неща излизат от развалините да се погреят на слънчевите лъчи, че сто пъти ще съжалиш, че си си подал носа навън. Да не говорим за светилната — ще ослепееш веднага и слънчевите очила няма да те спасят.
— Но как ще се добера сам? — попита Артьом, който все още не вярваше на ушите си.
— Не се бой. През цялото време ще вървиш все направо. Излизаш на Калинински и вървиш по него, без да завиваш никъде. Не се показвай насред пътя, но и не се приближавай прекалено много към къщите — всичките са обитаеми. Върви, докато не стигнеш до втората пресечка с широк проспект — това ще бъде Садовое кольцо36. Там завиваш наляво и вървиш напред до квадратно здание, облицовано със светъл камък. Някога беше Дом на модата… Ще го намериш веднага — право напред, от другата страна на Садовое, има високо полуразрушено здание, търговски център. Зад Дома на модата ще има жълта арка, на която пише „Станция на метрото «Смоленска»“. Завий и мини през нея — ще се озовеш на малък площад, нещо като вътрешен двор, и там ще видиш самата станция. Ако всичко е спокойно, опитай да се спуснеш долу. Единият им вход е отворен и се охранява, пазят го за сталкерите си. Ще почукаш по вратата по следния начин: три пъти бързо, два пъти бавно, три пъти бързо. Трябва да ти отворят. Кажи им, че те изпраща Мелник и ме чакай там. Аз ще отведа Десетия в лазарета и веднага ще дойда. До обяд ще пристигна. Сам ще те намеря. Запази автоматите, не се знае как ще се обърнат нещата.
— Но според картата има и друга станция, по-близка… „Арбатска“ — спомни си Артьом наименованието.
— Има такава станция. Но не бива да се приближаваш към нея. А и на самия тебе няма да ти се иска. Ще минеш покрай нея — придържай се от другата страна на улицата, движи се бързо, но не тичай. Това е всичко, не губи време! — завърши Мелник обясненията си и побутна Артьом към изхода от вестибюла.
Артьом не се опита да спори. Прехвърли единия автомат през рамо, приготви другия за стрелба и забърза обратно към паметника, като с дясната ръка прикриваше очите си, за да не види случайно подмамващото сияние на кремълските петолъчки.
Глава 14
Там, на повърхността
Още преди да достигне каменния старец в креслото, Артьом зави наляво, за да среже ъгъла на улицата по стъпалата на Библиотеката. Когато минаваше оттам, той още веднъж обгърна с поглед величественото здание и го побиха тръпки: спомни си за зловещите обитатели на това място. Сега Библиотеката отново бе потънала в мрачно безмълвие. Пазителите, властващи в нейната тишина, вероятно се бяха скрили по тъмните ъгли, ближеха си раните след наглия набег и се готвеха да си отмъстят за него на следващите търсачи на приключения.
Артьом си представи бледото, окървавено лице на Данила. Помисли си, че браминът ненапразно се страхуваше панически от тези твари и дори отказваше да говори за тях. Чувствал е какво му е писано? Виждал е собствената си смърт в кошмарите си? Тялото му така и ще си остане да лежи завинаги в хранилището, в прегръдка с убилия го библиотекар. Разбира се, само при положение че тези твари се гнусят от мършата… Артьом потрепери. Ще успее ли някога да забрави как загина спътникът му, който само за два дни му беше станал почти приятел? Струваше му се, че Данила още дълго време ще тревожи сънищата му, ще се опитва отново и отново да говори с него нощем, ще изрича неразбираеми думи с непослушните си окървавени устни.
Когато излезе на широкия проспект, Артьом набързо си повтори наум инструкциите, дадени му от Мелник. Да се движи направо, да не завива никъде до пресечката на Калинински със Садовое кольцо… Иди гадай коя от улиците е това Кольцо! Да не излиза по средата на пътя, но и да не се приближава до стените на сградите, и най-важното — да успее да се добере до „Смоленска“ преди изгрев-слънце.
Знаменитите многоетажни блокове на Калинински, които Артьом познаваше от пожълтелите туристически картички с изгледи на Москва, започваха на половин километър от мястото, където стоеше той. Засега от двете страни на улицата имаше ниски къщи, след които идваше завой наляво и именно след този завой улицата се вливаше в Нови Арбат37. Очертанията на сградите, ясни от близко разстояние, от по-далеч се размиваха и се сливаха със сумрака. Луната се криеше зад ниски облаци. Бледата светлина проникваше трудно през тях и само когато мъгливата завеса леко се разсееше, призрачните силуети на къщите за кратко придобиваха очертания.
