всичко е тук само за да утоли нашия глад. И създали машини, за да убиват по-бързо, за да сеят смърт, за да разрушават живота, създаден от Великия червей, и да подчинят неговия свят на себе си. Но той и тогава не се появил от дълбините, в които бил отишъл. И те се засмели и продължили да вършат всичко противно на това, което той говорел. И решили, за да го унижат, да построят такива машини, които да повтарят неговия облик. И създали те такива машини, и влезли в утробите им, и се засмели; ето, казали, сега можем да управляваме сами Великия червей, и то не един, а десетки. И пръскат светлина очите им, и гръмва гръм, когато запълзят, и от червата им излизат хора. Ние създадохме Червея, а не Червеят нас, казват те. Но и това не им е било достатъчно. Нараствала омразата в сърцата им. Решили да направят така, че да разрушат самата земя, на която живеят. И създали хиляди най-различни машини: изхвърлящи огън, изплюващи желязо и разкъсващи земята на части. И започнали да унищожават земята и всичко живо, което е в нея. И тогава не издържал Великият червей и ги проклел: взел им най-ценния свой дар — разума. Обзело ги безумие, обърнали машините си един срещу друг и започнали да се убиват един друг. И вече не помнели защо правят това, което правят, но не можели да се спрат. Така Великият червей наказал човека за горделивостта му.
— Но не всички? — попита детски глас.
— Не. Имало и такива, които никога не забравили Великия червей и го почитали. Отрекли се те от машините и светлината и живели в мир със земята. Те се спасили и Великият червей не забравил за тяхната вярност и запазил разума им, и обещал да им даде целия свят, когато враговете му паднат. И така ще бъде!
— И така ще бъде! — повториха в хор дивакът и детето.
— Олег? — обади се Артьом, долавяйки нещо познато в детския глас. Момчето не отговаряше.
— И до ден-днешен враговете на Великия червей живеят в изритите от него проходи, защото няма къде другаде да се укрият, но продължават да почитат не него, а машините си. Търпението на Великия червей е огромно и не се е изчерпало за дълги векове на човешки безчинства. Но и то не е безкрайно. Предсказано е, че когато той нанесе последен удар по тъмното сърце на страната на враговете си, волята им ще бъде сломена, а светът ще остане за добрите хора. Предсказано е, че ще удари часът, в който Великият червей ще призове на помощ реките и земята, и въздуха. И ще пропадне земната твърд, и ще потекат потоци, помитащи всичко по пътя си, и тъмното сърце на врага ще бъде низвергнато в небитието. И когато най- накрая възтържествува праведният, ще има щастие за добрите и живот без болести, изобилие от гъби и всякакви животни.
Светна огънче. Артьом някак успя да опре гръб в стената и сега не беше необходимо да се извива мъчително, за да задържи в полезрението си хората от другата страна на решетката.
На пода посред стаята, с гръб към него, седеше по турски малко дете. Над него се извисяваше сухата фигура на жреца, осветена от пламъка на горящата в ръката му запалка. Дивакът с тръбата за духане на стрели стоеше до него, облегнал гръб на дървената каса. Очите на всички бяха устремени към стареца, който току-що бе завършил повествованието си.
Артьом с усилие обърна глава и погледна Антон, застанал в конвулсивната поза, в която го беше застигнала парализиращата игла. Той бе вперил поглед в тавана и не можеше да види сина си, но със сигурност чуваше всичко.
— Стани, синко, и погледни тези хора — каза жрецът.
Момчето веднага скочи на крака и се обърна към Артьом. Беше Олег.
— Приближи се още към тях. Познаваш ли някого? — попита старецът.
— Да — кимна утвърдително момчето, гледайки изпод вежди към Артьом. — Това е моят татко, а с този чичо заедно ние слушахме вашите песни. През тръбите.
— Твоят татко и неговият приятел са лоши хора. Те са използвали машини и са искали да унижат Великия червей. Помниш ли как разказа на мен и чичо Вартан какво е правел баща ти, когато лошите хора са искали да унищожат света?
— Да — кимна пак Олег.
— Кажи ни го още веднъж — старецът премести запалката в другата си ръка.
— Татко е работел в РВА. Ракетни войски. Той е бил ракетчик. Аз искам да стана същия като него, когато порасна.
