повдига. Джобът на гърдите… Пръстите в дебелите защитни ръкавици непохватно се опитваха да разкопчаят копчето и той си помисли, че може би точно тези ръкавици са забавили Данила с минутата, която му е струвала живота.
В далечината се чу отчетливо шумолене, после шляпане на боси стъпала по коридора. Артьом се обърна нервно, прекара лъча на фенера по проходите и убеждавайки се, че засега няма никой наблизо, продължи да се бори с копчето. То най-накрая поддаде и Артьом успя да напипа с вдървените си пръсти на дъното на джоба тънък плик от сива хартия, сложен в продупчен от куршумите найлонов пакет.
Освен него Артьом намери в джоба и облят в кръв картонен правоъгълник, вероятно същия, който Данила бе измъкнал от чекмеджето в картотеката във вестибюла. На него беше напечатано: „Шнурков Н. Е., Напояване и перспективи пред земеделието в Таджикска ССР. Душанбе, 1965 г.“
Шляпането и неразбираемото мърморене сега се чуваха от съвсем наблизо. Не му оставаше повече време. След като взе автомата на Данила и изоставения от библиотекаря фенер, Артьом се откъсна от мястото си и почти без да гледа пътя си, хукна обратно покрай безкрайните редици от книжни рафтове, колкото можеше по-бързо. Не знаеше със сигурност дали го преследват: тропотът на собствените му обувки и туптенето на кръвта в ушите му не му позволяваха да се вслуша в звуците зад гърба му.
Едва след като изскочи на стълбището и хукна презглава надолу по бетонните стъпала, той съобрази, че дори не знае на кой етаж е разположен входът, през който бяха влезли в хранилището. Разбира се, можеше да се спусне до първия етаж, да счупи прозореца на стълбищната площадка и да скочи на двора… Артьом застина за секунда и погледна навън.
Точно насред двора, вдигнали муцуни нагоре, стояха и гледаха към прозорците — и като че ли точно към него! — няколко сиви чудовища. Артьом се вкамени, притисна се към страничната стена и продължи да се спуска тихичко надолу. Сега, когато бе престанал да трополи с кубинките си по стълбището, започна да се чува как отгоре по бетона шляпат нечии боси стъпала, все по-силно и силно. И тогава, вече съвсем изгубил контрол над себе си, той отново хукна стремително надолу.
Изскачаше в поредната галерия, за да се огледа трескаво в търсене на позната врата, и след като не я намереше, хукваше по-нататък, застиваше и се притискаше в тъмните ъгли, когато му се стореше, че чува нечии крачки наблизо, оглеждаше се отчаяно сред глухите и ниски проходи и отново изскачаше на стълбите, за да се спусне етаж по-долу или да се изкачи две галерии по-нагоре — току-виж е пропуснал нещо? Давайки си сметка, че дяволският шум, с който бяха придружени отчаяните му опита да намери изход от този лабиринт, привлича всички населяващи Библиотеката чудовища, но неспособен да се успокои, Артьом безуспешно и безсмислено се опитваше да намери изход. Когато за пореден път реши да се върне на стълбището, той с ужас различи на фона на разбития прозорец познатия превит силует. Артьом отстъпи назад, скри се в първия изпречил му се проход, притисна се с гръб към стената, насочи цевта към отвора, откъдето, по неговите предвиждания, трябваше да се появи библиотекарят, и затаи дъх.
Тишина…
Чудовището или не се решаваше да го последва, или самото то изчакваше Артьом да прояви непредпазливост и да излезе от укритието си. Но не беше задължително да се връща, проходът продължаваше навътре. След като се замисли за секунда, Артьом започна да отстъпва от отвора, без да отклонява мерника си от него.
Коридорът завиваше встрани, но на мястото, където започваше завоят, в стената се чернееше отвор и всичко наоколо бе обсипано с парчета тухли и напрашено с вар. Поддавайки се на импулса, Артьом пристъпи навътре и се озова в стая, пълна с разбити мебели. По пода бяха разхвърляни диапозитиви и киноленти. Отпред се виждаше полуотворена врата, откъдето върху пода падаше тънък лъч бледа лунна светлина. Предпазливо стъпвайки върху предателски скърцащия паркет, Артьом стигна до вратата и надникна навън.
