такова нещо…
Той обърна листчето, погледна го от обратната страна, а после се зае да го препрочита от самото начало.
— Пазили са ги за себе си… Не са казали нищо на военните. Нищо чудно… Ако им споменеш нещо, веднага ще зачоплят в старите рани — мърмореше неразбираемо Мелник, докато Артьом търпеливо чакаше обяснения. — Но нима са го пропуснали? Неизправно… добре, да допуснем… Значи все пак са повярвали!
— Това наистина ли може да помогне? — не издържа Артьом накрая.
— Ако всичко, написано тук, е истина, се появява някаква надежда за нас — кимна сталкерът.
— За какво става въпрос? Нищо не разбрах.
Мелник не отговори веднага. Той прочете още веднъж писмото до края, после се замисли за няколко секунди и едва след това започна да разказва:
— И по-рано съм чувал нещо подобно. Винаги е имало легенди, но в метрото те са хиляди. И благодарение на легендите живеем, не само на храната. И за Университета, и за Кремъл, и за Полиса, не можеш да разбереш кое е истина и кое са го измислили около огъня на „Площад Илич“. Та и за този слух така… Говореше се, че някъде в Москва или под Москва е оцеляло ракетно подразделение. Разбира се, такова нещо не е възможно да се случи. Военните обекти винаги са цел номер едно. Но се говореше, че не успели или недогледали, или забравили — и едно ракетно подразделение изобщо не пострадало. Разправяха, че даже някой ходил там, видял нещо — стоят си, значи, установките под брезента, в хангара, новички… Разбира се, в метрото няма никаква полза от тях — на такава дълбочина така или иначе не можеш да ги използваш срещу враговете си. Стоят си — ами нека си стоят.
— Какво общо имат тук ракетните установки? — Артьом погледна учудено сталкера и спусна крака от леглото.
— Черните идват към ВДНХ от Ботаническата градина. Хънтър подозираше, че те се спускат в метрото от повърхността именно в този район. Логично е да се предположи, че живеят именно там. Всъщност има два варианта. Първият: мястото, откъдето идват, условно казано, е кошер, разположен на повърхността, недалеч от метрото. Вторият: няма никакъв кошер и черните настъпват към града отвън. Тогава възниква въпросът: а защо не са забелязани никъде другаде? Не е логично. Макар че вероятно е въпрос на време. Общо взето, ситуацията е такава: ако те идват някъде отдалеч, така или иначе не можем да направим нищо. Ако взривим тунела след ВДНХ или дори след „Проспект на мира“ — рано или късно ще намерят нови входове. Остава ни единствено да се барикадираме в метрото, да затворим всички пътища и да разчитаме само на свинете и гъбите. Като сталкер, мога да ти кажа уверено: няма да издържим дълго така. Но ако имат кошер и той е някъде наблизо, както мислеше Хънтър…
— Ракетите? — досети се най-накрая Артьом.
— Залп с дванайсет ракети с касетъчни осколочно-фугасни елементи покрива площ от 400 000 квадратни метра — прочете Мелник, след като намери нужното място в записката. — Няколко такива залпа — и от Ботаническата градина, или където там живеят, ще остане само пепел.
— Но нали казвате, че това е легенда? — възрази недоверчиво Артьом.
— Ето че според брамините не е — размаха листчето сталкерът. — Тук дори се обяснява как да се проникне в територията на това военно подразделение. Наистина, написано е и че установките са частично неизправни.
— Е, и как може да се проникне там?
— Д-6. Тук се споменава Д-6. Метро-2. Посочва се разположението на един от входовете. Твърди се, че тунелът оттам води включително и до това подразделение. Но с уговорката, че при опит да се проникне в Метро-2 могат да възникнат непредвидени препятствия.
— Невидимите наблюдатели? — спомни си Артьом за чутия преди време разговор.
— Наблюдателите са глупости и празни приказки — намръщи се Мелник.
— Ракетното подразделение също може да е само легенда — вметна Артьом.
— То и ще си остане легенда, докато не го видя с очите си — отсече сталкерът.
— А къде е входът за Метро-2?
— Тук е написано: станция „Маяковска“. Странно… Колкото пъти съм бил на „Маяковска“, никога не съм чувал нищо подобно.
