видът му в момента сигурно е много глупав, но не можеше да направи нищо със себе си. И той самият не беше напълно наясно какво е разчитал да види, когато попадне в Метро-2. Златни релси? Хора, живеещи така, както са живеели преди, в приказно изобилие, не знаещи нищо за ужасите на сегашното съществуване? Богове? Обходи разстоянието от единия до другия патрулен, но така и не откри нищо, и накрая се върна при Мелник. Той разговаряше с боеца, който охраняваше дивака.
— Какво ще правим със заложниците? Ще ги ликвидираме ли? — поинтересува се живо конвоиращият.
— Първо ще си поговорим — отвърна сталкерът.
Наведе се и измъкна парцала от устата на стареца, после направи същото и с другия пленник.
— Учителю! Учителю! Дрон идва с теб! Аз идвам с теб, учителю! — веднага занарежда дивакът, клатейки се назад-напред над стенещия жрец. — Дрон нарушава забрана, Дрон готов да умре от ръцете на враговете на Великия червей, но Дрон идва с теб до края.
— Какво има нататък? Какъв е тоя червей? Какви свещени проходи? — попита Мелник.
Старецът мълчеше. Поглеждайки изплашено конвоиращите, Дрон побърза да каже:
— Свещените проходи на Великия червей — забрана за добрите хора. Там може да се покаже Великият червей. Човек може да го види. Забрана да се гледа. Само жреците могат! Дрон се бои, но върви. Дрон върви с учителя.
— Какъв е тоя червей? — намръщи се сталкерът.
— Великият червей… Създателят на живота — обясни Дрон. — По-нататък са свещените проходи. Не може да се минава всеки ден през тях. Има дни на забрана. Сега е ден на забрана. Ако видиш Великия червей, ще се превърнеш в пепел. Ако го чуеш, ще бъдеш прокълнат, ще умреш бързо. Всички знаят. Старейшините казват.
— Всичките там ли са такива дегенерати? — погледна сталкерът към Артьом.
— Не — поклати глава младежът. — Поговорете с жреца.
— Ваше преосвещенство — обърна се подигравателно Мелник към стареца. — Ще ме извинявате, ама аз, така да се каже, съм стар войник… Как да се изразя… Не умея във висок стил… Там някъде, във вашите владения, има едно място, което търсим. Като че ли достъпно… Там се съхраняват… Огнени стрели? Гроздове на гнева?
Той се вглеждаше в лицето на стареца с надеждата, че онзи ще откликне на някой от епитетите, но жрецът упорито мълчеше и го гледаше мрачно изпод вежди.
— Горещи сълзи на боговете? — продължаваше да ехидничи сталкерът, под учудените погледи на Артьом и конвоиращите.
— Стига сте се превземали — прекъсна го презрително старецът най-накрая. — Няма защо да тъпчете трансценденталното с мръсните си войнишки ботуши.
— Ракети — веднага премина на делови тон Мелник. — Ракетна част в близкото Подмосковие. Изходът от тунела на „Маяковска“. Трябва да разбирате за какво говоря. Трябва спешно да се доберем дотам и за вас ще е по-добре да ни помогнете.
— Ракети… — бавно, сякаш пробвайки думата на вкус, повтори старецът. — Ракети… Вие сигурно сте на около петдесет години, нали? Все още помните. СС-18 на Запад ги наричаха „Сатана“. Това беше единственото прозрение на сляпата по рождение човешка цивилизация. Нима ви е малко? Вие унищожихте целия свят, нима ви е малко?!
— Чуйте, ваше преосвещенство, нямаме време за това — прекъсна го Мелник. — Давам ви пет минути. — Той сплете дланите си и кокалчетата му изпукаха.
Старецът направи гримаса. Изглежда, нито бойното облекло на сталкера и неговите бойци, нито зле прикритата заплаха в гласа на Мелник не му направиха ни най-малко впечатление.
— А какво можете да ми направите? — усмихна се той. — Да ме измъчвате? Да ме убиете? Заповядайте, аз и без това съм вече стар, а нашата вяра няма достатъчно мъченици. Така че ме убийте, както сте убили стотици милиони други хора! Както сте убили целия наш свят! Целия ни свят! Давайте, натиснете спусъка на вашата дяволска машина, както сте натискали спусъците и бутоните на десетки хиляди най-различни смъртоносни устройства!
Гласът на стареца, отначало слаб и хриплив, бързо се наливаше със стомана. Въпреки сплъстените побелели коси, вързаните ръце и ниския ръст, той вече не изглеждаше жалък, а излъчваше странна сила, всяка негова дума звучеше по-убедително и страшно от предишната.
