фенерите. Но после тялото му беше обхванато от чудовищни гърчове, сви се като изстискан след пране парцал и рухна на земята. Отрядът се спря. Под прикритието на щитовете двама свободни бойци се хвърлиха да вдигат другаря си от земята, но всичко беше свършило. Тялото му посиняваше пред очите им, а на устните се появи пяна. Артьом вече знаеше какво означава това, вероятно Мелник също знаеше.
— Вземи му щита, шлема и автомата! Бързо! — нареди той на Артьом. — Оттегляме се! Оттегляме се! — закрещя той на останалите.
Титановият шлем беше изцапан с огромно количество пяна и Артьом така и не се реши да го свали от главата на мъртвеца. Ограничи се с автомата и щита, даде кръгов откос, надявайки се да сплаши разтворилите се в мрака убийци, зае място в тила на строя, прикри се с щита и тръгна подир останалите.
Те вече почти бягаха. После някой хвърли далеч напред димна шашка и възползвайки се от суматохата, членовете на отряда започнаха да скачат върху линията. Още един от бойците възкликна удивено и се строполи на земята. Сега се наложи само трима да носят носилката с ранения Антон. Артьом така и не се реши да се покаже иззад щита и стреля няколко пъти напосоки. После настъпи странно затишие: към тях вече не летяха игли, макар че ако се съдеше по звука от шляпащи крачки и гласовете наоколо, преследването не бе прекратено. Набрал смелост, Артьом надникна над щита.
Отрядът се намираше на десет метра от вход на тунел. Първите бойци вече бяха влезли вътре, а двамина се бяха обърнали, обхождаха с лъчите на фенерите си подстъпите и прикриваха останалите. Но от това нямаше нужда: диваците изглежда нямаха намерение да ги следват в тунела. Наредили се в полукръг, отпуснали тръбите си надолу и прикривайки се с ръце от ослепяващите лъчи на фенерите, те безмълвно чакаха нещо.
— Врагове на Великия червей, слушайте!
Пред тълпата пристъпи същият онзи брадат вожд, който беше давал нареждания по време на разпита.
— Враговете отиват в свещените проходи на Великия червей. Добрите хора няма да ви последват. Днес има забрана да се ходи там. Голяма опасност. Смърт, проклятие. Нека враговете да пуснат стария жрец и да вървят.
— Не го пускайте, не ги слушайте! — незабавно нареди Мелник. — Да вървим!
Те предпазливо продължиха движението си. Артьом и още няколко бойци, които вървяха последни, заотстъпваха заднешком, без да отместват дулата на автоматите си от отдалечаващата се станция. Отначало наистина никой не тръгваше подире им. От станцията долитаха гласове: някои спореха, първо тихо, после преминаха във викове.
— Дрон не може! Дрон трябва да тръгне. След учителя!
— Забрана да се ходи! Стой! Стой!
Черната фигура се метна от тъмнината в лъчите на фенерите с такава скорост, че беше напълно невъзможно да се уцели. В далечината след нея се появиха и други. След като не успя да хване на мушка първия дивак, един от бойците метна нещо напред.
— Граната! Залягайте!
Артьом се хвърли по корем върху траверсите, прикри главата си с ръце и отвори уста, както го беше учил вторият му баща. Невъобразимият грохот и зашеметяващата сила на взривната вълна го удариха в ушите и го притиснаха към земята. Той лежа още няколко минути, като отваряше и затваряше очи и се опитваше да дойде на себе си. Главата му кънтеше, пред очите му се въртяха цветни петна. Първият звук, който достигна до съзнанието му, бяха несръчно изговаряни, безкрайно повтарящи се думи:
— Не, не, не стреляй, не стреляй, Дрон няма оръжие, не стреляй!
Той вдигна глава и се огледа. В пресичащите се лъчи, високо вдигнал ръце, стоеше същият онзи дивак, който ги охраняваше, когато бяха в маймунарника. Двама бойци го държаха под прицел, очаквайки заповеди, останалите се надигаха от земята и изтупваха дрехите си. Във въздуха висеше тежка каменна прах, откъм станцията се носеше лютив дим.
— Какво, срути ли се? — попита някой.
— От една граната… Цялото метро се държи на косъм…
— Е, затова пък вече няма да се напъхат след нас. Докато не разчистят срутването…
— Този го връзваме и го взимаме с нас. Да тръгваме, няма време, не се знае кога ще се опомнят — нареди приближилият се Мелник.