Не беше възможно да не разпознае това помещение, макар и сега да се намираше в противоположния му край. Внушителна скулптура на четящ човек, невероятно висок таван и грамадни прозорци, проход, водещ към странния дървен портал на изхода и непълни редове читателски маси покрай страничните стени — несъмнено се намираше в Главната читалня. Стоеше върху оградената с дървен парапет галерия, опасваща залата на четириметрова височина. Именно от тази галерия към тях се бяха спуснали библиотекарите. Беше му абсолютно непонятно по какъв начин е успял да излезе тук от хранилището, при това от срещуположната страна на маршрута, по който бяха поели с Данила. Но нямаше време за размишления. Библиотекарите можеха да го следват по петите.
Артьом се затича надолу по едно от двете противоположни стълбища, водещи към пиедестала на паметника, и хукна към вратата. Недалеч от издяланата дървена арка на пода бяха проснати няколко сгърчени тела на библиотекари и докато минаваше през полесражението, Артьом се подхлъзна в локва сгъстила се кръв и за малко да падне.
Тежката врата поддаде с неохота и веднага в очите го удари ярка бяла светлина. Спомняйки си за наставленията на Мелник, Артьом хвана с дясната ръка собствения си фенер и трескаво описа тройна окръжност с него, за да даде знак, че идва с мирни намерения. Заслепяващият го лъч веднага се отмести встрани, Артьом метна автомата си на рамо, в знак на мирните си намерения, и тръгна бавно напред, към кръглата стая с колоните и диваните, все още без да знае кого му предстои да срещне.
… Ръчната картечница стоеше върху поставка на пода, а Мелник се бе навел над партньора си. Десетия лежеше със затворени очи на дивана и тихо стенеше. Десният му крак беше неестествено извит и когато се загледа, Артьом разбра, че е счупен в коляното и е прегьнат — не назад, а напред. Изобщо не можеше да проумее как е възможно да се случи това и каква чудовищна сила трябва да притежава онзи, който е способен да осакати така якия сталкер.
— Къде е другарят ти? — подхвърли му Мелник и за момент откъсна поглед от Десетия.
— Библиотекарите… В хранилището. Нападнаха… — опита да обясни Артьом. Кой знае защо не му се искаше да обяснява, че самият той е убил Данила, макар и от милосърдие.
— Намери ли книгата? — все така отривисто попита сталкерът.
— Не — поклати глава Артьом. — Нито чух, нито усетих нещо там.
— Помогни ми да го вдигнем… Не, по-добре вземи раницата му, а също и моята. Виждаш ли крака му… Едва не му го откъснаха. Сега може да се носи само на гръб — кимна Мелник към Десетия.
Артьом събра цялото снаряжение — трите раници, двата автомата и ръчната картечница. Всичко заедно тежеше поне трийсет килограма, не беше лесна работа дори само да се вдигне. На Мелник, нарамил с усилие омекналото тяло на своя партньор, му бе още по-трудно и даже краткият път надолу по стълбите, към изхода, им отне няколко дълги минути.
До самата врата не видяха повече библиотекари, но когато Артьом отвори тежките дървени крила и пропусна пъшкащия от усилието сталкер, от най-тъмните недра на зданието се разнесе грачещ вопъл, изпълнен с омраза и печал. Артьом усети как го побиват тръпки и побърза да затвори вратата. Сега най- важното беше да се доберат колкото се може по-бързо до метрото.
— Наведи поглед! — нареди Мелник, когато се озоваха навън. — Петолъчката сега ще се появи точно пред теб. Не си и помисляй да поглеждаш над покривите…
С усилие местейки вдървените си крака, Артьом послушно заби поглед в земята, като мечтаеше само да преодолеят по-бързо невъобразимо разтегналите се двеста метра от Библиотеката до сградата на „Боровицка“.
Но сталкерът не позволи на Артьом да влезе в метрото.
— Сега не бива да се връщаш в Полиса. Книгата не е в теб и си изгубил водача, който са ти дали — с тежко дишане изговори Мелник, докато внимателно оставяше на земята ранения си другар. — Това едва ли ще се хареса на брамините. И най-важното — означава, че ти не си никакъв избран и те са доверили тайните си не на когото трябва. Ако се върнеш в Полиса, ще изчезнеш безследно. Те там си имат специалисти, нищо, че са интелигенция. И дори аз няма да мога да те защитя. Сега трябва да се махнеш оттук. Най-добре тръгни към „Смоленска“. Пътят е все направо, няма много къщи, не е нужно да се завираш в разни пресечки. Може и да успееш да се добереш. Ако изпревариш изгрева.
— Какъв изгрев? — попита Артьом, недоумявайки. Вестта, че ще му се наложи да се промъква сам през повърхността до друга станция на метрото, до която, ако се съди по картата, имаше два километра, му подейства като удар с чук по главата.
— На слънцето. Хората са нощни животни и по-добре да не се показват денем на повърхността. Такива