— Няма нужда да ме душите с ръцете си, дори няма да ви се наложи да видите агонията ми… Бъдете проклети с всичките си машини! Вие обезценихте и живота, и смъртта… Смятате ме за безумец? Но истинските безумци сте вие, вашите бащи и вашите деца! Нима не беше опасна лудост да се стремите да подчините цялата земя, да сложите юзда на природата, да я съсипете? А после от омраза към себе си и към тези като вас да се опитате окончателно да се разправите с нея? Къде бяхте, когато светът се рушеше? Видяхте ли как стана това? Видяхте ли това, което видях аз? Небето, отначало разтапящо се, а после забулено от каменни облаци? Кипящите реки и морета, изхвърлящи на брега сварили се живи създания, а после превръщащи се в студено желе? Слънцето, изчезнало от небосклона за много години? Къщи, за част от секундата превърнали се в прах, и живеещите в тях хора, превърнали се в пепел? Чухте ли виковете им за помощ? А умиращите от епидемии и обезобразените от излъчването? Чухте ли проклятията им? Вижте го! — той посочи Дрон. — Вижте всички безръки, безоки, шестопръсти! Дори онези от тях, които са придобили нови способности, ви заклеймяват!
Дивакът беше паднал на колене и с благоговение попиваше всяка дума на своя жрец. И Артьом в този момент изпитваше подобно желание. Дори конвоиращите неволно отстъпиха назад и само Мелник, примижал, продължаваше да гледа стареца в очите.
— Видяхте ли гибелта на този свят? — продължаваше жрецът. — Разбирате ли кой е виновен за нея? Кой знае имената на онези, които с едно натискане на бутона, дори без да виждат това, което правят, са изтривали от лицето на земята стотици хиляди хора? Превръщали са безкрайните зелени гори в изпепелени пустини? Какво направихте с този свят? С моя свят?! Как посмяхте да поемете върху себе си отговорността да го превърнете в нищо? Земята не знае по-голямо зло от вашата адска машинна цивилизация, цивилизацията, противопоставяща неживите механизми на природата! Тя направи всичко възможно да смачка, да изяде и смели света, но се самозабрави и изтреби самата себе си… Вашата цивилизация е раков тумор, тя е огромна амеба, която жадно поглъща всичко, което е полезно и хранително наоколо, и изхвърля само зловонни отровени отпадъци. И сега отново са ви нужни ракети! Нужно ви е най-страшното оръжие, създадено от цивилизация на престъпници! Защо? За да довършите започнатото? За да шантажирате последните оцелели? Да се доберете до властта? Убийци! Ненавиждам ви, ненавиждам ви всичките! — закрещя истерично той, после се закашля и млъкна.
Никой не пророни нито дума, докато старецът не се справи с кашлицата и не продължи:
— Но вашето време свършва… И дори аз самият да не доживея дотогава, вас ще ви сменят други, които разбират пагубната сила на техниката, които могат да минат без нея! Вие се израждате и не ви остава много време. Колко жалко, че няма да вадя агонията ви! Но ние ще отгледаме синове, които ще я видят! Човекът ще се разкае за това, че в своята горделивост е унищожил всичко, което му е било ценно! След векове на илюзии и самоизмами той най-накрая ще се научи да различава доброто и злото, истината и лъжата! Ние ще възпитаме тези, които ще заселят земята след вас. А за да не бъде агонията ви продължителна, скоро ще забием нашия кинжал на милосърдието в самото ви сърце! В хилавото сърце на вашата догниваща цивилизация… Този ден наближава! — той се изплю в краката на Мелник.
Сталкерът не отговори веднага. Той разглеждаше оценяващо треперещия от ярост старец. После скръсти ръце на гърдите си и попита заинтересувано:
— И какво, вие измислихте някакъв червей и насъчинявахте детски приказки, само за да внушите на тези канибали омраза към техниката и прогреса?
— Мълчете! Какво знаете за моята омраза към вашата трижди проклета дяволска техника? Какво разбирате от хора, от техните надежди, цели, потребности?! На човека не му достигаше точно такъв бог… Такъв, какъвто създадохме ние! Ако старите божества са позволили на човека да се сгромоляса в пропастта и сами са загинали заедно със своя свят, няма смисъл да бъдат съживявани… Във вашите думи усещам това дяволско високомерие, това презрение, тази горделивост, които доведоха човечеството на ръба на пропастта. Да, нека Великият червей да го няма, нека самите ние да сме го измислили, но вие скоро ще
