— Та като заговорихме за тази песен — обади се неочаквано Мелник, — че е за всички времена, ето какво ми хрумна. Страната ни е такава, че в нея в голяма степен, всички времена са еднакви. Такива хора… С нищо не можеш да ги промениш. Колкото и да се мъчиш. Ето — уж е дошъл краят на света и не може да се излезе навън без защитен екип против радиация, и са се развъдили всякакви гадости, каквито по-рано можеха да се видят само в киното… Не! Не можеш да промениш хората! Същите са си. Понякога даже ми се струва, че всъщност не се е променило и нищо друго. Ето, днес бях в Кремъл — усмихна се той накриво, — и си мисля: по принцип и там няма нищо ново. Стават същите неща, както и по-рано. Сега даже и не съм съвсем сигурен кога са ни подхвърлили тази зараза: преди трийсет години или преди триста…
— А нима преди триста години вече е имало такива оръжия? — усъмни се Артьом, но сталкерът нищо не отговори.
Няколко пъти попаднаха на изображения на Великия червей на пода, но нямаше следи нито от самите диваци, нито от скорошно тяхно присъствие. И ако след първата рисунка бойците застанаха нащрек и се прегрупираха така, че да им е по-удобно да се отбраняват, то след третата напрежението спадна.
— Не са излъгали значи, наистина днес е свещен ден, седят си в станциите и не излизат из тунелите — отбеляза с облекчение Улман.
Сталкерът си мислеше за друго. По неговите изчисления излизаше, че мястото, където беше входът към метрото и започваше участъкът, водещ към ракетното подразделение, трябваше да се намира съвсем наблизо. През минута поглеждаше в прерисувания от него план и повтаряше объркано:
— Някъде тук… Дали не е това? Не, ъгълът не е същият, а и къде е херметичната врата? Вече трябва да се приближаваме…
В края на краищата се спряха на едно разклонение: наляво имаше преграден с решетка път без изход, в който се виждаха останки от херметична врата, а надясно, докъдето стигаше светлината на фенерите, продължаваше прав тунел.
— Това е! — определи Мелник. — Пристигнахме. Всичко съвпада по картата. Там, след решетката, има срутване, като при „Парк на победата“. Трябва да има и изход, през който са уцелили Фирата. Така… — Осветил плана с джобното си фенерче, той разсъждаваше на глас: — От това разклонение този участък води точно към онази дивизия, а този участък — към Кремъл, ние дойдохме по него, точно така.
После двамата с Улман се провряха през решетката и бродиха десетина минути из затрупания тунел, като осветяваха стените и тавана с фенерите си.
— Всичко е наред! Има проход, този път в пода, един такъв кръгъл капак, прилича на канализационен люк — съобщи сталкерът, когато се върна. — Това е, на мястото сме. Почивка.
Веднага щом оставиха раниците и седнаха на земята, с Артьом се случи нещо странно: въпреки неудобното положение веднага заспа. Или си каза думата натрупаната за последното денонощие умора, или отровата от парализиращата игла продължаваше да действа, давайки странични ефекти.
Артьом отново видя себе си да се събужда в палатката на ВДНХ. Както и в предишните сънища, на станцията беше мрачно и безлюдно. Без да си дава докрай сметка, че всичко това само му се присънва, Артьом все пак знаеше предварително какво ще му се случи. Както обикновено, се поздрави с играещото си момиченце, но не понечи да го разпитва за нищо, а вместо това се насочи направо към релсите. Отдалечените викове и молби за пощада почти не го изплашиха. Знаеше, че сънува натрапчивия сън за пореден път по друга причина и тази причина се криеше в тунелите. Трябваше да разкрие природата на заплахата, да разузнае обстановката и да съобщи за нея на съюзниците от юг. Но веднага щом го обгърна тъмнината на тунела, увереността му в себе си и в това, че знае защо се намира тук и как да постъпи по- нататък, се изпари.
Отново му стана страшно, съвсем както тогава, когато за първи път излезе сам извън пределите на станцията. И точно както първия път го плашеше даже не самата тъмнина и не шумовете на тунелите, а неизвестността, невъзможността да отгатне каква опасност крият в себе си следващите сто метра от участъка.
Смътно спомняйки си как е постъпвал в предишните сънища, като че ли това бяха събития, случили се в предишен живот, той все пак реши този път да не се поддава на страха, а да върви напред, докато не се срещне лице в лице с онези, които се крият в марка и го очакват.
