Артьом отскочи, затръшна вратата и хукна да догони отряда.
Глава 18
Власт
Те вече бяха успели да забележат отсъствието му и да спрат. Белият лъч шареше неспокойно из тунела и когато попадна в петното светлина, Артьом за всеки случай вдигна ръце нагоре и извика:
— Това съм аз! Не стреляйте!
Фенерът угасна. Артьом се забърза напред, готов да изтърпи мъмрене. Но когато настигна останалите, Мелник само го попита тихо:
— Чу ли нещо преди малко?
Младежът кимна безмълвно. Не му се искаше да говори за това, което току-що бе видял, при това не беше уверен, че не му се е сторило. От известно време бе свикнал, че трябва да се отнася предпазливо към усещанията си в метрото.
Какво беше това? Така можеше да изглежда преминаваща мотриса, но тази възможност бе изключена: в метрото вече от десетки години нямаше необходимото количество електроенергия, за да се задвижи влак. Втората възможност беше още по-невероятна. Артьом си спомни за предупрежденията на диваците относно свещените проходи на Великия червей и това, че през днешния ден има забрана за влизане в тях. Нищо друго не му идваше наум.
— Нали тук вече не минават мотриси? — попита той сталкера за всеки случай.
Мелник го изгледа недоволно.
— Какви ти мотриси? Откакто спряха тогава, никоя вече не се е помръднала, освен ако не я разглобят на части. За тези звуци ли говориш? Мисля, че са подземни води. Реката е съвсем наблизо, минали сме под нея. Добре, да върви по дяволите, имаме по-важни проблеми. Още не знаем как да се измъкнем оттук.
На Артьом не му се искаше да настоява на своето и да укрепва мнението на сталкера, че си има работа с откачалка. А тъй като втората му хипотеза беше още по-безумна, той предпочете да си замълчи и да не се връща повече на тази тема.
Вероятно реката наистина бе наблизо. Мрачната тишина на тунелите тук се нарушаваше от неприятните звуци на капеща вода и ромоленето на тънки черни ручейчета край релсите. Стените и сводовете проблясваха влажно, те бяха покрити от бял слой плесени, на места имаше локви. Артьом беше свикнал да се бои от водата в тунелите и се чувстваше съвсем неуютно в този участък. Влагата се просмукваше в изоставените и забравени от човека места — без ремонт и постоянна борба с подпочвените води в някои от участъците на метрото се появяваха течове. Вторият му баща даже му бе разказвал навремето за потопени тунели и станции. За щастие те лежаха доста надълбоко или се намираха по краищата на метрото, така че тази напаст никога не се разпространяваше върху цялата линия. Затова ситните капки по стените изглеждаха на Артьом като предсмъртна пот, избила у човек в минута на агония.
Впрочем колкото повече вървяха, толкова по-сухо ставаше наоколо. Постепенно ручеите пресъхнаха, плесента върху стените оредяваше все повече и повече, а въздухът стана малко по-лек. Тунелът се спускаше надолу, оставайки си все така пуст, и това не можеше да не накара човек да застане нащрек. За кой ли път Артьом си спомни думите на Бърбъна, че няма нищо по-страшно от пустия участък. Останалите, изглежда, също разбираха това и все по-често се обръщаха нервно назад, натъкваха се на крачещия последен Артьом, а когато срещнеха погледа му, бързаха да се извърнат.
През цялото време крачеха право напред, без да се задържат при оградените с решетки странични отклонения и виждащите се в стените дебели чугунени врати. Едва сега Артьом започваше да осъзнава с какви невъобразими размери е лабиринтът, изкопан в земните недра под града от десетките поколения негови обитатели. Оказваше се, че метрото е само част от плетеницата от проходи и коридори, разпрострели се из дълбините като гигантска паяжина.
Някои от вратите, покрай които преминаваше отрядът, бяха отворени. Надникващият в тях лъч на фенера за секунди връщаше към живот призраците на изоставени стаи и ръждясали легла на два етажа, пропадаше в бездните на криволичещи коридори. Навсякъде цареше страшна запуснатост и колкото и Артьом да диреше дори най-малки следи от човешко присъствие, всичко беше напразно. Цялото това грандиозно съоръжение от много отдавна бе изоставено и мъртво.
