душа, може да ми даде точен отговор на този важен за мен въпрос. Отидох в кабинета му, уж да обсъждаме реферат, а после го питам: Иван Михалич, има ли все пак Бог? Тогава той много ме смая. За мен, каза, дори не стои този въпрос. Аз самият съм от вярващо семейство, свикнал съм с мисълта, че го има. Не се опитвам да анализирам вярата от психологическа гледна точка, защото не искам. И изобщо, каза той, за мен това е въпрос не толкова на принципиално знание, колкото на всекидневно поведение. Моята вяра не се състои в това, че съм искрено убеден в съществуването на висша сила, а в това, че изпълнявам предписаните заповеди, моля се нощем, ходя на църква. От това ми става по-добре, по-спокойно. Та така… — старецът млъкна.

— И какво? — не издържа Артьом след едноминутна пауза.

— Ами такова. Дали аз вярвам във Великия червей, или не вярвам, не е чак толкова важно. Но заповедите, сложени в божиите уста, живеят векове наред. Лесна работа: да създадеш бог и да го научиш на нужните думи. И, повярвай ми — Великият червей не е по-лош от другите богове и ще надживее много от тях.

Артьом затвори очи. И Дрон, и вождът на това удивително племе, и дори такива странни създания като Вартан със сигурност не подлагаха вярата във Великия червей на ни най-малко съмнение. За тях тя беше даденост, единственото обяснение на това, което виждаха около себе си, единственото ръководство за действие и мерило за добро и зло. В какво друго можеше да вярва човек, който през целия си живот не е виждал нищо друго, освен метрото? Но в легендите за Червея имаше още нещо, което Артьом засега не можеше да разбере.

— Но защо толкова ги настройвате против машините? Какво лошо има в механизмите? Електричеството, светлината, огнестрелното оръжие — как смятате, че ще живее народът ви без това? — попита той.

— Какво лошо има в машините?! — тонът на стареца рязко се промени: фалшивото добродушие и търпение, с които бе излагал мислите си до момента, се изпариха. — Ти да не смяташ един час преди смъртта си да ми проповядваш за ползата от машините?! Я се огледай наоколо! Само слепец няма да види, че ако залезът на човечеството се дължи на нещо, това нещо е, че прекалено много сме разчитали на машините! Как смееш да ми говориш за важната роля на машините тук, на моята станция? Нищожество!

Артьом изобщо не очакваше, че неговият въпрос, съвсем не толкова бунтовнически, колкото предишния, за вярата във Великия червей, ще предизвика такава реакция у стареца. Не намирайки какво да отговори, младежът млъкна. В тъмнината се чуваше как жрецът диша тежко, шепне някакви проклятия и се опитва да се успокои. Заговори едва след няколко минути.

— Отвикнал съм да разговарям с неверници — ако се съдеше по гласа, старецът отново се бе взел в ръце. — Заговорих се с вас, а и младежите се бавят някъде, не донасят чувалите — той наблегна на думата „чували“ и направи артистична пауза.

— Какви чували? — хвана се на въдицата Артьом.

— Ще ви готвят. Когато говорех за мъченията, се изразих неправилно. Безсмислената жестокост е противна на Великия червей. Защо да измъчваш някого, когато ти отговаря сам, преди още да си задал въпроса? Имах предвид друго. Ние с колегите, когато разбрахме, че канибализмът се е появил тук като явление и вече нищо не може да се направи, решихме поне да се погрижим за кулинарната страна на въпроса. И някой си спомни, че корейците, когато ядат кучета, ги слагат живи в чували и забиват в тях пръчки, докато не ги умъртвят. Месото много печели от това. Става крехко, нежно. И кървавицата, и пържолите. Така че да прощавате. Аз може и да искам първо да ви умъртвим, а после с пръчките, но непременно трябва да има вътрешни кръвоизливи. Рецептата си е рецепта. — Старецът дори щракна със запалката, за да се полюбува на въздействието на думите си. — Обаче се бавят, да не е станало нещо… — добави той.

Насред фразата му той беше прекъснат от пронизващ писък. Чуха се викове, звук от тичащи крака, детски плач, зловещо свистене… На станцията ставаше нещо. Жрецът се вслуша неспокойно в шума, после изгаси огъня и утихна.