— Какво ще правим сега? — поинтересува се Артьом.
— Ела с мен — отговори сталкерът. — Ще похапнеш, ще отпочинеш, а аз ще помисля. Утре ще го обсъдим.
Едва когато Мелник заговори за ядене, Артьом изведнъж усети колко е гладен. Той скочи върху студения фаянсов под и понечи да тръгне към обувките си, но сталкерът го спря с жест.
— Остави обувките и дрехите си тук, сложи ги в онази кутия там. Ще ги почистят и обеззаразят. Ще проверят и раницата ти. Ето там на стола има панталони и куртка, преоблечи се.
„Смоленска“ изглеждаше неприветливо: нисък полукръгъл таван, тесни арки в масивните стени, облицовани с мрамор, който някога е бил бял. Макар че на ъглите от арките се показваха лъжливи декоративни колони, а горните части на стените бяха украсени с добре запазили се скулптури, всичко това само засилваше първоначалното усещане. Станцията правеше впечатление на отдавна обсадена цитадела, украсена оскъдно от защитниците за повече хармония, но придобила от това още по-суров вид. Двойна циментова стена с масивни стоманени порти от двете страни на херметичните врати, бетонирани огневи позиции при входовете на тунелите — всичко това подсказваше, че тукашните обитатели имат основания да се безпокоят за своята безопасност. На „Смоленска“ почти не се забелязваха жени, затова пък всички срещнати мъже бяха въоръжени. Когато Артьом попита Мелник директно какво става на тази станция, сталкерът само поклати глава неопределено и каза, че не вижда нищо необичайно тук.
Но Артьом не го изоставяше странното усещане за увиснало във въздуха напрежение. Всички тук сякаш очакваха нещо и това усещане бързо се предаваше и на новопристигналите. Палатките, в които живееха хората, бяха наредени в линия по средата на залата, а арките оставаха свободни, сякаш се страхуваха да ги задръстват, за да не попречи това на евентуална спешна евакуация. При това всички жилища бяха разположени изключително в разстоянието между арките, така че от едната линия през прохода се виждаше другата.
Насред всяка от платформите за пътници, при мястото, откъдето се слиза на релсите, стояха дежурни и постоянно наблюдаваха тунелите и в двете посоки. Картината се допълваше от почти абсолютната тишина, която цареше на станцията. Хората тук говореха помежду си тихо, понякога преминаваха в шепот, сякаш се бояха, че гласовете им може да заглушат някакви тревожни звуци, долитащи от тунелите.
Артьом се опита да си спомни какво знае за „Смоленска“. Може би имаше опасни съседи? Не, от едната страна релсите отиваха към светлия и благополучен Полис, а от другата тунелът водеше към „Киевска“, за която Артьом помнеше само, че населението й се състои предимно от същите тези кавказци, които бе видял в „Китай-град“ и в затворническите килии на фашистите, на „Пушкинска“. Но в края на краищата това бяха обикновени хора и едва ли си струваше да се боят толкова от тях…
Столовата се намираше в централната палатка. Времето за обяд очевидно бе приключило, защото на грубите, самоделни маси бяха останали само няколко души. След като настани Артьом на една от масите, Мелник се върна след няколко минути с канче, в което димеше неапетитна сива каша. Под ободряващия поглед на сталкера Артьом все пак се осмели да я пробва и не спря, докато не изяде всичко. Местното ястие се оказа просто прекрасно на вкус, макар и той да се затрудняваше да определи от какво точно е приготвено. Едно можеше да се каже със сигурност: готвачът не беше пестил месото.
След като приключи с храненето и отмести канчето встрани, Артьом се огледа умиротворено наоколо. На съседната маса все още седяха двама души и тихо разговаряха. Макар че бяха облечени с най- обикновени ватенки, в облика им имаше нещо, което караше човек да си ги представя със защитни екипи и с приготвени за стрелба ръчни картечници.
Артьом улови внимателния поглед, който си размени единият от тях с Мелник. При това не беше изречена нито дума на глас. Човекът с ватенката хвърли бегъл поглед на Артьом и се върна към разговора си.
Изминаха още няколко минути в мълчание. Артьом се опита да заговори отново с Мелник за станцията, в която се намираха, но сталкерът отговаряше неохотно и едносрично.
