започна да се чува това, което до момента гласът му бе заглушавал: идващо от дълбините недобро, тихо… бълбукане? Ръмжене? Достатъчно беше човек веднъж да долови този звук — като че ли непредвещаващ нищо страшно, но някак настойчив и неприятен — и вече не можеше да забрави за него.
Преминаха през три масивни херметични врати, наредени една след друга. Всички крила бяха гостоприемно разтворени и тежките железни прегради бяха вдигнати към тавана. „Врати — помисли си Артьом. — Ние сме на прага.“
Стените изведнъж се дръпнаха встрани и отрядът се озова в мраморна зала, толкова просторна, че лъчите на мощните фенери едва достигаха до противоположната стена, превръщайки се в разсеяно бледо петно. Таванът, за разлика от на другите тайни станции, тук беше висок, поддържан от могъщи, богато украсени колони. Отгоре висяха почернели от времето масивни позлатени полилеи, все още отвръщащи на светлините на фенерите с кокетен блясък.
На няколко места стените бяха покрити с огромни мозаечни пана, които изобразяваха облечен с костюм, не много млад човек с козя брадичка и голяма плешивина на главата и усмихващи му се хора с работни дрехи, млади, скромно облечени девойки с бели забрадки, военни със старомодни фуражки, носещи се по небето ескадрили от изтребители и най-накрая — самия Кремъл.
Никъде не беше изписано наименованието на тази удивителна станция, но именно отсъствието му даваше да се разбере възможно най-ясно къде са попаднали.
Колоните и стените бяха покрити с гъст, едва ли не сантиментален слой сива прах. Очевидно тук от десетилетия не бе стъпвал човешки крак. Страшно беше дори човек да се опитва да гадае каква е причината даже безстрашните диваци да избягват това място.
По-нататък на линията стоеше необичайна мотриса. Тя имаше само два вагона, но затова пък тежко бронирани и боядисани със защитен тъмнозелен цвят. Прозорците бяха заменени с тесни, наподобяващи бойници процепи, прикрити със затъмнени стъкла. Вратите — по една на всеки вагон — бяха затворени. Артьом си помисли, че стопаните на Кремъл може би наистина така и не бяха успели да се възползват от тайния си път за бягство.
Качиха се върху платформата и спряха.
— Ето какво било тук… — сталкерът вдигна глава към тавана, доколкото му позволяваше шлемът. — Колко приказки вече съм слушал… А всичко е съвсем различно…
— А сега накъде? — попита го Улман.
— Нямам никаква представа — призна си Мелник. — Трябва да поогледаме.
Този път той не напусна отряда и всички тръгнаха бавно заедно. Мястото все пак напомняше с нещо за обикновените станции: и тук имаше линии от двете страни на платформата, а другите два края на продълговатата зала завършваха със спрели завинаги ескалатори, увенчани с величествени кръгли арки. По-близката до отряда водеше нагоре, а другата се спускаше към съвсем невъобразими дълбини. Някъде тук навярно имаше и асансьор — едва ли предишните обитатели на Кремъл са имали излишни минути, за да се спускат бавно надолу по ескалатора като обикновените смъртни.
Приповдигнатото настроение на Мелник се предаде и на останалите. Опитваха се да достигнат с лъчите на фенерите си до високите сводове, разглеждаха бронзовите скулптури, разположени насред залата, любуваха се на великолепните пана и се изумяваха от величието на тази станция, истински подземен дворец, и даже преминаха в шепот, за да не нарушават царящия покой. Докато се оглеждаше възхитено, Артьом забрави напълно и за опасностите, и за самоубилия се жрец, и за омайващото сияние на кремълските петолъчки. В главата му оставаше само една мисъл: той все се опитваше да си представи колко приказно красива би била тази станция под ярката светлина на разкошните полилеи.
Приближаваха се към противоположния край на залата, където започваха стъпалата на водещия надолу ескалатор. Артьом се опита да си представи какво се крие там, долу. Може би още една, допълнителна станция, откъдето композициите тръгваха право към секретните бункери на Урал? Или линии, водещи към безбройните коридори на прокопани още в незапомнени времена подземия и килии? Подземна крепост? Стратегически запаси от оръжия, медикаменти и продоволствия? Или просто безкрайна двойна лента от стъпала, продължаваща надолу, докъдето стига погледът? А дали тук не беше онази най-дълбока точка на метрото, за която говореше Хан?