След няколко минути пред прага затрополиха тежки обувки и някакъв басов глас избуча:

— Има ли някой жив?

— Да! Ние сме тук! Артьом и Антон! — закрещя с всичка сила Артьом, надявайки се, че старецът няма в пазвата си тръба с отровни стрели.

— Тук са! Прикрий мен и момчето! — извика някой.

Избухна ослепително ярка светлина. Старецът се хвърли към изхода, но човекът, препречил прохода, го повали с удар по шията. Жрецът изхриптя и падна.

— Вратата, дръж вратата!

Нещо изгърмя, от тавана се посипа вар и Артьом замижа. Когато отвори очи, в стаята вече стояха двама души. Изглеждаха доста необичайно — досега той не беше виждал такова нещо.

Облечени в тежки дълги бронежилетки върху черната си униформа, двамата бяха въоръжени с необичайно къси автомати с лазерни прицели и топчести заглушите ли. И без това внушителният вид се допълваше от масивни титанови шлемове със забрала, като на спецчастите в Ханза, и големи метални щитове с неясно предназначение, които имаха процепи за гледане. Единият носеше окачена на рамото огнепръскачка.

Двамата огледаха бързо стаята, осветявайки я с дълги и невероятно силни фенери, по форма приличащи на палки.

— Тези ли са? — попита единият.

— Те са — потвърди другият.

След като огледа делово ключалката на вратите на маймунарника, първият отстъпи назад, направи няколко крачки и със скок нанесе ритник по решетката. Ръждивите панти не издържаха на удара и вратата рухна на половин крачка от Артьом. Човекът приклекна пред него, опрял едното си коляно в пода, и вдигна забралото. Всичко си застана на мястото: пред Артьом, присвил очи, клечеше Мелник и го гледаше. По кабелите, омотали ръцете и краката на Артьом, се плъзна широк нащърбен нож. После сталкерът с няколко удара разряза и кабелите, с които беше вързан Антон.

— Жив е — отбеляза Мелник със задоволство. — Ще можеш ли да вървиш?

Артьом закима, но не успя да се изправи на крака. Изтръпналото му тяло още не му се подчиняваше.

В стаята дотичаха още няколко души, двама от които веднага заеха отбранителни позиции до вратата. Отрядът се състоеше от общо осем бойци: те бяха облечени и екипирани почти по същия начин, както и онези, които проникнаха в стаята първи, но някои имаха и дълги кожени якета, като на Хънтър. Един от тях пусна на пода детето, което до момента носеше под мишница, прикривайки го с надянатия на ръката щит. То веднага се хвърли към килията и се наведе над Антон.

— Тате! Тате! Аз нарочно ги излъгах, че съм на тяхна страна, честна дума! Аз показах на чичкото къде си! Извинявай, тате! Тате, не мълчи! — момчето едва сдържаше сълзите си.

Антон гледаше равнодушно в тавана с вцепенени очи. Артьом се изплаши, че втората поред парализираща игла можеше да се е оказала последна за командира на патрула. Мелник сложи показалеца си върху шията на проснатия на пода Антон.

— Наред е — обяви той след няколко секунди. — Жив е. Носилка тук! Докато Артьом разказваше за въздействието на отровните игли, двама бойци разгънаха на пода платнена носилка и сложиха Антон в нея.

Поваленият на пода старец се размърда и замърмори нещо.

— Кой е тоя? — попита Мелник и когато изслуша обяснението на Артьом, реши: — Взимаме го с нас. Ще го използваме за щит. Каква е обстановката?

— Всичко е тихо — доложи пазещият вратата боец.

— Оттегляме се към тунела, от който дойдохме — обяви сталкерът. — Трябва да се върнем в базата с ранения и заложника за разпит. Дръж — той подхвърли автомат на Артьом. — Ако всичко е наред, няма да се наложи да го използваш. Ти нямаш даже броня, така че ще останеш под наше прикритие. Наглеждай детето.

Артьом кимна и хвана Олег за ръката, като едвам успя да го откъсне от носилката, на която лежеше баща му.

Вы читаете Метро 2033
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату