крака, като знак да спре. Младежът послушно застина и зачака спътникът му да му обясни каква е работата. Но вместо обяснения отдолу се чу мек удар — Улман беше скочил на пода, а след няколко секунди се разнесоха тихи изпуквания от изстрели.
— Можеш да слезеш — даде шепнешком разрешение на Артьом партньорът му и отдолу се запали светлина.
Когато скобите свършиха, той пусна ръцете си и след като прелетя два метра, се приземи върху циментов под. Стана, изтупа се и се огледа. Намираха се в дълъг петнайсет стъпки коридор. В единия му край, в тавана, зееше отворът на прохода, откъдето бяха дошли, а в другия му край, в пода, се виждаше още един такъв люк, със същия релефен чугунен капак. До него в локва кръв лежеше по очи мъртъв дивак, дори след смъртта си стиснал в ръка тръбата си за духане на стрели.
— Охраняваше прохода — отговори тихо Улман на въпросителния поглед на Артьом, — но беше заспал. Сигурно не е очаквал, че някой може да дойде от другата страна. Бе задрямал с опряно до люка ухо.
— Ти него… в съня ли? — уточни Артьом.
— Че какво? Не е по рицарски ли? — изсумтя Улман. — Нищо, друг път да знае какво става, като спи на пост. Освен това не беше добър човек: не спазваше свещения ден. Казано е да не се навира в тунелите в такива дни.
Боецът хвана тялото за краката и го отмести встрани, отвори люка и отново загаси фенера.
Този път шахтата беше съвсем къса и водеше до затрупано с вехтории служебно помещение. Проходът бе напълно скрит от чужди очи благодарение на камара от ламарини, зъбни колела, пружини и никелирани пръти — имаше достатъчно детайли за цял вагон. Те бяха нахвърляни в безпорядък едно върху друго до самия таван и се държаха само по някакво чудо. Между тази купчина и стената оставаше тесен проход, но беше почти невъзможно човек да се промуши, без да се одраска или да стовари цялата планина от желязо върху себе си.
Вратата на помещението, затрупана до средата с пръст, водеше към необичаен квадратен тунел. Левият участък прекъсваше: там или имаше затрупване, или на това място, кой знае защо, бяха прекратили работата по прекарване на тунела. Десният участък водеше към стандартен тунел, кръгъл и широк. Веднага почувстваха, че са прекосили границата между двата подземни свята; тук, в нормалното метро, дори се дишаше по различен начин — въздухът, макар и влажен, не беше такъв мъртъв и застоял като в тайнствените проходи на Д-6.
Възникна въпросът накъде да потеглят. Не се решиха да тръгнат напосоки — в този участък можеше да има гранична застава на Четвъртия райх. Според картите от „Маяковска“ до „Чеховска“ имаше само двайсет минути пеша. След като се порови в плика с вещите си, Артьом намери окървавената карта, която му беше останала от Данила, и с нейна помощ определи вярната посока.
Не минаха и пет минути и вече бяха на „Маяковска“. Улман седна на една от пейките и с въздишка на облекчение свали от главата си тежкия шлем, избърса с ръкав почервенялото си мокро лице и разроши щръкналите си руси коси. Въпреки мощното си телосложение и поведението на тунелен вълк единак, Улман като че ли не беше много по-голям на възраст от Артьом.
Докато търсеха откъде да си купят храна, Артьом успя да огледа станцията. Не знаеше колко време е минало, откакто бе ял за последен път, но коремът му беше залепнал за гърба от глад. Двамата с Улман нямаха никакви запаси: в бързината бяха взели със себе си само най-необходимото.
По обстановка и по дух „Маяковска“ напомняше за „Киевска“. От някога изящната станция беше останала само мрачна сянка. Хората в тази полуразрушена станция се бяха приютили в изпокъсани палатки или направо върху платформата, стените и таванът бяха покрити с влага и петна от протекла вода. Гореше само един малък огън на цялата станция — нямаше какво да се гори. Обитателите на „Маяковска“ разговаряха съвсем тихо помежду си — сякаш са над смъртното ложе на някого.
Но и на тази задушаваща се станция се намери магазин: закърпена триместна палатка с разположена пред входа сергия. Асортиментът беше беден: одрани плъши трупчета, изсъхнали и сгърчени гъби, доставени тук кой знае кога, и дори нарязан на кубчета мъх. До всяка стока гордо стоеше етикетче с цената — затиснато с гилза парче вестникарска хартия с равни, калиграфски изписани цифри.
Освен тях нямаше почти никакви купувачи, само анемична прегърбена жена, хванала за ръка малко момченце. Детето посегна към лежащия на сергията плъх, но майка му го дръпна.
— Не пипай! Тази седмица вече ядохме месо!
Момчето я послуша, но не задълго. Веднага щом майка му се извърна, то отново опита да се добере до мъртвото зверче.
— Колка! Какво ти казах? Ако не слушаш, бесовете от тунела ще дойдат и ще те вземат! Ето, Сашка не слушаше майка си — и го взеха! — закара му се жената, успяла в последния миг да го дръпне от сергията.
Артьом и Улман изобщо не можеха да се решат. На Артьом започваше да му се струва, че напълно спокойно може да потърпи до „Проспект на мира“, където поне гъбите щяха да са по-пресни.
— Може би плъх? Печем ги в присъствие на клиента — предложи с достойнство плешивият собственик на магазина. — Сертификат за качество! — добави загадъчно той.
— Благодаря, вече обядвах! — побърза да му откаже Улман. — Артьом, ти искаш ли нещо? Само не си взимай от мъха, от него в стомаха започва четвъртата световна.
Жената го изгледа осъдително. Тя държеше в ръка само два патрона, които, ако се съдеше по ценоразписа, стигаха само за мъха. Забелязала, че Артьом гледа към скромния й капитал, тя скри юмрука зад гърба си.
— Какво? — озъби му се злобно жената. — Ако няма да купуваш нищо, разкарай се! Не всички са милионери. Какво ме зяпаш?
Артьом понечи да й отговори, но се загледа в сина й. Той много приличаше на Олег: същите безцветни чупливи коси, червеникави очи, чипо носле. Момчето смучеше палеца си и се усмихна стеснително на Артьом, гледайки го леко изпод вежди.
Той почувства как против волята си се усмихва, а в очите му напират сълзи. Жената улови погледа му и се вбеси.
— Извратеняци такива! — изпищя тя, припламвайки с очи. — Да вървим вкъщи, Коленка, хайде, сине! — И помъкна детето за ръката.
— Почакайте! Почакайте!
Артьом извади от резервния пълнител на автомата си няколко патрона, догони жената и й ги даде.
— Ето… Това е за вас. За вашия Коля.
Тя го погледна недоверчиво и после устата й се изкриви презрително.
— И ти си мислиш, че може за пет патрона? Да ти дам детето си?!
Артьом не разбра веднага какво има предвид. Най-накрая осъзна и понечи да отвори уста, за да започне да се оправдава, но така и не успя да произнесе нищо, а просто стоеше, примигвайки. Жената, доволна от
