по-рано са продавали плодове на пазара. Буен народ, свикнал да решава нещата бързо. Кутия динамит в този тунел, кутия — в другия, и готово. Хем без кръвопролития, хем проблемът е решен.
— А какво е станало после с тях? — поинтересува се Артьом.
— Не знаем, ние дойдохме тук по-късно… — започна Антон, но говорилият до момента патрулен го прекъсна:
— Какво може да стане? Всичките са измрели. Сам трябва да се досещаш — когато една станция е отрязана от метрото, не може да оцелее дълго време… Филтрите са се повредили или генераторите, или е станало наводнение — и край; на повърхността не може да се излезе на разходка дори сега, да не говорим за тогава. Чувал съм, че са се опитали да копаят, но после са се отказали. Тези, които са дежурили тук в началото, казват, че през тръбите се чували викове… Но скоро и това престанало.
Той се изкашля и протегна дланите си към печката. След като стопли ръцете си, погледна към Артьом и добави:
— Това дори не е било война. Кой воюва така? Та нали онези там са имали и жени, и деца. Старци… Цял град. И за какво? Просто така, не са си поделили парите. Уж никого не са убили собственоръчно, но на практика това са направили. Та питаше какво има там, от другата страна на затрупаното? Смърт има там.
Антон поклати глава, но не каза нищо. Мелник погледна внимателно Артьом, отвори уста, сякаш искаше да добави нещо към чутия разказ, но размисли. На Артьом му стана съвсем студено и той също протегна ръце към промъкващите се край капачето на печката огнени езичета. Опита се да си представи какво означава да живееш на станция, чиито обитатели вярват, че релсите, минаващи край дома им, водят право към царството на смъртта.
Артьом постепенно започваше да разбира, че странното дежурство в този затрупан тунел беше не необходимост, а по-скоро ритуал. Кого се опитваха да сплашат, седейки тук? На кого можеха да попречат да проникне на станцията, а оттам — и в цялото метро? Ставаше все по-студено и от треперенето не можеше да го спаси нито печката, нито топлото яке, дадено му от Мелник.
Неочаквано сталкерът се обърна рязко към водещия към „Киевска“ тунел и се надигна от мястото си, вслушвайки се и вглеждайки се. След няколко секунди и Артьом разбра каква е причината за безпокойството му. Оттам се разнасяха бързи леки стъпки и в далечината се мяркаше светлинката на слабо фенерче, сякаш някой прескачаше траверсите и се носеше с всичка сила към тях.
Сталкерът скочи от мястото си, притисна се към стената и насочи автомата си към петното светлина. Антон се надигна спокойно, вгледа се в тъмнината и по отпуснатата му поза ставаше ясно, че той не можеше да си представи някаква сериозна опасност, която би могла да дойде от тази страна на тунела.
Мелник включи фенера си и тъмнината неохотно отстъпи назад. На трийсет крачки от тях, насред релсите, застина крехка фигурка с вдигнати нагоре ръце.
— Татко, татко, това съм аз, не стреляйте! — гласът несъмнено беше детски.
Сталкерът отклони лъча встрани, надигна се и изтупа дрехите си. След минута момчето вече стоеше при печката и гледаше смутено в обувките си. Бе синът на Антон, същият, който молеше да го вземат с тях на дежурството.
— Случило ли се е нещо? — попита баща му разтревожено.
— Не… Просто много исках да дойда с теб. Вече не съм малък, че да седя с мама в палатката.
— Как се промъкна дотук? Та там има охрана!
— Излъгах, че мама ме е пратила при теб. Там е чичо Петя, той ме познава. Каза ми само да не поглеждам в никакви странични проходи и да вървя бързо, и ме пусна.
— Ще си поговорим с чичо ти Петя — обеща мрачно Антон. — А ти си помисли какво ще обясняваш на мама. Няма да те пусна обратно сам.
— Мога ли да остана с вас? — момчето не можеше да сдържи възторга си и започна да подскача на място.