Но дори при това осветление отляво, в пресечките, които разрязваха улицата на всеки сто метра, се виждаше гигантския контур на древния храм. Огромната крилата сянка отново кръжеше над увенчания с кръст купол.
Може би именно защото се спря, за да погледа кръжащото във въздуха чудовище, Артьом забеляза нещо. В сумрака беше трудно да се определи дали въображението му не рисува странната фигура, застинала в дълбината на пресечката и сливаща се с полуразрушените стени на къщите. И едва когато се вгледа както трябва, му се стори, че тази концентрирана тъмнина се движи и притежава собствена воля. От такова разстояние не беше лесно да определи формата и размерите на съществото, но то явно стоеше на два крака и Артьом реши да постъпи така, както му бе казал сталкерът. Включи фенера, насочи го към пресечката и описа три кръга.
Не последва отговор. Артьом напразно го чака около минута, докато не осъзна, че е просто опасно да остава на това място. Но преди да продължи по-нататък, той не издържа и освети неподвижната фигура в пресечката още веднъж. Видяното го накара незабавно да изключи фенера и да се постарае да пресече уличката колкото се може по-бързо.
Това явно не беше човек. В петното светлина силуетът му стана по-ясен и можеше да се каже със сигурност, че ръстът му е поне два и половина метра, раменете и шията отсъстват почти изцяло, а голямата кръгла глава е свързана направо с могъщото туловище. Съществото се бе стаило и изчакваше, но въпреки тази привидна нерешителност Артьом усещаше с кожата си прииждащата от него заплаха.
Преодоля сто и петдесетте метра до следващата пресечка за по-малко от минута. Когато се огледа, осъзна, че това дори не е пресечка, а просека, издълбана в жилищния квартал с някакъв вид оръжие: тук или бяха бомбардирали, или просто бяха отнесли цяла редица сгради с тежка военна техника. Артьом огледа бегло губещите се в мрака полуразрушени къщи и погледът му отново беше привлечен от неясна неподвижна сянка. Достатъчно бе да прекара за секунда лъча на фенера през нея, за да осъзнае: това беше или същото онова създание, или негов събрат. Застанало насред пресечката, то дори не се опитваше да се скрие.
Ако тварта беше същата, която го бе наблюдавала и в предишната пресечка, значи тя беше минала по улицата, паралелна на проспекта, по който вървеше той самият, помисли си Артьом. Получаваше се, че създанието е преминало това разстояние двойно по-бързо от него, тъй като в момента, в който той бе достигнал следващото кръстовище, гадината вече го очакваше там. Още по-страшно беше нещо друго: този път той видя подобна фигура и в пресечката вдясно от проспекта. Също като първата, и тя беше застинала на място, сякаш е статуя. За миг Артьом си помисли, че може би това не са живи същества, а знаци, сложени тук неизвестно от кого, за да плашат или предупреждават…
До третото кръстовище вече достигна на бегом, спирайки едва при последната къща, за да погледне предпазливо иззад ъгъла в пресечката… и да се убеди, че загадъчните преследвачи отново са го изпреварили. Огромните фигури вече бяха няколко и сега се виждаха много по-добре: слоят облаци, закрил луната, леко бе изтънял.
Както и преди, съществата стояха, без да помръдват, и сякаш чакаха той да се появи в откритото пространство между къщите. И все пак не се ли беше излъгал, вземайки някакви камъни или отломки от разрушени постройки за живи същества? Изострената му чувствителност му вършеше добра работа долу, в метрото. Но на повърхността лежеше непонятен за него, измамен свят, тук всичко бе различно и животът течеше по други правила. Вече не си струваше да разчита на интуицията си и усещанията си.
След като се постара да прекоси колкото се може по-бързо и незабележимо новото кръстовище, Артьом се притисна към стената на първата къща, изчака мъничко и отново погледна зад ъгъла. Дъхът му спря: фигурите се движеха, при това по удивителен начин. Едната от тях изопна глава още по-нагоре, сякаш душейки въздуха, после неочаквано се спусна на четири крака и с един дълъг скок изчезна зад ъгъла. След няколко секунди всички останали я последваха. Артьом се скри обратно, седна на земята и успокои
