Глава 17
Децата на червея
Няколко минути цареше пълна тишина и Артьом, решил, че са ги оставили сами, отново се замята, опитвайки се поне да седне. Прекалено здраво завързаните крака и ръце бяха отекли и го боляха. Артьом си спомни думите на втория си баща, който веднъж му беше обяснил, че ако дори и превръзка или бинт не се свалят прекалено дълго, тъканите може да започнат да умират. Макар че, помисли си той, какво значение има това сега?
— Враг, лежи тихо! — разнесе се изведнъж глас. — Дрон ще духне игла-паралиш.
— Няма нужда — Артьом послушно застина. — Няма нужда да стреляш.
В него се появи надежда: а ако заговори своя тъмничар, дали няма да успее да го убеди да им помогне? Но за какво можеше да разговаря с дивак, който едва ли би разбрал и половината от думите му?
— А кой е Великият червей? — попита той първото, което му дойде наум.
— Великият червей създава земята. Създава света, създава човека. Великият червей е всичко. Великият червей е живот. Враговете на Великия червей, хората на машините, са смърт.
— Никога не съм чувал за него — произнесе Артьом, като внимателно подбираше думите си. — Къде живее той?
— Великият червей живее тук. Наблизо. Наоколо. Всички проходи Великият червей копае. Човек после казва — той прави това. Не. Великият червей. Дава живот, взема живот. Копае нови проходи, хората в тях живеят. Добрите хора почитат Великия червей. Враговете искат да убиват Великия червей. Жреците казват така.
— Какви са тези жреци?
— Старите хора, с коси на главата. Само те могат. Те знаят, слушат желанията на Великия червей, говорят на хората. Добрите хора правят така. Лошите хора не слушат. Лошите хора врагове, добрите ги ядат.
Артьом си спомняше подслушания разговор и постепенно започваше да разбира каква е работата. Един от тези жреци беше и старецът, разказал легендата за Червея.
— Жрецът казва: не бива да се ядат хора. Казва: Великият червей плаче, когато един човек яде друг — напомни му Артьом, стараеше се да се изразява по същия начин, както и дивакът. — Да се ядат хора е против волята на Великия червей. Великият червей ще се натъжи, ще плаче… — добави той предпазливо.
— Великият червей, разбира се, ще плаче — чу се подигравателен глас от тъмнината. — Но емоциите са си емоции, а белтъчините в менюто не могат да се заменят с нищо.
Говореше същият този старец, Артьом веднага разпозна тембъра и интонацията му. Само не можеше да разбере дали човекът през цялото време се е намирал в стаята или току-що се е промъкнал в нея. И в двата случая вече нямаше надежда да се измъкне от килията.
После на Артьом му хрумна още една мисъл, от която го побиха тръпки. Добре, че Антон още не се е свестил и не чува това, помисли си той.
— А детето? Всичките деца, които отвличате? И тях ли ги ядете? Момчето? Олег? — попита той почти беззвучно, гледайки в мрака с широко отворени от ужас очи.
— Малките не ги ядем — отвърна дивакът, макар че Артьом очакваше да му отговори старецът. — Малките не могат да бъдат зли. Не могат да бъдат врагове. Малките ги взимаме, за да им обясним как да живеят. Говорим им за Великия червей. Учим ги да го почитат.
— Браво, Дрон! — похвали го жрецът. — Любимият ми ученик — поясни той.
— Какво се случи с момчето, което откраднахте предишната нощ? Къде е то? Знам, че вашето чудовище го отвлече — каза Артьом.
— Чудовище? И кой ги наплоди тези чудовища?! — избухна старецът. — Кой наплоди тези неми, триоки, безръки, шестопръсти, умиращи при раждането и неспособни да се размножават? Кой ги лиши от човешкия им облик, обеща им рай и ги захвърли да умират в апендикса на този проклет град? Кой е виновен за това и кой е истинското чудовище?
Артьом премълча. Старецът също не каза нищо повече и само дишаше тежко, опитвайки се да се успокои. И в този момент Антон най-накрая дойде на себе си.
— Къде е? — простена той. — Къде е синът ми? Къде е синът ми?! Върнете ми сина!
