отворът на още един люк, също полуотворен. Антон започна уверено да се спуска надолу. Още преди Артьом да успее да възрази, спътникът му вече беше изчезнал. От отвора се разнесоха грохот и ругатни, а после сподавен глас съобщи:
— Скачай по-внимателно — височината тук е три метра. Почакай, ще ти светна с фенера.
Артьом се улови с ръце за ръба, увисна, залюля се два-три пъти и се пусна, стараейки се и двата му крака да попаднат между траверсите.
— Как ще се връщаме обратно? — попита той, докато се изправяше и се изтупваше с длани.
— Ще измислим как — махна с ръка Антон. — Най-важното е: сигурен ли си, че не ти се е сторило за мъртвеца?
Артьом сви рамене. Въпреки цепещата му се глава самата мисъл, че през нощта на „Киевска“ го е нападнало някакво адско изчадие, беше абсурдна.
— Ще отидем до „Парк на победата“ — реши Антон. — Щом стават тези дяволски неща, заплахата може да идва само оттам. Ти сигурно и сам чувстваш това, нали беше на станцията ни.
— А защо вчера не ни казахте нищо? — попита Артьом, догони патрулния и се постара да върви в крак с него.
— Началството не разрешаваше — отговори навъсено спътникът му. — Семьонович много го е страх от паниката, казал е да не разпространяваме слухове. Трепери за мястото си. Но всяко нещо си има граници. Аз вече отдавна му говоря, че не може да държи това завинаги в тайна… За последните два месеца изчезнаха три деца, четири семейства избягаха от станцията. Нашият караулен с тази игла във врата. Не, разправя, ще започне паника, ще изгубим контрол. Страхливец е той… — Антон се изплю.
— А кой е уцелил караулния с тази игла? — попита Артьом, сепна се и застина, Антон също замръзна.
— Какво е това? Виждал ли си някога нещо подобно? — попита озадачено патрулният.
Артьом не отговори нищо. Той продължаваше да стои така, вперил поглед в пода, и само местеше фенера насам-натам, за да разгледа това, което му сочеше Антон.
На пода имаше гигантска рисунка, грубо направена с бяла боя върху релсите, траверсите и почвата: извита линия, наподобяваща пълзяща змия или червей, широка четирийсет сантиметра и дълга два метра. От едната й страна се виждаше удебеляване, приличащо на глава и придаващо й още по-голямо сходство с огромно влечуго.
— Змия — предположи Артьом.
— Може би просто са разлели боя? — опита да се пошегува Антон.
— Не, не е толкова просто… Ето я главата… Гледа настрани. Пълзи към „Парк на победата“.
— Значи сме в една посока…
След още няколкостотин метра предположенията им се потвърдиха. Посоката беше правилна, в това ги увериха трите гилзи, пуснати насред пътя. Двамата закрачиха по-бодро.
— Браво на момчето! — каза с гордост Антон. — Виж ти как е измислил да оставя следи!
Артьом кимна. Много повече го занимаваше въпросът, как неизвестното същество е успяло да отмъкне безшумно детето, което явно все още беше живо. Дали бе реалност чутото от него, докато беше в състояние на забрава? Съгласил ли се е Олег доброволно да тръгне с похитителя си? Защо и за кого тогава отбелязваше пътя си?
Младежът утихна за няколко минути, замълча и Антон. Сега, когато просто крачеха напред, броейки траверсите, а лепнещата тъмнина разтапяше неотдавнашната радост и надежда, на Артьом отново започна да му става страшно. Надявайки се да изкупи вината си пред момчето и баща му, той забрави за всякакви предупреждения и за страховитите слухове, разказани шепнешком. Забрави и за нареждането на сталкера да не мърда никъде от „Киевска“, а непременно да го изчака на станцията. И ако Антон се бе устремил напред да намери и върне сина си, защо Артьом също крачеше към зловещата станция „Парк на победата“? Защо беше пренебрегнал себе си и главната си задача? Спомни си за секунда за странните хора от „Поляна“, които му говореха за съдбата. Кой знае защо му олекна. Наистина бойното настроение се запази само пет минути. До следващия знак, изобразяващ змия.
