имате възможността да се убедите, че този измислен подземен бог е значително по-могъщ от вашите обитатели на небето, тези идиоти, сгромолясали се от своите тронове и разбили се на парчета! Вие се надсмивате над Великия червей? Надсмивайте се! Но няма да се смеете последни!
— Достатъчно. Парцалът! — нареди сталкерът. — Засега не го пипайте, може още да ни потрябва.
Отново запушиха устата на съпротивляващия се и бълващ проклятия старец. Дивакът, който за всеки случай бе хванат за ръцете от двама бойци, изобщо не проявяваше състрадание. Той стоеше мълчалив, раменете му бяха безсилно отпуснати, а угасналият му поглед не се откъсваше от жреца.
— Учителю… Какво означава това, че Великият червей го няма? — изговори тежко той най-накрая.
Старецът дори не го погледна.
— Какво означава, че учителят е измислил Великия червей? — произнесе тъпо Дрон, поклащайки глава от едната на другата страна.
Жрецът не отговаряше. На Артьом му се стори, че за своята реч старецът е изразходвал цялата си жизнена енергия и воля и сега, след като е избълвал без остатък огъня на омразата и презрението си, е изпаднал в апатия.
— Учителю… учителю… Великият червей го има… Ти лъжеш! Защо? Говориш лъжи да объркаш враговете! Него го има… Има го!
Неочаквано Дрон започна да вие приглушено и зловещо. В неговия полувой-полуплач имаше такова отчаяние, че на Артьом му се прииска да се приближи към него, за да го утеши. Старецът, изглежда, вече се беше простил с живота и бе загубил всякакъв интерес към ученика си, сега го вълнуваха други въпроси.
— Има го! Има го! Него го има! Ние сме негови деца! Ние всички сме негови деца! Има го и винаги го е имало, и винаги ще го има! Има го! Ако Великия червей го няма… Значи… Ние сме съвсем сами…
С дивака, оставен сам на себе си, ставаше нещо зловещо. Дрон изпадна в транс, замята глава, сякаш се надяваше да забрави чутото, като издаваше една и съща нота, и капещите от очите му сълзи се смесваха с обилно течащата слюнка. Той дори не правеше усилия да се избърше, вкопчил ръце в гладко избръснатия си череп. Конвоиращите го пуснаха и той падна на земята, притиснал ушите си с ръце, и започна да удря главата си все по-силно и по-силно, докато тялото му не започна да се мята безконтролно, а виковете му не запълниха целия тунел. Бойците се опитаха да го усмирят, но дори ритниците и ударите можаха само за секунда да прекъснат и да задържат изтръгващия се от гърдите му вопъл.
Мелник погледна неодобрително изпадналия в пристъп канибал, после разкопча кобура на бедрото си, измъкна оттам своя „Стечкин“ със заглушител, насочи го към Дрон и натисна спусъка. Заглушителят тихо изпука и мятащият се на пода дивак моментално омекна.
Нечленоразделният му вик прекъсна, но ехото повтаряше още няколко секунди последните звуци, сякаш за миг удължавайки живота на Дрон:
— Иииииииииииииииии…
И едва в този момент Артьом започна да осъзнава какво е крещял дивакът преди смъртта си: „Сами!“
Сталкерът пъхна пистолета обратно в кобура си. Кой знае защо, Артьом не можеше да се застави да вдигне поглед към него, а вместо това продължи да разглежда затихналия Дрон и седящия недалеч жрец. Той изобщо не бе реагирал на смъртта на ученика си. Когато се разнесе изпукването на пистолета, старецът леко потрепна, после хвърли бегъл поглед към тялото на дивака и отново се извърна равнодушно.
— Да вървим нататък — нареди Мелник. — При такъв шум сега половината метро ще дотича.
Отрядът моментално се строи. Оставиха Артьом най-отзад, в тила, снабдявайки го с мощния фенер и бронежилетката на единия от бойците, които носеха Антон. След минута потеглиха към дълбините на тунелите.
В момента Артьом не беше подходящ за ролята на прикриващ тила. Той с усилие местеше краката си, препъваше се в траверсите и безпомощно поглеждаше към крачещите отпред войници.
В ушите му все още звучеше предсмъртният плач на Дрон. Неговото отчаяние, разочарование и нежелание да повярва в това, че в този страшен и мрачен свят човекът е останал сам, се предаде и на Артьом. Странно, но едва след като чу вопъла на дивака, пълен с безнадеждна тъга по нелепото, измислено божество, той започна да разбира онова вселенско чувство за самота, което подхранваше човешката вяра.
