релсите за „Киевска“, половината тунел беше покрит с бетонирана огнева позиция с тесни бойници. Проходът се преграждаше с желязна решетка, до която дежуреха двама караулни. Мелник размени с тях къси неразбираеми фрази, след което единият от пазачите отключи окачения катинар и бутна решетката.
По едната от стените на тунела се точеше омотан с черен изолирбанд проводник, от който на всеки десет-петнайсет метра висяха слаби крушки, но дори и такова осветление в участъка изглеждаше на Артьом истински разкош. Впрочем триста метра по-нататък проводникът свършваше и там ги чакаше още едни караул. Патрулните нямаха никаква униформа, но изглеждаха доста по-сериозно, отколкото военните в Полиса. Когато разпознаха Мелник, единият от тях кимна и ги пропусна напред. Щом стигнаха до края на осветеното пространство, сталкерът измъкна от раницата си фенер и го включи.
Само на няколкостотин метра по-нататък отпред се разнесоха гласове и блеснаха фенери. С неуловимо движение автоматът на Мелник се плъзна от рамото му и се озова в ръцете му. Артьом последва примера му.
Навярно това беше още един, по-отдалечен патрул на „Смоленска“. Двама яки въоръжени мъже с топли якета и яки от изкуствена кожа спореха с трима пътуващи търговци. На главите на патрулните имаше кръгли плетени шапки, а на гърдите на двамата висяха на ремъци прибори за нощно виждане. Двама от търговците имаха оръжия, но Артьом беше готов да се обзаложи, че са именно търговци. Огромни сакове с парцали, карти на тунелите в ръце, особени лукави погледи, предизвикателно блестящи в светлината на фенерите очи — неведнъж бе виждал всичко това. Обикновено търговците ги пускаха без проблеми на всички станции, освен на тези, които влизаха в състава на Ханза. Но изглежда не бяха добре дошли на „Смоленска“.
— Добре де, братче, какво ми четеш конско, ние дори не сме тръгнали към твоята „Смоленска“, а само минаваме — убеждаваше патрулния единият от търговците — висок мустакат човек с тясна ватенка.
— Имаме дрешки тук, погледнете сами, ще търгуваме в Полиса — подкрепяше го вторият търговец, нисък и набит, и обрасъл с брада чак до очите.
— Какво можем да навредим, само можем да сме от полза, виж, дънки съвсем като нови, твой размер, фирмени, без пари ще ти ги дам — поемаше инициативата третият.
Караулният безмълвно клатеше глава, препречил прохода. Той не отговаряше почти нищо, но когато единият от търговците, взимайки мълчанието му за съгласие, опита да пристъпи напред, двамата патрулни почти синхронно изщракаха със затворите на автоматите си. Мелник и Артьом стояха на пет крачки зад гърбовете им и макар че сталкерът бе отпуснал оръжието си, в позата му се усещаше напрежение.
— Стой! Давам ви пет секунди да се обърнете и да си тръгнете. Станцията ни е режимна, не пускаме никой оттук. Пет… четири… — започна да брои единият от патрулните.
— Но откъде да минем сега, пак ли през Околовръстната? — възмути се един от търговците, но другият, обречено клатейки глава, го дръпна за ръкава, търговците вдигнаха от земята саковете си и се понесоха назад.
След като изчака минута, сталкерът даде знак на Артьом и те закрачиха към „Киевска“ след търговците. Когато минаваха покрай караулните, единият от тях кимна безмълвно на Мелник и допря два пръста до слепоочието си, отдавайки му чест.
— Режимна станция? — полюбопитства Артьом, когато минаха през кордона. — Какво означава това?
— Върни се да попиташ — отряза го сталкерът и така пресече всякакво желание у Артьом да продължи да разпитва.
Макар Мелник и Артьом да се стараеха да се придържат по-надалеч от търговците, звуците от гласовете им ставаха все по-близки, а после изведнъж изчезнаха. Но двамата не изминаха и десет крачки, когато в лицата ги удари лъч светлина.
— Ей, кой е там? Какво искате? — извика нервно някой и Артьом разпозна гласа на единия от търговците, когото беше върнала назад охраната на „Смоленска“.
— Спокойно. Пуснете ни да минем, няма да ви закачаме. Тръгнали сме към „Киевска“ — отговори тихо, но отчетливо сталкерът.