Гърлото на Артьом пресъхна. Как не бе успял да разгадае по-рано тази загадка? Ето откъде се е взела тази странна нашивка у момчето и ето защо то беше заявило, че също е ракетчик, като убития Фира! Съвпадението бе почти невероятно — в цялото метро хората, служили в ракетни войски, сигурно са единици… И двама от тях са се оказали на „Киевска“. Можеше ли това да е случайност?
— Ракетчик… Тези хора са причинили на света повече зло, отколкото всички останали, взети заедно. Те са насочили машините и устройствата, които са изпепелили и унищожили земята и почти целия живот на нея. Великият червей прощава на много заблудили се, но не и на тези, които са давали заповеди да се разрушава светът и да се сее смърт в него, и не на тези, които са изпълнявали тези заповеди. Твоят баща е причинил непоносима болка на Великия червей. Знаеш ли какво заслужава той? — гласът на стареца стана суров, в него отново зазвъняха стоманени нотки.
— Смърт? — попита неуверено момчето, поглеждайки ту към жреца, ту към баща си, сгърчен на пода на маймунарника.
— Смърт — потвърди жрецът. — Той трябва да умре. Колкото по-рано умрат лошите хора, причинили болка на Великия червей, толкова по-скоро ще се сбъдне неговото обещание и светът ще бъде възроден и предаден на добрите хора.
— Тогава татко трябва да умре — съгласи се Олег.
— Браво! — старецът ласкаво потупа момчето по главицата. — А сега бягай, поиграй си още с чичо Вартан и с децата! Само гледай внимателно в тъмното, за да не паднеш! Дрон, изпрати го, а аз ще поседя тук още с тях. Върни се след половин час и вземете чували, ще започваме да ги готвим.
Светлината угасна. Стремителните шляпащи стъпки на дивака и лекият детски тропот се отдалечиха. Жрецът се изкашля и каза на Артьом:
— Ще си побъбря малко с теб, ако нямаш нищо против. Ние обикновено не взимаме пленници освен деца, защото нашите се раждат хилави и болни… А възрастните най-често ги донасят зашеметени. Бих се радвал да говоря и с тях, а може би и те самите не биха имали нищо против, само че ги изяждат прекалено бързо…
— Защо тогава ги учите, че да се ядат хора е лошо? — попита равнодушно Артьом. — Че Червеят там плаче и прочие?
— Ами как да го кажа… Това е заради тяхното бъдеще. Вие, разбира се, няма да доживеете този момент, както и аз, но сега се полагат основите на бъдещата цивилизация: култура, която ще живее в мир с природата. За тях канибализмът е необходимо зло. Закъде без животинските белтъчини? Но преданията ще останат и когато пряката потребност да убиват и ядат себеподобните отпадне, те трябва да престанат да го правят. Ето тогава Великият червей ще напомни за себе си. Жалко само, че няма да живея в това прекрасно време… — старецът отново се засмя неприятно.
— Знаете ли, вече какво ли не видях в метрото — каза Артьом. — На една от станциите вярват, че ако копаят дълбоко, могат да достигнат до ада. На друга — че вече живеем в преддверието на рая, защото последната битка между доброто и злото е приключила и тези, които са оцелели, са избрани да влязат в Царството Божие. След всичко това историята за вашия Червей звучи някак неубедително. Поне вие самият вярвате ли в него?
— Какво значение има в какво вярваме аз или другите жреци? — усмихна се старецът. — Останало ти е да живееш малко, няколко часа, така че ще ти разкажа това-онова. На човек не му се удава с никого да бъде толкова искрен, колкото с онези, които ще отнесат откровенията му в гроба… Така че няма значение в какво вярвам аз самият. Най-важното е в какво вярват хората. Не е лесно да повярваш в бог, който сам си създал… — жрецът млъкна за момент, замисляйки се, а после продължи: — Как да ти обясня? Когато бях студент, учех философия и психология в университета, макар че това едва ли ти говори нещо. И имах един професор, преподавател по когнитивна психология, страшно умен човек, разлагаше на части целия мисловен процес, да ти е драго да го слушаш. Аз точно тогава, както и всички останали на тази възраст, си задавах въпроса има ли Бог, четях разни книги, водех спорове до сутринта — както става при всички. И клонях към извода, че по-скоро няма. Но реших, че точно този професор, голям познавач на човешката
