Той предпазливо вдигна найлоновото покритие и огледа рафтовете с книги. Сред познатите от книжните рафтове в метрото детективски романи там имаше и няколко шарени детски книжки. Той хвана едната от тях и внимателно я издърпа. Докато прелистваше украсените с рисунки на весели зверове страници, от книгата изпадна лист дебела хартия. Артьом се наведе и го вдигна от пода: оказа се, че това е избледняла снимка на жена с малко дете в ръцете.
Той се вкамени.
Ритъмът, с който биеше сърцето му, се наруши. До момента то бе изпращало кръвта из тялото му на равномерни тласъци, а сега изведнъж се разбърза, разтуптя се. На Артьом страшно му се прииска да свали стегнатия противогаз, да си поеме глътка свеж въздух, колкото и отровен да беше. Внимателно, сякаш се опасяваше, че снимката ще се разпадне на прах от докосването, той я приближи към очите си.
На вид жената изглеждаше на трийсет години, а детето в ръцете й — на не повече от две, и заради смешната шапчица на главата му беше трудно да се определи дали е момче или момиче. Детето гледаше право в камерата и погледът му бе удивително зрял, сериозен. Артьом обърна снимката и стъклото на противогаза се изпоти. На обратната страна беше изписано със синя химикалка: „Артьомка на две годинки и пет месеца“.
Сякаш нещо го прободе. Краката му омекнаха, той седна на пода и премести снимката под прииждащата от прозореца лунна светлина. Защо усмивката на жената от снимката му изглеждаше толкова позната, толкова близка? Защо започна да се задъхва, когато я видя?
Преди този град да загине, в него са живеели десет милиона души. Артьом не е най-разпространеното име, но в многомилионния мегаполис сигурно е имало няколко десетки хиляди деца, казващи се така. Все едно всички настоящи обитатели на метрото да се казват така. Шансът беше толкова малък, че нямаше никакъв смисъл да го разглежда. Но защо тогава усмивката на жената от снимката му изглеждаше толкова позната?
Той се опита да извика в паметта си откъслечните спомени от детството, които понякога се мяркаха в ума му за дълги секунди или изплуваха в сънищата му. Уютна малка стая, меко осветление, четяща книга жена… Широк диван. Той скочи от мястото си и като вихър се понесе из стаите, опитвайки се да намери в някоя от тях обстановката от видението си. За миг му се стори, че мебелите в една от стаите са наредени така, както в спомените му. Но диванът изглеждаше малко по-различно и прозорецът не беше на същото място, но какво от това, в края на краищата в съзнанието на едно тригодишно дете картината може да се е запечатала леко изкривено…
Тригодишно? Възрастта, написана на снимката, беше друга, но това също нищо не значеше. Нямаше дата до надписа. Тя можеше да е направена когато и да било, а не непременно няколко дни преди обитателите на апартамента да бъдат принудени да го напуснат завинаги. Снимката можеше да е направена и половин година, и година преди това, убеждаваше той себе си. Тогава възрастта на момчето с шапчицата от снимката би съвпаднала с неговата собствена… И вероятността, че на снимката е той самият… и майка му… би нараснала десетки пъти. „Но снимката може да е направена и три, и пет години преди това“ — произнесе студено нечий глас вътре в него. Можеше и да е така.
Внезапно му хрумна още една мисъл. Отвори вратата на банята, огледа се и едва успя да намери това, което търсеше: огледалото беше покрито с такъв слой прах, че дори не отразяваше светлината на фенера му. Артьом свали от закачалката оставената от обитателите на апартамента кърпа и избърса гладкото стъкло. В образувалия се отвор изплува отражението му с противогаз и шлем. Той се освети с фенера и погледна в огледалото.
Слабото, изтощено лице почти не се виждаше под пластмасовото забрало на противогаза, но мъчно пробиващият си път от дълбините на огледалото поглед на дълбоко хлътналите тъмни очи изведнъж му се стори подобен на погледа на момчето от снимката. Артьом поднесе към лицето си снимката, внимателно се вгледа в личицето на момчето, после прехвърли поглед към огледалото. Отново освети снимката и пак погледна лицето си под противогаза, опита се да си спомни как изглеждаше то последния път, когато видя отражението си. Кога беше това? Малко преди да потегли от ВДНХ, но той не се наемаше да каже колко време бе изминало оттогава. Съдейки по човека, когото виждаше в огледалото сега, няколко години… Само ако можеше да свали тази проклета маска и да сравни себе си с детето от снимката! Разбира се, пораствайки, хората понякога се променят до неузнаваемост, но нали в лицето на всеки винаги се запазва по нещо, напомнящо за далечното детство…
Оставаше му само едно: когато се върне във ВДНХ, да попита Сухия дали жената, усмихваща се от парчето хартия, прилича на жената, която му е предала в ръцете един детски живот на станцията, обречена да бъде унищожена от плъховете… Неговата майка. Нищо, че лицето й тогава е било изкривено от гримаса на отчаяние и молба, Сухия пак ще я познае. Той има професионална памет, може да каже със сигурност кой е на снимката. Дали е тя, или не.
