— Прекрасно, щом не ходите там — отговори сталкерът. — Значи поне няма да има никой от вашите. Тунелът е пуст, чист. Нямам намерение да минавам през странични проходи. Според мен е по-добре така, направо през Кремъл.
В отряда зашепнаха. Спомняйки си за зловещото светене на кремълските кули, Артьом разбра защо не само жрецът се боеше да се покаже там.
— Това е! — прекъсна ропота Мелник. — Тръгваме напред, няма време. Те днес имат забрана, в тунелите няма никой. Не се знае обаче кога ще свърши денят според тях, а тогава ще стане трудно за нас. Вдигайте го!
— Не! Не ходете там! Не бива! Аз няма да отида! — старецът сякаш бе обезумял напълно.
Когато конвоиращият се приближи към него, жрецът с неуловимо змийско движение се изплъзна от ръцете му, после с престорена покорност застина под насочените дула на автоматите и изведнъж направи рязко движение със завързаните зад гърба му ръце.
— Е, пукнете тогава! — тържествуващият му смях след секунда се превърна в мъчително хриптене, тялото му бе обхванато от гърчове, а от устата му обилно потече пяна. Конвулсиите изкривиха мускулите на лицето му в безобразна маска и още по-ужасно беше, че краищата на устните се извиха нагоре. Това бе най-страшната усмивка, която Артьом беше виждал през живота си.
— Край — съобщи Мелник.
Той се приближи до падналия на земята старец и го обърна с върха на обувката си. Твърдият, сякаш вкаменил се труп след кратка съпротива се прекатури с лице надолу. Отначало Артьом си помисли, че сталкерът е направил това, за да не вижда лицето на мъртвеца, но после разбра истинската причина. Мелник освети с фенера си омотаните с въже китки на стареца. Десният юмрук стискаше игла, забита над китката на лявата ръка. Артьом не можеше да разбере как жрецът е успял да направи това, къде е криел отровното жило през цялото време и защо не го бе използвал до момента. Той се извърна от тялото и закри с длан очите на малкия Олег.
Отрядът застина на място. Макар че беше дадена заповед да тръгват, никой от бойците не помръдна. Сталкерът ги огледа оценяващо. Можеше да се предположи какво става в главите им: какво ли ги очакваше в Кремъл, щом заложникът беше предпочел да се самоубие, само и само да не отиде там?
Без да губи време в убеждаване, Мелник пристъпи към носилката със стенещия Антон, наведе се и хвана една от дръжките.
— Улман! — обади се той.
След секундно колебание широкоплещестият разузнавач зае мястото при втората ръчка на носилката. Подчинявайки се на неочакван импулс, Артьом се приближи към тях и хвана едната задна ръчка. До него застана още някой. Без да каже нито дума, сталкерът се изправи и те тръгнаха напред. Останалите ги последваха и отрядът отново зае боен строй.
— Остана още малко — каза тихо Мелник. — Около двеста метра. Най-важното е да намерим прехода към другата линия. После — към „Маяковска“. Не знам какво ще правим след това. Фирата го няма… Ще измислим нещо. Сега имаме само един път. Не бива да се отклоняваме от него.
Думите му за пътя раздвижиха нещо у Артьом. Той отново си спомни за своя собствен път. Замисли се и не можа да осъзнае веднага какво бе казал Мелник преди това. Но веднага щом думите на сталкера за загиналия Фира достигнаха до съзнанието му, той се сепна и прошепна достатъчно високо:
— Антон… Раненият… той нали е служил в РВА… Той е ракетчик! Значи още можем да успеем! Можем ли?
Мелник погледна недоверчиво през рамо, после премести поглед към проснатия върху носилката командир на патрула. Изглежда положението му беше съвсем лошо. Парализата на Антон отдавна бе преминала, но сега го измъчваше трескаво бълнуване. Стоновете се редуваха с откъслечни фрази, неясни, но яростни приказки, отчаяни молби, хлипане и дърдорене. И колкото повече се доближаваха до Кремъл, толкова по-силни ставаха виковете на ранения и толкова по-напрегнато се извиваше той върху носилката.
— Казах вече! Не спори! Те идват… Лягай! Страхливци… Но как… а останалите?! Никой не може да отиде там, никой! — доказваше Антон на приятелите си, които можеше да види само той.
