приближаваха станцията.
Сталкерът направи няколко пробни изстрела в клокочещата маса, но това не даде резултат. Тогава той нареди на боеца, въоръжен с огнепръскачката, да свали раницата с горивото от раменете си и при съответната команда да я захвърли колкото се може по-надалеч от мотрисата. Нареди на други двама да осветяват мястото на падането, приготви се за стрелба и даде сигнал. Завъртелият се на място боец запрати раницата и за малко да полети след нея, но някак успя да се задържи на ръба на покрива. Раницата излетя тежко във въздуха и започна да пада на петнайсет метра от композицията.
— Залегни! — Мелник изчака раницата да докосне мазната люлееща се повърхност и натисна спусъка.
Артьом наблюдава последните няколко секунди от полета на раницата, легнал на покрива. Веднага щом се разнесе пукотът от изстрела, той скри лице в свивката на ръката си и се притисна с всички сили към студената броня. Взривът беше мощен — Артьом едва не излетя от покрива, композицията се разтресе. През спуснатите му клепачи се промъкна мръснооранжевото зарево на разстилащото се по платформата пламтящо гориво.
Около минута не се случи нищо. Бълбукането и жвакането на тресавището не отслабваха и Артьом вече започваше да се подготвя за момента, в който субстанцията ще се съвземе от сполетялата я неприятност и отново ще започне да обгръща разума му.
Но вместо това шумът започна постепенно да се отдалечава.
— Отива си! То си отива! — закрещя радостно Улман точно над ухото му.
Артьом вдигна глава. В светлината на фенерите ясно се виждаше как субстанцията, неотдавна заемала едва ли не цялата огромна зала, се свива и отстъпва, връщайки се към ескалаторите.
— По-бързо! — Мелник скочи на крака. — Веднага, щом изпълзи надолу, всички след мен — към този тунел!
Артьом се учуди откъде изведнъж се появи тази увереност в Мелник, но не попита нищо, отдавайки предишната нерешителност на сталкера на външното въздействие. Сега Мелник напълно се бе преобразил — това отново беше трезвият, стремителен и нетърпящ възражения командир на отряда.
Не само че нямаше време за размисъл, но нямаше и никакво желание. Единственото, което вълнуваше сега Артьом, бе колкото се може по-бързо да се омете от проклетата станция, докато странното същество, обитаващо подземията на Кремъл, не се е опомнило и не се е върнало, за да ги изяде. Станцията вече не му изглеждаше удивителна и прекрасна; сега всичко тук беше враждебно и отблъскващо. Дори работниците и селяните го гледаха разгневено от паната по стените, а тези, които все пак се усмихваха, го правеха насила и сладникаво.
След като скочиха кой както успее на платформата, те хукнаха към противоположния край на станцията. Антон беше дошъл напълно на себе си и бягаше наравно с останалите, така че сега нищо не задържаше отряда. След двайсет минути безумен спринт по черния тунел Артьом започна да се задъхва, а и останалите се бяха уморили. Най-накрая сталкерът им позволи да преминат на бърз ход.
— Къде отиваме? — попита Артьом, след като догони Мелник.
— Мисля, че сега сме под „Тверска“… Скоро трябва да достигнем „Маяковска“. Там ще видим какво ще правим.
— А как узнахте в кой тунел трябва да влезем? — поинтересува се Артьом.
— Беше обозначено на картата, която намерихме в „Генералния щаб“. Но си спомних това едва в последния момент. Ако щеш вярвай, но когато се озовахме на станцията, всичко ми излетя от главата.
Артьом се замисли. Излизаше, че възторгът му от кремълската станция, от картините и скулптурите, от нейния простор и величие като че ли не е бил негов? Дали не е бил мъгла, навеяна от страшното същество, притаило се в Кремъл?
После си спомни за отвращението и страха, които започна да му внушава станцията, когато вцепенението се разсея. И в него се зароди съмнението, че тези чувства също не са били негови. Може би точно по същия начин, по който по-рано им бе предал възхищението си от станцията и стремежа си да се задържи колкото се може по-дълго на нея, „мравколъвът“ ги беше заставил и да почувстват непреодолимото му желание да избяга оттам, когато му бяха причинили болка?