Може би ако сега видеше на пода дори нечии изгнили останки, на Артьом нямаше да му е чак толкова страшно.
Изглеждаше, че маршът им продължава безкрайно. Старецът вървеше все така бавно, той изнемогваше, и нито побутванията в гърба, нито псувните на конвоиращите можеха да го накарат да ускори крачка. Отрядът вече не спираше и най-дългите почивки бяха по половин минута — точно колкото е необходимо на носещите носилката с Антон, за да си сменят ръцете. Детето проявяваше удивителна твърдост. И макар вече да си личеше, че Олег се е уморил, той нито веднъж не се оплака, а само упорито пъхтеше и се стараеше да не изостава от останалите.
Отпред оживено се разприказваха. Поглеждайки покрай широките гърбове, Артьом разбра каква е работата. Излизаха на нова станция. Тя изглеждаше почти по същия начин, както и предишната: ниски сводове, колони, наподобяващи слонски крака, боядисани с блажна боя бетонни стени, отсъствие на каквито и да било декоративни елементи. Платформата беше необичайно широка и изобщо не можеха да видят онова, което се намираше от другата й страна. По бегла преценка на нея биха могли да се съберат поне две хиляди души, за да чакат пристигането на мотриса. Но и тук нямаше жива душа, а последната мотриса се бе отправила към местоназначението си толкова отдавна, че релсите бяха покрити с черна ръжда и изгнилите траверси бяха обрасли с мъх. Бронзовите излети букви на името на станцията накараха Артьом да потрепне. Това беше същият онзи загадъчен израз „Генерален щаб“. Той веднага си спомни за военните в Полиса и за непредвещаващите нищо добро блуждаещи огънчета в страховитата градинка при разрушените стени на Министерството на отбраната.
Мелник вдигна облечената си в ръкавица ръка. Отрядът мигновено застина.
— Улман, с мен — подхвърли сталкерът и с лекота скочи върху платформата.
Силният, подобен на мечка боец, крачещ до него, си помогна с ръце и се качи до командира си. Меките звуци на техните прокрадващи се стъпки веднага се разтвориха в тишината на станцията. Останалите членове на отряда сякаш по команда заеха отбранителна позиция, държейки под прицел тунела в двете посоки. Оказал се в средата, Артьом реши, че под прикритието на другарите си поне ще успее да разгледа спокойно странната станция.
— Нали тате няма да умре? — той усети как момчето го дърпа за ръкава.
Младежът погледна надолу. Олег стоеше, наблюдаваше го умолително и Артьом разбра, че момчето е готово да се разплаче. Той поклати глава успокояващо и потупа детето по темето.
— Заради това, че разказах къде е работил тате? Затова ли го раниха? — попита Олег. — Тате винаги ми е казвал да не дрънкам пред никого… — той изхлипа. — Казваше, че хората не обичат ракетчиците. Тате каза, че това не е обидно, не е нещо лошо, че ракетчиците са защитавали родината си. Че просто другите им завиждат.
Артьом погледна с опасение жреца, но онзи, изтощен от пътя, седеше на пода и беше отправил угасващия си поглед в пустотата, без да обръща никакво внимание на разговора им.
След няколко минути разузнавачите се върнаха. Отрядът се струпа около сталкера, който накратко им обясни каква е работата:
— Станцията е пуста. Но не е изоставена. На няколко места има изображения на техния червей. Освен това… намерихме схема, начертана ръчно на стената. Ако може да й се вярва, това разклонение води към Кремъл. Там са централната станция и преходите към другите линии. Една от тях води в посока на „Маяковска“. Ще се наложи да отидем дотам, не би трябвало да има препятствия по линията. Няма да се пъхаме в страничните разклонения. Въпроси?
Бойците се спогледаха, но никой нищо не каза.
Затова пък старецът при думата „Кремъл“ се разтревожи, завъртя глава и започна да мучи нещо. Мелник се наведе и измъкна парцала от устата му.
— Не бива там! Не бива! Аз няма да ходя към Кремъл! Оставете ме тук! — замърмори жрецът.
— Каква е работата? — попита недоволно сталкерът.
— Не бива в Кремъл! Ние не ходим там! Аз няма да отида! — повтаряше старецът, треперейки.
