близките си хора? Той поклати глава. Посланикът безмълвно се обърна и излезе.
Артьом се отпусна на леглото и се замисли. Нямаше къде да отиде. Без паспорт и без придружител не можеше нито да излезе на Околовръстната, нито да се върне на „Смоленска“. Оставаше му да се надява, че в близките дни Аркадий Семьонович ще бъде също толкова гостоприемен, колкото бе предишния ден.
На „Киевска“ беше „ден“. Светеха двойно повече лампи, а до служебните помещения, където бе квартирата на началника на станцията, сияеше живачната тръба на лампата за дневно осветление. Мръщейки се от болката в главата си, Артьом се добра до кабинета на началника. Пазачът го спря с жест на входа. Отвътре се чуваше шум. Няколко мъже разговаряха на висок тон.
— Той е зает — обяви караулният. — Ако искаш, го почакай.
След няколко минути от помещенията излетя като куршум Антон, командирът на вчерашния патрул. След него изскочи и началникът на станцията. Макар че косите му отново бяха грижливо сресани, под очите му се бяха появили торбички, а лицето му бе забележимо подпухнало и покрито с набола сребриста брада. Артьом потри бузите си и си помисли, че и той самият след вчерашния ден сигурно не изглежда много по- добре.
— А какво мога да направя аз? Какво?! — крещеше подир Антон началникът, а после се изплю и се плесна с длан по челото. — А… събуди ли се? — усмихна се криво той, като забеляза Артьом.
— Ще ми се наложи да остана тук, докато Мелник се върне — съобщи Артьом с оправдателен тон.
— Знам, знам, доложиха ми. Ела да влезем, дадоха ми поръчение относно теб — Аркадий Семьонович го покани с жест в стаята. — Та, казаха ми, че докато чакаш Мелник, трябва да те снимам за паспорт. Останала ми е техника още от времето, когато „Киевска“ беше нормална станция… После той може да донесе бланка за паспорт, ще ти направим документ.
Настани Артьом на едно столче и насочи към него обектива на малко пластмасово фотоапаратче. Блесна светкавица и Артьом прекара следващите пет минути в пълна тъмнина, безпомощно озъртайки се.
— Извинявай, забравих да те предупредя… Огладнееш ли — идвай, Катя ще те нахрани, но днес няма да имам никакво време за теб. Тук, при нас, обстановката се изостря… През нощта е изчезнал големият син на Антон. Той сега го разтръбява из цялата станция… Живот ли е това… А, казаха ми, че на сутринта са те намерили насред платформата. Главата ти е била цялата в кръв. Какво е станало?
— Не помня… Сигурно съм паднал, както бях пиян — отговори Артьом след кратка пауза.
— Да… Добре си пийнахме вчера — усмихна се началникът. — Добре, Артьом, време е да се заемам с моите дела. Намини по-късно.
Артьом стана от столчето. Пред очите му беше образът на малкия Олег. По-големият син на Антон… Нима той? Спомни си как предишния ден момчето въртеше ръчката на мъничката си латерна и я доближаваше към металните тръби, а после каза, че само малките деца се боят, че ще ги вземат мъртвите, ако ходят в тунелите и слушат тръбите. Артьом почувства как го обзема студен ужас. Нима това е истина? Нима се е случило заради него? Той погледна пак към Аркадий Семьонович, отвори уста, но така и не каза нищо, а се обърна и излезе.
Когато се върна в палатката си, Артьом седна на пода и поседя известно време безмълвно, загледан в пустотата. Сега започваше да му се струва, че избирайки го за тази мисия, някаква неведома сила същевременно го бе проклела: почти всички, които решаваха да споделят с него поне част от пътя, загиваха. Пред него като въртележка преминаха лицата на хората, намерили смъртта си, защото са изминали част от пътя заедно с него. Бърбъна, Михаил Порфириевич и внучето му, Данила… Хан бе изчезнал безследно, а и спасилите Артьом бойци от революционната бригада можеше и да са убити още в следващия участък. Ето сега и Фирата. Но мъничкият Олег? Донесъл ли беше Артьом на своя спътник смърт, без самият той да знае това?
Без да разбира изобщо какво прави, младежът скочи, метна на гръб раницата си и автомата, взе фенера и излезе на платформата. Краката му сами го отнесоха до мястото, където през нощта го бяха нападнали. Когато се приближи, той застина. През мътната пелена на пиянските му спомени го гледаха мъртви, хлътнали навътре очи. Спомни си всичко. Не беше сън.