Изобщо, кои чувства принадлежаха на Артьом и се бяха зародили в главата му? Пуснало ли беше чудовищното създание разума му сега или продължаваше да му диктува мисли и да му внушава преживявания? В кой момент Артьом бе попаднал под хипнотичното му влияние? И бил ли е изобщо някога свободен в избора си? И възможно ли е всъщност изборът му да е бил свободен? Артьом отново си спомни разговора с двамата странни жители на „Поляна“.
Огледа се — на две крачки зад него вървеше Антон. Той вече не питаше никого какво е станало със сина му — някой му беше казал. Лицето му бе пребледняло и застинало, погледът му беше обърнат към вътрешния му свят. Разбираше ли Антон, че бяха само на крачка от спасяването на момчето? Че смъртта му беше нелепа случайност? Но точно тя бе спасила живота на останалите. Случайност или жертва?
— Знаете ли, всички ние вероятно се спасихме само благодарение на Олег. Заради него вие… дойдохте на себе си — каза Артьом на Антон, без да уточнява как се е случило това.
— Да — отговори събеседникът му с безразличие.
— Той ни каза, че сте служили в ракетни войски. Стратегически.
— Тактически — отговори Антон. — „Точка“, „Искандер“.
— А системи за залпов огън? „Смерч“, „Ураган“? — забавяйки леко ход, попита сталкерът, заслушал се в разговора им.
— И тях ги познавам. Бях на свръхсрочна служба, на това ни учеха. А и аз самият се интересувах от всичко, исках да опитам всичко. Докато не видях към какво води това.
В гласа му нямаше ни най-малък признак на заинтересованост, както и нямаше притеснение по повод това, че пазената от него тайна е станала известна на външни хора. Отговаряше кратко, машинално.
Мелник кимна и отново се откъсна от тях, мина напред.
— Нуждаем се много от вашата помощ — каза Артьом, като внимателно опипваше почвата. — Разбирате ли, при нас, във ВДНХ, стават странни неща… — започна той.
И веднага се сепна: след видяното от него през последното денонощие, случващото се на ВДНХ вече не го плашеше чак толкова, не му изглеждаше нещо изключително, способно да сломи метрото и да изтреби окончателно човека като биологичен вид. Артьом се справи с тази мисъл, като си напомни, че отново можеше да не е негова, а наложена му отвън.
— Там, при нас, от повърхността проникват едни твари… — продължи той, взимайки се в ръце.
Но Антон го спря с жест.
— Просто кажи какво трябва да направя и ще го направя — произнесе той безизразно. — Сега имам време… Как ще се върна вкъщи без сина си?
Артьом кимна смутено и се отдалечи от патрулния, за да го остави насаме със себе си. Чувстваше се омърсен: да моли за помощ човек, който току-що се е лишил от детето си… По негова вина, на Артьом…
Той отново настигна сталкера. Мелник пак беше в добро разположение на духа; откъснал се от разтеглилата се верига на отряда, той си подпяваше нещо и когато видя Артьом, му се усмихна. Като се заслуша в мелодията, която сталкерът се опитваше да възпроизведе, Артьом разпозна същата онази песен за свещената война, която бяха пели на покрива на мотрисата.
— Знаете ли, отначало реших, че това е песен за нашата война с черните — сподели той, — а после разбрах, че е срещу фашистите. Кой я е съчинил, комунистите от Червената линия ли?
— Тази песен вече е на сто години, ако не на сто и петдесет — поклати глава Мелник. — Първо са я измислили за една война, после са я приспособили за друга. Тя затова е и толкова хубава, защото е подходяща за всяка война. Докато има хора, винаги ще смятат себе си за сили на светлината, а враговете си — за сили на мрака.
„И ще мислят така и от двете страни на фронта… — добави за себе си Артьом. — Означава ли това…“ Мислите му отново се върнаха към черните. Можеше ли това да означава, че за тях зли и тъмни са хората, да речем — жителите на ВДНХ? Артьом се сепна и си забрани да мисли за черните като за обикновени противници. Достатъчно беше да им открехне вратата на съчувствието — и вече нищо нямаше да може да ги удържи…