Пристъпвайки по пустия безжизнен тунел, той и сега усещаше нещо подобно. Ако сталкерът се бе оказал прав и те вече повече от час потъваха в недрата на Метро-2, то се оказваше, че загадъчното съоръжение е проста инженерна конструкция, много отдавна изоставена от собствениците си и завладяна от полуразумни канибали и техните фанатични жреци.
Бойците започнаха да си шепнат. Отрядът излезе на пуста станция с крайно необичаен вид. Къса платформа, нисък таван, дебели колони от железобетон и фаянсови стени вместо обичайния мрамор показваха, че от станцията не се е искало да радва очите, а единственото й призвание е било да защити колкото се може по-надеждно тези, които са я ползвали.
Помътнелите от времето бронзови букви на стената изписваха непонятната дума „Совмин“40. На друго място пишеше: „Дом на министрите на РФ“. Артьом знаеше със сигурност, че в обикновеното метро няма станция с нито едно от тези названия, което можеше да означава само едно: че отдавна се излезли извън неговите предели. Мелник, изглежда, нямаше намерение да се задържа тук. След като огледа набързо наоколо, той се посъветва нещо с бойците си и отрядът продължи напред.
Артьом усети как го обзема странно чувство, което едва ли би успял да изрази с думи. Сякаш в подарения от втория му баща пакет за рождения ден има само хартия от вестник, а така и не е намерил самия подарък.
Невидимите наблюдатели умираха пред очите му, превръщаха се от страшна, мъдра и неразбираема сила във фантасмагорични антични скулптури, илюстриращи древните митове, ронещи се от влагата и от тунелните течения. Заедно с тях се разсипваха на прах и другите вярвания, с които се бе сблъскал по време на това пътешествие.
Пред него се разкриваше една от най-големите тайни на метрото. Той крачеше из Д-6, наречен от някой от събеседниците му Златния мит на метрополитена. Но вместо радостно вълнение Артьом изпитваше непонятна горчивина. Той започваше да разбира, че някои тайни са прекрасни именно заради това, че не могат да бъдат разгадани, и че има въпроси, отговорите на които по-добре никой да не знае.
Артьом усети студ върху бузата си — на мястото, където диханието на тунела се срещна със следата, оставена от спуснала се надолу сълза. Той поклати глава в знак на отрицание, както бе направил неотдавна застреляният дивак. Започваше да го тресе — или от мразовитото тунелно течение, носещо миризма на влага и запуснатост, или от пронизващото чувство за самота и пустота.
За част от секундата му се стори, че всичко на света изведнъж е изгубило смисъл: и неговата мисия, и опитите на човека да оцелее в променилия се свят, и изобщо — животът във всичките му продадения, В него нямаше нищо — само пустият тъмен тунел, отреден всекиму за времето, през което трябва да премине слепешком от станцията „Раждане“ до станцията „Смърт“. Търсещите вярата просто се опитваха да намерят странични разклонения в този участък. Но станциите бяха само две и тунелът беше строен само за да ги свърже, затова в него не можеше да има никакви разклонения.
Когато Артьом се опомни, се оказа, че е изостанал на няколко десетки крачки от отряда. Не разбра веднага какво го е накарало да дойде на себе си. След като се огледа и се заслуша, осъзна: в една от стените се виждаше неплътно затворена врата, през която до него достигаше странен нарастващ шум — нечие приглушено боботене или недоволно ръмжене. Сигурно изобщо не се бе чувало нищо при минаването на останалите покрай вратата. Но вече ставаше все по-трудно да не се забележи този шум.
Сега отрядът вероятно се беше откъснал на сто метра от него. Преодолявайки желанието си да хукне да ги гони, Артьом затаи дъх, приближи се към вратата и я побутна. Зад нея се откри доста дълъг и широк коридор, завършващ с черния квадрат на изхода. Именно оттам идваше боботенето, все повече наподобяващо рев на голямо животно.
Артьом така и не се осмели да прекрачи прага. Стоеше като омагьосан, вперил поглед в черната пустота на изхода на коридора и вслушвайки се, докато ревът не се усили многократно и в отвора не се показа, осветено от яркия лъч на фенера, нещо размито, неимоверно огромно, неудържимо носещо се напред — покрай прохода и нататък.