Челото му се покри с пот и Олег, тичащ до носилката, са възползва от краткото спиране, в което бойците си сменяха ръцете, за да избърше челото на баща си с парцал. Мелник светна в лицето на командира на патрула, сякаш опитвайки се да разбере дали човекът ще дойде на себе си. Виждаше се как Антон стиска зъби и колко неспокойно се въртят очните ябълки под клепачите му. Юмруците му бяха стиснати, а тялото му се мяташе ту на едната, ту на другата страна. Брезентовите ремъци не му позволяваха да падне, но ставаше все по-трудно да го носят.
След още петдесет метра Мелник вдигна дланта си нагоре и отрядът отново спря. Насред пода се белееше грубо нарисуван знак — обичайната вече криволичеща линия с удебеляването за главата отпред. Този път обаче змията се допираше до дебела червена черта, която пресичаше пътя й към участъка напред. Улман подсвирна.
— Червена светлина, минаването забранено — засмя се нервно някой отзад.
— Това е за червеите, нас не ни засяга — отсече сталкерът. — Напред!
Но сега се придвижваха още по-бавно. Мелник, надянал прибор за нощно виждане, зае място начело на отряда. Но бяха престанали да бързат не само от предпазливост. На станцията „Генерален щаб“ тунелът бе започнал да се спуска още по-стръмно надолу, и макар че си оставаше все така пуст, откъм Кремъл беше започнала да се разпространява незрима, но осезаема пелена на нечие присъствие. Обгръщайки хората, тя им вдъхваше увереност, че там, в черните безпросветни дълбини, се крие нещо необяснимо, огромно и зло. Това усещане не приличаше на онези, които Артьом бе изпитвал до момента: нито на тъмния вихър, преследвал го в участъците след „Сухаревска“; нито на гласа в тръбите; нито на родения и подхранван от хората суеверен страх от тунелите, водещи към „Парк на победата“. Все по-силно се усещаше, че този път зад тревогата се крие нещо… неодушевено, но все пак живо.
Артьом погледна якия боец, крачещ от другата страна на носилката, когото Мелник беше нарекъл Улман. Изведнъж страшно му се прииска да поговори с някого, без значение за какво, стига да чува човешки глас.
— А защо петолъчките на кулите на Кремъл светят? — спомни си Артьом терзаещия го отдавна въпрос.
— Кой ти каза, че светят? — отговори учудено боецът. — Няма такова нещо. Всъщност работата с Кремъл е такава: всеки вижда това, което иска. Някои твърдят, че и самият него го няма отдавна, просто всеки се надява да види Кремъл. Иска им се да вярват, че най-святото е оцеляло.
— А какво се е случило с него? — попита Артьом.
— Никой не знае — отговори разузнавачът — освен твоите канибали. Аз съм още млад, тогава нямах и десет години. А онези, които са воювали, разправят, че не са искали да разрушават Кремъл и са хвърлили върху него някаква секретна разработка… Биологично оръжие. В самото начало. Не са го забелязали веднага и дори не са обявили тревога, а когато разбрали каква е работата, вече било късно, затова тази разработка изяла всички на мястото, а и засмукала хората от околността. Още си живее там и се чувства много добре.
— А как… ги засмуква?
— Знаеш ли, че е имало едно такова насекомо — мравколъв? Копаело е ями в пясъка, лягало е на дъното и си е отваряло устата. Ако наблизо минела мравка и случайно стъпела на края на ямата — била дотук. Край на трудовата й биография. Мравколъвът се помръдвал, пясъкът потичал към дъното и мравката падала право долу, в устата му. Та и с Кремъл е същото. Достатъчно е да стъпиш на ръба на ямата — и те засмуква — усмихна се боецът.
— А защо хората сами отиват вътре? — не се отказваше Артьом.
— Откъде да знам? Сигурно хипноза… Ето, да вземем например тези твои канибали илюзионисти. Как замразяват мозъка на човек! Ако не го видиш сам, няма да повярваш. За малко да си останем там…
— А тогава защо отиваме в самата му бърлога? — попита Артьом с недоумение.
— Този въпрос не го задавай на мен, а на началството. Но както разбирам, трябва да си горе и да погледнеш кулите, за да те засмуче. А ние като че ли вече сме вътре… какво има да гледаме тук?
Мелник се обърна и сърдито им изшътка. Говорещият с Артьом боец веднага се сепна и млъкна. И