Антон се придвижи встрани и настани сина си върху нагретите чували, свали якето си и го загърна, но момчето веднага се смъкна на пода, измъкна от джоба си нещата, които бе донесло със себе си, и ги нареди върху дрехата: шепа патрони и няколко други предмети. Седеше до Артьом, който имаше достатъчно време да изучи всички тези предмети. Най-интересният се оказа малка металическа кутийка с въртяща се ръчка. Когато Олег я държеше с едната ръка и въртеше ръчката с другата, кутията, издавайки звънки металически звуци, започваше да свири проста механична мелодия. Забележително беше и това, че когато я доближеше до друг предмет, той започваше да резонира и многократно усилваше звука. Най-добре се получаваше с желязната печка, но устройството не можеше да се задържи дълго време там, защото се нагряваше прекалено много. На Артьом му стана толкова любопитно, че реши да опита сам.
— Това е нищо! — каза момчето, подаде му горещата кутия и задуха на опарените си пръсти. — Ако знаеш после какво ще ти покажа! — обеща то заговорнически.
Следващият половин час измина бавно — Артьом, без да забелязва недоволните погледи на патрулните, не спираше да върти ръчката и да се вслушва в музиката. Мелник си шепнеше нещо с Антон, а момчето си играеше с гилзите на пода. Мелодията, която свиреше тази мъничка латерна, беше доста тъжна, но го очароваше по непонятен начин и просто му бе невъзможно да се откъсне от нея.
— Не, не разбирам — каза сталкерът и стана от мястото си. — Ако двата тунела са затрупани и се охраняват, то къде според вас се дяват хората?
— А кой е казал, че работата е в тези тунели? — Антон го погледна отдолу нагоре. — Има и преходи към други линии, цели два, и участъкът към „Смоленска“… Мисля, че някой просто използва суеверията ни.
— Какви ти суеверия! — намеси се онзи патрулен, който беше разказвал за взривените тунели и за останалите от другата страна хора. — Станцията ни е прокълната заради онова, което се е случило с „Парк на победата“. И всички ние, докато живеем на нея, сме прокълнати…
— Стига си говорил глупости, Санич! — прекъсна го недоволно Антон. — Питат те сериозни хора, а ти пак с твоите приказки!
— Хайде да се разходим, там на пътя видях врата и страничен проход, искам да го разгледам — предложи му Мелник. — На „Смоленска“ хората също се безпокоят, Колпаков лично се интересуваше.
— Едва сега се заинтересува, а? — усмихна се тъжно Антон. — Няма какво да се преструваме, от нашата конфедерация е останало само името, всеки е сам за себе си…
— В Полиса също си задават въпроси. Ето, запознай се — сталкерът измъкна от джоба си сгънат вестникарски лист.
Артьом беше виждал такива вестници в Полиса. В един от преходите имаше сергия, откъдето можеха да се купят, но струваха десет патрона бройката и той не се реши да даде толкова за лист амбалажна хартия с лошо напечатани слухове. Мелник изглежда не жалеше патроните.
Под гордото наименование „Новини от метрото“ върху грубо изрязания жълтеникав лист имаше само няколко малки статии, едната от които дори бе придружена от черно-бяла снимка. Заглавието гласеше: „Загадъчните изчезвания на «Киевска» продължават“.
— Не се предават, печатат! — Антон внимателно взе вестника и го разгледа. — Добре, да отидем, ще ти покажа твоите странични разклонения. Ще ми го оставиш ли да го прочета?
Сталкерът кимна. Антон се изправи, погледна сина си и му каза:
— След малко ще дойда. Виж какво, не скитай насам-натам без мен. — Обърна се към Артьом и помоли: — Наглеждай го, бъди така добър.
На Артьом не му оставаше нищо друго, освен да кимне.
Веднага щом баща му и сталкерът се отдалечиха, Олег скочи, със закачлив вид издърпа кутията от Артьом, извика му: „Не можеш да ме стигнеш!“ и хукна да бяга към затрупания тунел. Спомняйки си, че сега отговаря за момчето, Артьом погледна виновно останалите патрулни, включи фенера си и тръгна след Олег.
Момчето не беше тръгнало да изследва полуразрушеното служебно помещение, както се опасяваше Артьом. Чакаше го при самото срутване.
— Виж какво ще стане сега! — каза малкият.
Скочи върху камъните и се озова на равнището на изчезващите в срутването тръби. После извади кутийката, доближи я до тръбата и завъртя ръчката.
— Слушай! — предложи той възторжено.