Артьом погледна снимката още веднъж и после с неочаквана за самия себе си нежност погали изображението на жената, внимателно сложи снимката в книгата, от която тя бе изпаднала, и я прибра в раницата. Странно, помисли си той, само преди няколко часа се бе намирал в най-голямото хранилище на знания на континента, където би могъл да си вземе който иска от милиони най-различни томове, много от които бяха просто безценни. Но той ги остави да събират прах на полиците и дори не му и хрумна да се възползва от богатствата на Библиотеката. Вместо това сега прибира евтина книжка с простички рисунки за деца и при това се чувства така, сякаш е намерил най-ценното от земните съкровища.
Артьом се върна в коридора с намерението да прелисти и останалите книги от рафта, а може би и да провери дали в шкафа няма някой албум със снимки. Но когато вдигна поглед към прозореца, усети там почти неуловими промени. Обхвана го леко безпокойство: нещо не беше наред. Когато се приближи, разбра каква е работата: цветът на нощта се променяше, в нея се бяха появили жълтеникаво розови оттенъци. Разсъмваше се.
Тварите стояха до входа, без да се решат да влязат. Трупът на техния събрат не се виждаше, но не беше ясно дали го е отнесъл крилатият гигант или те самите са го разкъсали. Артьом не разбираше какво ги спира да щурмуват апартамента, но засега това го устройваше напълно.
Ще успее ли да се добере до „Смоленска“ преди изгрев-слънце? И най-важното: ще успее ли да се отърве от преследвачите си? Можеше да остане в барикадирания апартамент, да се скрие от слънчевите лъчи в банята, да изчака денят да прогони тези хищни създания и да излезе навън с падането на нощта. Но колко ще издържи защитният екип? За колко време е предвиден да се използва филтърът на противогаза му? Какво ще предприеме Мелник, ако не го намери на уреченото място в уреченото време?
Артьом се приближи към вратата, водеща към стълбите, и се заслуша. Тишина. Той внимателно отмести шкафа и бавно открехна дървената врата. На площадката нямаше никой, но когато освети с фенера стълбището, забеляза нещо, което не беше видял по-рано. Или просто не му бе обърнал внимание?
Стъпалата бяха покрити с гъста прозрачна слуз. Изглеждаше сякаш някой току-що беше пропълзял по тях, оставяйки след себе си следа. Тази следа не се приближаваше към апартамента, в който той бе прекарал цялото това време, но това не утеши Артьом. Значи изоставените сгради наистина не бяха толкова пусти, колкото изглеждаше?
Сега съвсем му се отщя да остава в този апартамент и особено да спи в него. Оставаше му само едно: да подплаши нежелаещите да се отказват от месото му зверове и да се опита да дотича до „Смоленска“. Да го направи преди слънцето да му изгори очите и преди да разбуди невижданите чудовища, за които го предупреждаваше Мелник.
Този път не се прицели толкова грижливо, а просто се постара да засегне колкото се може повече от хищните твари. Две от тях изреваха и рухнаха на земята, а останалите се разбягаха из пресечките. Като че ли пътят беше свободен.
Артьом изтича до долу, надникна предпазливо от изхода, опасявайки се да не са му направили засада, изскочи навън и хукна с всички сили към Садовое кольцо. Какъв ли кошмарен гъсталак има там, в градините на това „кольцо“, запита се той, щом дори тънките ивици дървета край булевардите са се превърнали в тъмни дебри за тези години… да не говорим за Ботаническата градина и онова, което бе израснало там…
Преследвачите му дадоха малка преднина, докато стадото се събираше, и той успя да достигне почти до самия край на проспекта. Ставаше все по-светло, но тези твари очевидно изобщо не се притесняваха от слънчевите лъчи: те се разделиха на две групи и се понесоха покрай сградите, съкращаващи с всяка секунда
