После човекът с ватенката стана от мястото си, приближи се към тяхната маса, наведе се към Мелник и попита:
— Какво ще правим с „Киевска“? Назрява…
— Добре, Артьом, иди да си починеш — каза сталкерът. — Третата палатка, броено оттук нататък, е за гости. Леглото ти вече е приготвено, разпоредил съм се. Аз ще поостана тук, имаме да говорим за нещо.
С познатото неприятно чувство, че сякаш са го отпратили, за да не подслушва разговорите на възрастните, Артьом послушно стана и тръгна към изхода. Поне можеше да изследва самостоятелно станцията, утеши се той.
Сега, когато имаше възможността да се огледа по-внимателно, Артьом откри още няколко дребни странности. Залата беше идеално изчистена и най-разнообразните вехтории, които неизбежно бяха разхвърляни из повечето жилищни станции в метрото, тук напълно липсваха. А и „Смоленска“ вече не правеше впечатление на жилищна станция. Тя изведнъж му напомни за картинка от учебника по история, на която беше изобразен военен лагер на римски легионери. Правилно, симетрично организирано, добре виждащо се във всички посоки пространство, нищо излишно, сложени навсякъде караули, укрепени входове и изходи…
Не успя да се разхожда дълго време из станцията. След като се натъкна на откровено подозрителните погледи на обитателите й, Артьом само след няколко минути разбра, че го следят и предпочете да се оттегли в палатката за гости. Там наистина го очакваше приготвено легло, а в ъгъла имаше найлонов пакет със закрепена за него бележка с името му. Артьом се отпусна върху скърцащите пружини на леглото и отвори пакета. Вътре лежаха личните му вещи, които беше оставил в раницата. След като се порови няколко секунди, той извади донесената от повърхността детска книжка. Интересно, бяха ли проверили малкото му съкровище с гайгеров брояч? Със сигурност дозиметърът би записукал нервно в близост до книгата, но Артьом предпочиташе да не мисли за това. Той прелисти няколко страници, като разглеждаше леко избледнелите картинки върху пожълтялата хартия и отлагаше момента, в който между поредните страници ще намери снимката си.
Своята снимка ли?
Каквото и да се случеше сега с него, с ВДНХ, с цялото метро, той първо трябваше да се върне на своята станция, за да попита Сухия: кой е на тази снимка? Мама ли е това, или не е тя? Артьом притисна устни към снимката, после отново я сложи между страниците и скри книгата обратно в раницата. За секунда му се стори, че нещо в живота му постепенно си идва на мястото. А след още миг вече спеше.
Когато Артьом отвори очи и излезе от палатката, той дори не можа да съобрази веднага къде се намира — толкова се бе променила станцията. На нея бяха останали по-малко от десет цели жилища, останалите бяха потрошени или изгорели. Стените бяха покрити със сажди и надупчени от куршуми, мазилката от тавана се ронеше и големи парчета от нея лежаха на пода. По краищата на платформата течаха зловещи черни ручеи, предвестници на предстоящо наводнение. В залата нямаше почти никой, само до една от палатките малко момиченце се занимаваше с някакви играчки. От другия край, където тръгваха нагоре стълбите към новия изход от станцията, долитаха приглушени викове и от време на време стените се озаряваха от пламъци. Освен тях мракът в залата се разсейваше само от две оцелели лампи от аварийното осветление.
Автоматът, който Артьом като че ли беше оставил до леглото, близо до главата си, бе изчезнал някъде. След като обискира грижливо цялата палатка, той се примири с това, че ще му се наложи да върви без оръжие.
Какво се беше случило тук? Артьом искаше да разпита играещото момиченце, но когато го видя, то толкова отчаяно се разплака, че се оказа невъзможно да научи от него каквото и да било.
След като остави на мира потъналото в ридания дете, Артьом премина предпазливо под арката и погледна към релсите. Първото, което привлече погледа му, бяха три завинтени за мраморната облицовка бронзови букви: „В…НХ“. Вместо второто „Д“, което не достигаше за родното четирибуквие, се виждаше само тъмна следа. През целия надпис по мрамора преминаваше дълбока пукнатина.
Трябваше да провери какво става в тунелите. Ако някой бе превзел станцията, то преди да се върне назад да търси помощ, Артьом трябваше да разузнае обстановката, за да обясни точно на съюзниците от юг какво ги заплашва.