Той премина към викове и започна да се търкаля по пода в опити да се освободи, удряйки се ту в стената, ту в решетките.
— Буен е — отбеляза старецът с предишния насмешлив тон. — Дрон, успокой го.
Чу се странен звук — сякаш някой се изкашля или издиша силно. Нещо изсвистя във въздуха и след няколко секунди Антон отново утихна.
— Много поучително — каза жрецът. — Ще отида да доведа момчето, нека се види с татко си, да се прости с него. Между другото, славно момче, баща му може да се гордее с него — толкова добре се съпротивлява на хипнозата… — Той се затътри, отдалечавайки се, изскърца отваряща се врата.
— Не бива да се боиш — изрече неочаквано меко тъмничарят. — Добрите хора не убиват, не ядат децата на враговете. Малките не грешат. Може да се научат да живеят добре. Великият червей прощава на малките врагове.
— Боже мой, какъв Велик червей? Та това е пълен абсурд! По-лошо е, отколкото при сектантите и сатанистите! Как може да вярвате в него? Някой виждал ли го е някога този ваш Червей? Ти да не си го виждал? — Артьом се постара да произнесе последната си тирада със сарказъм, но не се оказа лесно да го направи, докато лежи на пода със завързани ръце и крака.
Както и онзи път, когато очакваше екзекуцията си в плен на фашистите, започна да го обзема равнодушие към собствената му съдба. Сложи глава на студения под и затвори очи, без да разчита на отговор.
— Великият червей не бива да се гледа. Забранено е! — отсече дивакът.
— Не е възможно такова нещо… — отговори неохотно Артьом. — Няма никакъв Червей… А тунелите са правени от хора. Те всичките са обозначени на картите… Там има даже един кръгъл, където е Ханза, който само хората биха могли да го построят. Но ти сигурно дори не знаеш какво е това карта…
— Знам — отговори спокойно Дрон. — Аз се уча от жреца, той показва. На картата ги няма много проходи. Великият червей е направил много нови проходи и тях ги няма на картата. Дори тук, при нас, има нови проходи — свещени, а на картата ги няма. Хората на машините правят карти и си мислят, че те копаят проходите. Глупави, горди. Нищо не знаят. Затова Великият червей ги наказва.
— За какво ги наказва? — не разбра Артьом.
— За гор… де-ли-востт-та — изговори старателно дивакът.
— За горделивостта — потвърди гласът на жреца. — Великият червей е сътворил човека последен и човекът е бил най-любимото му дете. Защото на другите не е дал разум, а на човека е дал. Знаел е, че разумът е опасна играчка и затова е повелил: живей в мир със себе си, в мир със земята, в мир с живота и всички твари и ме почитай. След това Великият червей си отишъл в самите недра на Земята, но преди това казал: „Ще дойде ден, в който ще се върна. Прави така, сякаш съм до теб.“ И хората послушали своя създател и живели в мир със земята, която той сътворил, и в мир един с друг, и в мир с другите твари, и почитали Великия червей. И им се родили деца, на които също се родили деца, и от баща на син, от майка на дъщеря те предавали думите на Великия червей. Но умрели онези, които чули със собствените си уши повелята, и умрели техните деца, и се сменили много поколения, а Великият червей все не се връщал. И тогава, един след друг, престанали хората да слушат заветите му и да вършат това, което той искал. И се появили такива, които казали: никога не е имало Велик червей, няма и сега. И другите чакали Великият червей да се върне и да ги накаже. Да ги запали със светлината на очите си, да изгори телата им и да затрупа проходите, в които живеят. Но Великият червей не се връщал и само плачел за хората. И сълзите му се надигали от дълбините и потапяли по-долните проходи. Но тези, които се отказали от своя създател, казали: нас никой не ни е сътворил, нас ни е имало винаги. Човекът е прекрасен и могъщ, не може да е сътворен от земен червей! И казали: цялата земя е наша и е била наша, и ще бъде, и проходите в нея са направени не от Великия червей, а от нас и нашите предци. И подпалили пожари, и започнали да убиват съществата, създадени от Великия червей, като казвали: ето, целият живот, който е наоколо, е наш, и