Срещу него вървеше някой. Без да бърза, със същата скорост, с която се движеше Артьом, но не с неговите страхливи, прокрадващи се стъпки, а с уверена тежка походка. Младежът застина, успокои дишането си, онзи другият също спря. Артьом се зарече този път да не бяга, каквото и да се случи. Когато до скрития в тъмнината двойник оставаха, съдейки по звука, три метра, коленете на Артьом не просто трепереха, а играеха, но той все пак намери у себе си сили да направи още една крачка. Обаче, когато усети с кожата си раздвижването на въздуха от това, че някой се приближава плътно към него, Артьом не издържа. Размаха ръка, за да отблъсне невидимото същество и хукна да бяга. Този път не се спъна и бяга непоносимо дълго, час или два, но нямаше и следа от родната станция, нямаше никаква станция, абсолютно нищо, само безкраен тъмен тунел. И това се оказа още по-страшно.
— Ей, стига си спал, ще проспиш съвещанието — побутна го Улман в рамото. — И как успяваш? — добави той със завист.
Артьом се сепна и огледа виновно останалите. Очевидно се бе унесъл само за няколко минути. Отрядът се беше наредил около седналия в центъра с карта в ръка Мелник, който показваше и обясняваше.
— Ето — разсъждаваше той, — до местоназначението вероятно са двайсет километра. Това е нищо, ако вървим бързо и няма пречки, можем да стигнем за половин ден. Военната част се намира на повърхността, но под нея има бункер и тунелът води дотам. Нямаме време за мислене обаче. Ще се наложи да се разделим. Събуди ли се? Ти се връщаш в метрото, ще прикрепя Улман към теб — каза той на Артьом, — а аз и останалите отиваме към ракетното подразделение.
Артьом отвори уста с намерението да протестира, но сталкерът го прекъсна с нетърпелив жест. Той се наведе към натрупаните накуп раници и се зае да разпределя снаряжението.
— Вие взимате два защитни екипа, у нас остават четири — не се знае какво ще стане. Радиостанциите — една за нас и една за вас. Сега инструктажът. Отивате на „Проспект на мира“. Там трябва да ви чакат, изпратил съм куриери — той погледна часовника си. — Точно след дванайсет часа ще се качите на повърхността и ще уловите сигнала ни. Ако всичко е наред и сме в ефир, следва новият стадий на операцията. Задачата ви е да се доберете колкото се може по-близо до Ботаническата градина и да се качите някъде нависоко, за да ни помогнете да насочим ракетите. Площта на поразяване на „Смерч“ е ограничена и не се знае колко ракети са останали. А градината не е малка. Ти не се бой — успокои той Артьом, — всичко ще прави Улман, ти си там за компания. Разбира се, и от теб ще има полза — ако не друго, поне знаеш как изглеждат тези черни. Мисля — продължи той, — че кулата Останкино е много подходяща за насочване на ракетите. Тя има едно удебеляване по средата, навремето на това място се намираше ресторант. В него продаваха сандвичи с хайвер на невъзможни цени. Но хората ходеха там не заради тях, а заради изгледа към Москва. Оттам Ботаническата градина се вижда като на длан. Опитайте се да се доберете до кулата. Ако не успеете на кулата, до нея има многоетажни блокове, едни такива бели, П- образни; ако се съди по докладите — почти необитаеми. Така… Тази карта на Москва е за вас, тази — за нас. Там вече всичко е разделено на квадрати. Просто гледате и предавате. Останалото е наша работа. Няма нищо сложно — завърши той. — Въпроси?
— А ако там няма никакъв кошер? — попита Артьом.
— Ако няма — здраве да е — сталкерът тупна с длан по картата. — А, имам тук изненада за теб — добави той, намигайки на Артьом.
Мелник бръкна в раницата си и извади оттам бял найлонов плик с избледняла цветна картинка. Артьом го разтвори и измъкна отвътре паспорт, направен върху умерено измачкана бланка, както и детската книжка със заветната снимка, която бе намерил в изоставения апартамент на Калинински. Когато беше хукнал да спасява Олег, бе оставил своите съкровища на „Киевска“, а Мелник си бе направил труда да ги вземе и да ги носи през цялото това време. Седналият наблизо Улман погледна с недоумение първо Артьом, после сталкера.
— Личните вещи — разпери ръце с усмивка Мелник.
На Артьом изведнъж му се прииска да му каже нещо хубаво и топло, но сталкерът вече ставаше от мястото си и раздаваше заповеди на тръгващите с него бойци.
Артьом се приближи до потъналия в свои мисли Антон и му подаде ръка.