Веднага след като навлезе в участъка, се сгъсти такава непрогледна тъмнина, че Артьом не виждаше дори собствената си ръка по-далеч от лакътя. В дълбината на тунела някой издаваше странни жвакащи звуци и беше безумие да се ходи нататък без оръжие. Когато звуците утихваха за кратко, започваше да се чува как по пода шурти вода, заобикаля ботушите на Артьом и се насочва обратно към ВДНХ.
Краката му трепереха и отказваха да крачат напред. Тревожен глас в главата му твърдеше, че е опасно да се продължава нататък, че рискът е неоправдано висок, а в тази тъмнина така или иначе няма да успее да разгледа нищо. Но друга негова част, без да обръща внимание на никакви разумни доводи, го теглеше навътре. Той се предаде и пристъпи още веднъж напред, сякаш тялото му се управляваше от някой друг.
Мракът наоколо стана пълен, вече не се виждаше абсолютно нищо и заради това у Артьом се появи странното усещане, че тялото му е изчезнало. От предишното му „аз“ сега бяха останали само слухът и изцяло разчитащият на него разум. Младежът продължи да се движи по този начин още известно време, но звуците, към които крачеше, така и не се приближиха. Затова пък се чуха други. Шумолене на крачки, едно към едно подобни на други, които бе слушал и по-рано, в същата такава тъмнина, но колкото и да се стараеше, Артьом не можеше да си спомни кога и при какви обстоятелства се е случило това. И с всяка следваща крачка, долитаща от невидимите дълбини на тунела, Артьом чувстваше как капка по капка в сърцето му се промъква черен студен ужас. След няколко секунди той не издържа, обърна се и хукна да бяга към станцията, но не видя в тъмнината траверсите, спъна се в една от тях и падна, разбирайки, че сега ще настъпи неминуемият край.
Събуди се целият в пот и не можа да съобрази веднага, че в съня си е паднал от леглото. Главата му беше необикновено тежка, в слепоочията му пулсираше тъпа болка и Артьом лежа още няколко минути на пода, докато не дойде на себе си и не се изправи.
Но в момента, в който главата му се проясни, от нея напълно излетяха остатъците от кошмара и той не можеше да си спомни дори приблизително какво е сънувал. Вдигна завесата на палатката и погледна навън. Освен няколкото караулни не се забелязваше никой — очевидно сега беше нощ. След като няколко пъти вдиша и издиша обичайния влажен въздух, Артьом се върна в палатката, намести се в леглото и заспа дълбоко, без да сънува нищо.
Събуди го Мелник. Облечен с тъмно подплатено яке с вдигната яка и военни панталони с множество джобове, той изглеждаше така, сякаш се готвеше всеки момент да напусне станцията. На главата му беше все същото старо черно кепе, а в краката му имаше два големи сака, които се сториха познати на Артьом.
Мелник побутна с крак единия към Артьом и каза:
— Ето. Обувки, екип, раница, оръжие. Преобличай се и се приготвяй. Защитния екип не го обличай, не се каним да ходим на повърхността, просто го вземи със себе си. Тръгваме след половин час.
— Къде отиваме? — попита Артьом, като мигаше със сънените си очи и мъчително сдържаше прозявката си.
— „Киевска“. Ако всичко бъде наред, след това по Околовръстното до „Белоруска“ — и към „Маяковска“. А там ще видим. Приготвяй се.
Сталкерът седна на столчето в ъгъла, извади от джоба си парче вестник и се зае да си свива цигара, поглеждайки от време на време към Артьом. Под този внимателен поглед Артьом постоянно изпускаше всичко, каквото хване, и за приготвянето му отиде доста повече време, отколкото би му трябвало, ако Мелник го бе оставил сам.
Въпреки това двайсет минути по-късно той вече беше готов. Без да каже нито дума, Мелник стана от столчето, взе своя сак и излезе на платформата. Артьом огледа стаята и го последва.
Преминаха под арката и излязоха при релсите. Спуснаха се долу по закрепената за платформата дървена стълбичка, Мелник кимна на караулния и закрачи по тунела. Едва сега Артьом забеляза колко странно са устроени тук входовете към участъците. От тази страна на платформата, където започваха