Направиха почивка едва след час. През това време тунелът на няколко пъти се раздвояваше и сталкерът, крачещ най-отпред, правеше избор между разклоненията. На едно място в стените се забелязваха огромни чугунени панти, на които вероятно някога е имало масивни капаци. До тях лежаха отломки от херметична врата. Не попаднаха на нищо друго интересно: тунелът беше напълно пуст, тъмен и безжизнен.
Вървяха бавно: на пленения старец му се заплитаха краката и той на няколко пъти се спъна и падна. Дрон крачеше неохотно и през цялото време мърмореше под носа си нещо за проклятия и забрани, докато и на него не му запушиха устата с парцал.
Когато сталкерът най-накрая нареди спиране и изпрати часовите с прибори за нощно виждане на петдесет метра в двете посоки, безсилният жрец рухна на пода. Дивакът, мучащ умолително през парцала, постигна това, че конвоиращите го отведоха при стареца и като се отпусна пред него на колене, Дрон го погали с вдървени ръце по главата.
Малкият Олег се хвърли към носилката, на която лежеше баща му, и заплака. Парализата на Антон бе преминала, но той все още беше в безсъзнание, също както и след първия път, в който го бяха уцелили с иглата. През това време сталкерът повика Артьом встрани. Младежът вече не можеше да сдържа любопитството си.
— Как ни намерихте? Аз вече си мислех: край, ще ни изядат — призна си той на Мелник.
— Та трябваше ли изобщо да ви търсим? Бяхте оставили дрезината точно под люка. Патрулните я забелязали след половин час, когато не дочакали Антон да се върне да си допие чая. Просто не се осмелили да се напъхат там сами. Сложили охрана, доложили на началника. А аз пристигнах съвсем скоро. После отидох до „Смоленска“, до базата, за подкрепление. Действахме по тревога, но все пак беше нужно време. Докато се екипираме… Едва на „Маяковска“ започнах да разбирам каква е работата. Там беше нещо подобно: също затрупан страничен тунел, където с Фирата се разделихме — търсехме входа за Д-6 по картата. Отдалечихме се на петдесет метра един от друг. Той сигурно се е приближил повече към него. Само преди три минути беше тръгнал — крещя му, не отговаря. Притичвам — лежи целият посинял, подут, с тази гадост по устните. И вече ми се отщя да търся. Хванах го за краката — и на станцията. Докато го мъкнех, си спомних Семьонич и неговата история с отровения часови. Осветих Фирата — точно така, игла в крака. И всичко започна да си идва на мястото. Изпратих ти веднага куриер, за да останеш на станцията, свърших си работата и се върнах. Но не стигнах навреме.
— Нима на „Маяковска“ са също те? — учуди се Артьом. — Но как стигат дотам от „Парк на победата“?
— Ами ето как стигат — сталкерът свали тежкия си шлем и го сложи на пода. — Ще ме извиняваш, но дойдохме тук не само заради теб, а и на разузнаване. Мисля, че някъде наоколо трябва да има още един вход към Метро-2. Именно през него тези твои канибали са се добрали до „Маяковска“. Там, между другото, е същата история: през нощта изчезват деца от станцията. И изобщо, дявол знае къде още шетат, а ние нищичко не знаехме за тях.
— Тоест… вие искате да кажете… — самата мисъл се стори на Артьом толкова невероятна, че той не се осмели веднага да я изрече на глас. — Според вас входът към Метро-2 е някъде тук?
Нима порталът към Д-6, тайнствената сянка на метрото, се намираше съвсем близо до тях? В главата на Артьом нахлуха слуховете, митовете, легендите и теориите за Метро-2, които бе чул през целия си живот. Достатъчно беше да си спомни например за вярата в Невидимите наблюдатели, за които му бяха разказали двамата му странни събеседници на „Поляна“! Той неволно се огледа, сякаш очакваше да види незримото.
— Ще ти кажа нещо повече — намигна му сталкерът. — Мисля, че вече сме в него.
А да повярва в това вече му изглеждаше напълно невъзможно. Помоли един от бойците за фенера му и се зае да изследва стените на тунела. Усещаше как останалите го гледат учудено, прекрасно разбираше, че
