— Строй „костенурка“ — нареди Мелник.
Бойците мигновено образуваха овал, заграждайки го с вдигнатите си щитове, над които се виждаха само шлемовете им. Четирима от тях взеха носилката със свободните си ръце. Момчето и Артьом се оказаха във вътрешността на строя, напълно прикрити от щитовете.
Запушиха устата на пленения старец, вързаха ръцете му отзад и го сложиха в предната част на строя. След няколко здрави удара в ребрата той прекрати опитите си да се измъкне и утихна, навъсено втренчен в пода.
За очи на „костенурката“ служеха първите двама бойци, които имаха особени прибори за нощно виждане: те бяха закрепени направо за шлема, така че ръцете им оставаха свободни. По команда отрядът се приведе, прикривайки с щитовете краката си, и тръгна стремително напред.
Притиснат между бойците, Артьом мъкнеше за ръката неуспяващия да крачи в темпо Олег. Не виждаше нищо и можеше да съди за случващото се само по откъслечните разговори между останалите.
— Трима вдясно… жени, дете.
— Вляво! В арката, в арката! Стрелят! — върху желязото на щита зазвъняха игли.
— Повали ги!
Чуха се ответните автоматни откоси.
— Първият готов… Вторият готов… Тръгваме, тръгваме!
— Отзад! Лостове! — отново изстрели.
— Къде, къде? Оттам не може да се мине!
— Напред, казах! Дръж заложника!
— По дяволите, прелетя право пред очите ми…
— Стой! Стой! Стойте!
— Какво има там?
— Всичко е блокирано! Там са четирийсет души! Барикади!
— Далече ли са?
— На двайсет метра. Не стрелят.
— Заобикалят отстрани!
— Кога са успели да построят барикада?!
Върху щитовете се посипа истински дъжд от игли. По сигнал всички се спуснаха на едно коляно, така че сега бронята ги прикриваше изцяло. Артьом се приведе, прикривайки момчето. Оставиха носилката с Антон на пода и сега стрелците станаха двойно повече.
— Не отвръщайте! Не отвръщайте! Чакаме…
— Уцели ме в ботуша…
— Готови за светлина… На три — фенерите и огън! Който има нощно виждане — да избира целите отсега. Едно…
— Каква градушка…
— Две! Три!
Едновременно се запалиха няколко мощни фенера и затракаха автоматите. Някъде напред се чуха викове и стонове на умиращи. После стрелбата неочаквано прекъсна и Артьом се заслуша.
— Ето там, с белия флаг… Да не се предават?
— Прекратете огъня! Ще говорим! Изкарайте заложника!
— Стой, гадино, къде си тръгнал? Държа го, държа го! Ама че пъргав дъртак!
— Хванали сме жреца ви! Пуснете ни да си отидем! — извика Мелник. — Пуснете ни да се върнем в тунела! Повтарям, пуснете ни да си отидем!
— Е, какво? Какво става там?
— Никаква реакция. Мълчат.
— Те изобщо разбират ли ни?
— Осветете го по-добре…
— Дайте да погледна…
После преговорите прекъснаха. Бойците сякаш потънаха в размисъл — отначало тези, които стояха отпред, после утихнаха и прикриващите тила. Настъпи напрегната тишина, не предвещаваща нищо добро.
— Какво става там? — попита Артьом тревожно.
Никой не му отговори. Хората престанаха дори да се помръдват. Артьом усети как момчето стисна дланта му със своята изпотена от вълнение ръчичка. Трепереше.
— Усещам го… Той ги гледа… — каза то тихо.
— Пуснете заложника — изрече изведнъж Мелник.
— Пускаме заложника — повтори друг боец.
Тогава Артьом не издържа, надигна се и погледна над щитовете и шлемовете — напред, където на десетина крачки от тях, в сечението на три ослепителни лъча светлина стоеше, без да примижава и без да се прикрива с ръце, висок прегърбен човек с бял парцал в протегнатата жилеста ръка. От това разстояние лицето на човека се виждаше много добре… прекалено добре. Това беше същество, подобно на Вартан, който го бе разпитвал преди няколко часа. Артьом се скри зад щита и приготви автомата си за стрелба.
Сцената, която току-що беше видял, още бе пред очите му. Едновременно зловеща и омайваща, тя изведнъж му напомни за старата книжка „Митове и легенди на древна Гърция“, която обичаше да разглежда, когато беше малък. Една от легендите разказваше за чудовищно създание в получовешки облик, чийто поглед бе превърнал в камък мнозина храбри воини.
Той успокои дишането си, събра цялата си воля, забранявайки си да гледа в лицето на хипнотизатора, скочи над щитовете като пружина и натисна спусъка. След странния безшумен бой, който бяха водили помежду си противниците, въоръжени с тръби за духане и автомати със заглушители, откосът на калашника сякаш разтресе сводовете на станцията.
Макар Артьом да беше уверен, че не е възможно да пропусне от такова разстояние, се случи това, от което се боеше най-много: неясно по какъв начин това създание отгатна движението му и веднага щом главата на Артьом се появи над щитовете, погледът му беше хванат в капана на мъртвите очи. Той успя да натисне спусъка, но невидима ръка отмести цевта настрани. Почти целият откос мина встрани, само един куршум се заби в рамото на съществото. То издаде разсичащ слуха гърлен звук и с едно неуловимо движение се потопи в мрака.
Имаме няколко секунди, помисли си Артьом. Само няколко секунди. Когато отрядът на Мелник се бе промъквал в „Парк на победата“, на негова страна е бил елементът на изненадата. Но сега, когато диваците бяха организирали отбраната и бяха изправили отпред своите нечовеци, изглежда нямаше шанс да се преодолее изградената от тях барикада. Единствен изход оставаше бягството по друг път. В главата на Артьом отново прозвучаха думите на тъмничаря: от станцията тръгват в неизвестна посока тунели, които ги няма на картата на метрото.
— Тук има ли други тунели? — попита той Олег.
— След прехода има още една станция, същата като тази, като отражение в огледало — махна с ръка момчето. — На нея си играехме. Там има още тунели, като тук, но ни казаха, че не бива да ги доближаваме.
— Отстъпваме! Към прехода! — извика Артьом, стараейки се да имитира басовото звучене на командира на отряда Мелник.
— От какъв зор? — изръмжа недоволно сталкерът.
Той изглежда започваше да идва на себе си. Артьом го хвана за рамото.
— По-бързо, те имат хипнотизатор — занарежда той. — Няма да минем през този заслон! Там има друг изход, през прехода!
— Вярно, тази станция е двойна… Оттегляме се! — взе решение сталкерът. — Дръжте барикадата! Назад! Давайте, хайде!
Останалите бавно, сякаш неохотно се размърдаха. Извиквайки им нови заповеди, Мелник успя да ги накара да се престроят и да започнат отстъплението, преди от тъмнината към тях да полетят нови игли. Когато започнаха да се изкачват по стъпалата на прехода, боецът, крачещ последен, извика и се хвана за пищяла. Той пристъпва с вдървяващи се крака още няколко секунди, Артьом го видя в отблясъците на