Трябваше да намери Олег! На всяка цена трябваше да помогне на командира на патрула да намери сина си. Това бе станало по негова вина, по вина на Артьом — той не беше спазил обещанието си да наглежда момчето, съгласи се да играе с него на странните му игри с тръбите и ето че сега се намираше тук, жив и здрав, а малкият бе изчезнал. И Артьом беше убеден, че той не е избягал от станцията сам. Тази нощ се бе случило нещо лошо, необяснимо, и Артьом беше дважди виновен, защото можеше да попречи на това, но не го бе направил.
Огледа мястото, където снощи зловещият пришълец се криеше в сенките. Там имаше купчина боклук, но когато я разрови, Артьом само подплаши една бездомна котка. След като изследва безрезултатно платформата, той тръгна към линията и скочи върху релсите. Караулните на входа на тунела го изгледаха лениво и го предупредиха, че може да влиза в участъците само на собствен страх и риск и че там никой няма да носи отговорност за него.
Този път Артьом тръгна не по този тунел, по който вчера бяха дежурили с Мелник, а по втория, паралелния. Както бе казал командирът на патрулните, този тунел също беше затрупан на приблизително същото разстояние от станцията. При срутването имаше пост: железен варел, служещ за печка, и наредени около него чували. До тях на релсите се намираше ръчна дрезина, натоварена с кофи с въглища. Седналите на чувалите патрулни си шепнеха нещо и при приближаването на Артьом скочиха от местата си и напрегнато го заоглеждаха. Но после един от тях даде отбой, останалите се успокоиха и отново насядаха. След като се вгледа, Артьом разпозна в командира Антон, побърза да измърмори нещо неловко, обърна се и закрачи назад. Лицето му беше пламнало: не можеше да погледне в очите човека, който бе изгубил сина си заради него. Крачеше оклюмал и си повтаряше полугласно:
— Аз нямам общо… Аз не можех… Какво можех да направя?
Размазаното петно светлина от фенера му подскачаше на крачка пред него.
Внезапно забеляза мъничък предмет, самотно легнал в сянката между две траверси. Дори отдалеч му се струваше познат и сърцето му се разтуптя. Артьом се наведе и вдигна от земята мъничката кутийка със стърчаща от нея изкривена ръчка. Завъртя дръжката и кутийката откликна със звънящата тъжна мелодия. Латерната на Олег. Захвърлена или случайно изпусната тук съвсем скоро.
Артьом остави раницата си на мястото, където бе намерил латерната, и се зае с удвоено внимание да изследва стените на тунела. Наблизо имаше врата, водеща към служебни помещения, но зад нея Артьом намери само разграбена обществена тоалетна. Оглежда тунелите още двайсет минути, но без никакъв резултат. Върна се при раницата си, отпусна се на земята, облегна гръб на стената и безсилно впери поглед в тавана. След секунда отново беше на крака, а лъчът на фенера, треперейки, обхождаше черен процеп, едва забележим в потъмнелия бетон на настилката. Процеп на не докрай затворен люк — точно над мястото, където Артьом бе взел от земята латерната на Олег. Но не можеше да става и дума да се добере до люка: той се намираше на повече от три метра височина.
Решението дойде почти мигновено. Стиснал в ръка намерената кутийка и оставил раницата си на релсите, Артьом хукна обратно към патрулните. Вече не се боеше да погледне Антон в очите.
Забави леко крачка, когато наближаваше поста, за да не го прострелят от уплаха патрулните, отиде до Антон и шепнешком му разказа за находката си. След две минути те, съпроводени от въпросителните погледи на останалите, вече се отдалечаваха от поста, като поред натискаха ръчките на дрезината.
Шахтата беше доста тясна и човек не можеше да се изправи вътре в целия си ръст. Тя минаваше успоредно на тунела на метър и половина над тавана и Артьом не разбираше защо са я построили. За изсмукване на въздух? За придвижване в аварийни ситуации? За плъхове? Или я бяха копали, след като тунелът е бил взривен?
Спряха дрезината точно под люка. Височината беше достатъчна, за да може Артьом, стъпил върху раменете на Антон, да вдигне капака и да пропълзи вътре, а после да помогне на партньора си да се качи.
Макар тесният коридор да се простираше и в двете посоки, Антон тръгна решително към „Парк на победата“. След няколко секунди стана ясно, че не е сгрешил: на пода в светлината на фенера проблесна мътно продълговата гилза — една от онези, които Мелник бе подарил на момчето предишния ден. Въодушевен от находката, Антон се затича.
Изминаха още двайсет метра до място, където шахтата свършваше със стена, а в пода чернееше