Артьом нарочно тревожеше фантазията си с най-невероятните картини, отлагайки момента, когато ще се приближи към края на ескалатора и най-накрая ще види какво всъщност се намира долу. Затова и не беше сред първите, които се озоваха при перилата. Боецът, който току-що му бе разказал за мравколъва, се добра до арката по-рано. Нададе вик и отскочи изплашено назад. А след миг дойде и редът на Артьом.
Бавно, като някакви приказни същества, прекарали в сън стотици години, а после събудени и раздвижващи своите изтръпнали от вековния сън мускули, двата ескалатора се задействаха. Стъпалата запълзяха надолу с натегнато старческо скърцане и в тази картина имаше нещо неизразимо зловещо… Нещо тук не беше наред, не съответстваше на това, което Артьом знаеше и помнеше за ескалаторите. Той усещаше, че нещо не е както трябва, но не можеше да разбере какво е то.
— Чуваш ли колко е тихо? Не се задвижват от мотор… Машинното отделение не работи — помогна му Улман.
Разбира се, точно това бе нередното. Скърцането на стъпалата и стърженето на несмазаните зъбни колела — това бяха всичките звуци, които издаваше оживелият механизъм. Всичките ли? Артьом отново чу отвратителните бълбукане и жвакане, които бе доловил и в тунела. Звуците идваха от дълбините, оттам, накъдето водеха ескалаторите. Той набра смелост, приближи се към края на платформата и освети наклонения тунел, по който все по-бързо пълзеше черно-кафявата лента на стъпалата.
За миг му се стори, че тайната на Кремъл се е разкрила пред него. Той видя как през процепите между стъпалата прониква нещо мръснокафяво, мазно, преливащо се и несъмнено живо. То бавно се измъкваше от процепите на къси тласъци, синхронно се надигаше и спадаше по цялата дължина на ескалатора, доколкото Артьом можеше да види. Но това не беше безсмислено пулсиране. Всички тези изригвания на живо вещество несъмнено бяха част от едно гигантско цяло, което придвижваше натегнато стъпалата. А някъде далеч долу, на дълбочина няколко десетки метра, същото това мръсно и мазно нещо се стичаше по пода, набъбваше и се издуваше, преливаше се и потрепваше, издавайки същите тези странни и мерзки звуци. Арката се стори на Артьом чудовищна паст, сводовете на тунела на ескалатора — гърло, а самите стъпала — лакомият език на разбудено от пришълците страховито древно божество.
А после сякаш някаква ръка докосна и погали съзнанието му. И в главата му стана съвсем пусто, като в тунела, по който бяха дошли насам. И вече му се искаше само едно — да застане на стъпалата и без да бърза, да тръгне надолу, където най-накрая го очакват умиротворение и отговори на всичките му въпроси. Пред мисления му поглед отново лумнаха кремълските петолъчки…
— Артьом! Бягай! — по бузата го удари ръкавица, изгаряйки кожата му.
Той потрепери и изстина: кафявата каша пълзеше нагоре по тунела, набъбваше пред очите му, разрастваше се, покриваше се с пяна като изкипяло свинско мляко. Краката не го слушаха и проблясъкът на съзнание беше съвсем кратък; невидимите пипалца само за миг отпуснаха разсъдъка му, за да го хванат отново здраво и да го повлекат обратно към мъглата.
— Издърпай го!
— Първо момчето! Да не плаче…
— Тежък е… А още и този тук, раненият…
— Пусни я, пусни носилката! Къде с тази носилка!
— Почакай, и аз ще се вмъкна, на двамата ще ни е по-лесно…
— Ръката, дай си ръката! По-бързо!
— Света Богородице… Вече излезе…
— Дърпай… Не гледай, не гледай нататък! Чуваш ли ме!
— По бузите! Ето така!
— Към мен! Това е заповед! Ще те застрелям!
Мяркаха се странни картини: зелената, обсипана с нитове стена на вагон, кой знае защо преобърнат таван, след това изцапан под… тъмнина… отново зелена броня… после светът спря да се люлее, успокои се и застина. Артьом се надигна и се огледа.
Седяха в кръг на покрива на бронираната мотриса. Всички фенери бяха изключени, светеше само един, малък, джобен, сложен в средата. Светлината му не беше достатъчна да се види какво става в залата, но от