— Минавайте, ще ви пропуснем напред. Няма защо да ни дишате във вратовете — отговориха от тъмнината, след като се посъветваха.
Мелник сви рамене недоволно и тръгна бавно напред. Трийсет метра по-нататък наистина ги чакаха същите тези трима търговци. При приближаването на Артьом и Мелник търговците учтиво насочиха цевите си към пода, отстъпиха и ги пуснаха да минат. Сталкерът продължи да крачи, сякаш нищо не се е случило, но Артьом забеляза, че походката му се е изменила: сега той стъпваше безшумно, сякаш се страхуваше да не заглуши разнасящите се зад гърба му звуци. И макар че търговците веднага ги последваха, Мелник нито веднъж не погледна към тях. Самият Артьом се бореше с желанието си да се обърне доста дълго време, цели три минути, и накрая все пак погледна назад.
— Ей! — чу се отзад напрегнат глас. — Почакайте там!
Сталкерът спря. Артьом започна да се чуди защо така послушно изпълнява всички нареждания на някакви дребни търговци.
— Те заради „Киевска“ ли са толкова свирепи, или защото охраняват Полиса? — попита единият от търговците, застигайки ги.
— Естествено, че заради „Киевска“ — отговори незабавно Мелник и Артьом почувства лека ревност: на него сталкерът не искаше да му разкаже нищо.
— Да, това е разбираемо. На „Киевска“ сега става страшно. Е, нищо. Скоро на тези примерни момченца от вашия караул ще им стане горещо. Когато Ханза спре да пуска, всички от „Киевска“ ще избягат към вас. Сам разбираш — когато става такова нещо, кой ще остане да живее на станцията? По-добре да се хвърли под куршумите… — промърмори високият търговец, неясно дали на сталкера, или на самия себе си.
— Ти самият да не се хвърли под куршумите? — отбеляза ехидно другият. — Виж го ти, намери се Матросов!
— Е, още не е опрял ножът до кокала — отговори високият.
— Но какво става там? — не издържа Артьом.
Веднага двамата търговци го изгледаха така, сякаш е задал глупав въпрос, чийто отговор знае всяко дете. Сталкерът запази мълчание. Мълчаха и търговците, така че известно време групата крачи в пълна тишина. Дали заради това, или защото мълчанието започваше да става зловещо, но на Артьом изведнъж му се отщя да слуша всякакви обяснения. И когато вече бе решил да махне с ръка, високият търговец се обади неохотно:
— Там са тунелите към „Парк на победата“, ето какво…
Когато чуха името на станцията, двамата му спътници настръхнаха и на Артьом за секунда му се стори, че усеща порив на студено тунелно течение. Дори Мелник присви раменете си, сякаш се опитваше да се сгрее. Артьом като че ли не беше чул нищо лошо за „Парк на победата“ и дори не можеше да си припомни нито един слух, свързан с тази станция. Тогава защо му бе станало толкова неуютно само при изговарянето на името й?
— Какво, влошават ли се нещата? — попита сталкерът.
— Откъде да знаем? Ние сме случайни хора. Само минаваме от време на време. Но да отседнем там… сами разбирате… — промърмори неопределено брадатият.
— Изчезват хора — прошепна ниският здравеняк. — Мнозина се страхуват, бягат. Вече не може да се разбере кой е изчезнал, кой сам е избягал, и на останалите им става още по-страшно от това.
— Всичките тези тунели са прокълнати — изплю се на земята високият.
— Нали тунелите са затрупани — изрече Мелник, без да стане ясно дали това е възражение или въпрос.
— Затрупани са вече от сто години и какво от това? Ако си местен, трябва да ни разбираш много добре! Всички там знаят, че страхът приижда от тунелите, ако ще да са трижди затрупани и охранявани. Всеки усеща това с кожата си, когато се озове там, даже и Сергеич — високият посочи брадатия си спътник.
— Точно така — потвърди брадатият Сергеич и кой знае защо се прекръсти.
— Та нима те охраняват тунелите? — уточни Мелник.
— Всеки ден стоят патрули — кимна мустакатият.
— И поне хванали ли са някого? Или да са видели нещо? — продължаваше да разпитва сталкерът.