Тази рисунка беше двойно по-голяма от предишната и това трябваше да убеди пътниците, че крачеха в правилната посока. Но Артьом съвсем не бе уверен, че този факт му носи радост.
Тунелът се оказа безкраен. Те все крачеха и крачеха, и според изчисленията на Артьом вече бяха изминали поне два часа. Макар че може и така да му се струваше — Антон все повече и повече мълчеше, а в тъмнината и тишината, както е известно, минутите се разтягат поне двойно.
При третата нарисувана гигантска змия, която вече беше по-дълга от десет метра, започнаха да чуват и звуци: Антон застина на място, обърнал ухо към тунела, а подир него се заслуша и Артьом. От дълбочината на участъка на тласъци прииждаха странни звуци, отначало не можеше да ги разпознае, но после разбра: това беше съпровождано от приглушени удари на барабани песнопение, подобно на онова, което бе откликнало от тръбата на музиката на латерната на „Киевска“.
— Вече сме близо — кимна Антон.
Времето, и без това нижещо се бавно, изведнъж се превърна в желе и почти спря напълно: гледайки спътника си, Артьом с поразителна яснота си даваше сметка, че той бе кимнал прекалено рязко, сякаш конвулсивно потрепвайки, а после се изуми, че брадичката на Антон така и не се върна в нормално положение. И когато патрулният бавно се понесе настрани, подобен на натъпкано с парцали плашило, Артьом си помисли, че може да го подхване, защото има предостатъчно време за това. Попречи му леко убождане в рамото. Той погледна озадачено към мястото, където беше изпитал болка, и откри забила се в якето му стоманена игла с пера накрая. Понечи да я извади, но не се получи: цялото му тяло се вкамени, а после изведнъж сякаш изчезна. Краката му омекнаха като памук под тежестта на туловището му и Артьом се озова на земята. При това съзнанието му оставаше почти незамъглено, слухът и зрението също бяха пощадени от иглата, дишането стана малко по-трудно, но сега не се и нуждаеше от много въздух. Крайниците си обаче не можеше да помръдне.
Наблизо се чуха стъпки, леки и стремителни. Приближаващото се същество не можеше да е човек. Артьом отдавна се бе научил да различава човешките стъпки, още в патрулите на ВДНХ: двойка тежко трополящи с грубата си подметка гумени ботуши — най-разпространените обувки в метрото.
Все така се виждаха само част от траверсите и отиващата в обратна посока, към „Киевска“, релса. В носа го удари рязка, неприятна миризма.
— Едно, две. Чужди, лежат — каза някой отгоре.
— Точно стрелям, далече. Шията, рамото — отговори друг.
Гласовете бяха странни: лишени от интонация, посърнали, напомняха по-скоро за монотонното бучене на вятъра в тунелите. Но това несъмнено бяха човешки гласове, не нечии други.
— Да, точно. Така иска Великият червей — продължи първият глас.
— Да. Едно — ти, две — аз, носим чужди вкъщи — добави вторият.
Картината пред очите на Артьом се отдръпна: някой го откъсна рязко от земята. В един момент пред погледа му се мярна лице: тясно, с тъмни хлътнали очи. После двата захвърлени на пода фенера — неговият и на Антон — угаснаха и настъпи абсолютна тъмнина. И само по прилива на кръв в главата си Артьом разбра, че го мъкнат нанякъде, грубо, като чувал.
Междувременно странният разговор продължаваше, макар фразите сега да бяха примесени с напрегнато пъшкане.
— Игла-паралиш, а не игла-отрова. Защо?
— Командир така нарежда. Жрец така нарежда. Великият червей така иска. Месото добре да се пази.
— Ти си умен. Ти и жрецът сте други. Жрецът учи.
— Да. Едно, две врагове идват. Мирише барут, огън. Лош враг. Как идва?
— Не знам. Командир и Вартан правят разпит. Аз и ти хващаме. Добре, Великият червей се радва. Аз и ти вземаме награда.
— Много яде? Обувки? Яке?
— Много яде. Обувки — не. Яке — не.
— Аз съм млад. Врагове ловя. Добре. Много яде. На-гра-да… Радвам се.
— Този ден е хубаво. Вартан води нов малък. Аз, ти — ловим врагове. Великият червей се радва, хората
