придържайки фенера към цевта, Артьом с един скок се озова пред този коридор, където, според неговите предвиждания, се криеше някой.
Две редици затрупани догоре с томове полици, чиито краища чезнеха в далечината. Пустота. Лъчът се метна вляво — а ако врагът се крие там, в противоположната страна на тази безкрайност? Пустота.
Артьом затаи дъх, стараеше се да долови и най-слабия звук. Нищо, само призрачното шумолене на страници. Той се върна в прохода и освети с фенера си мястото, където Данила се занимаваше с връзките си. Пусто. Пусто?!
Без да гледа в краката си, Артьом се втурна по обратния път. Петното от фенера му прескачаше бясно от едната на другата страна на коридорите, изтръгваше от мрака една след друга еднакви редици от рафтове. Къде го беше оставил? Трийсет метра… Приблизително трийсет метра, би трябвало да е тук… Нямаше никой. Къде можеше да се е дянал, без да предупреди Артьом? Защо не се е съпротивлявал, ако са го нападнали? Какво се бе случило? Какво изобщо би могло да се случи?
Не, той вече се беше върнал прекалено далеч назад. Данила трябваше да е останал на много по-близко разстояние… Но него го нямаше никъде! Артьом почувства, че е престанал да си дава сметка за действията си, че започва да го обзема паника. Спря се на мястото, където бе оставил Данила да връзва обувките си, и безсилно се облегна на дървените рафтове. В този момент от дълбините на книжната редица се чу тих нечовешки глас, преминаващ в зловещ крясък:
— Артьом…
Задъхан от страх, без да вижда почти нищо през изпотилото се стъкло на противогаза, Артьом се обърна рязко в посоката, откъдето го бяха повикали и, опитвайки се да улови коридора с подскачащия мерник на автомата, тръгна към гласа.
— Артьом…
Вече беше съвсем близо. Неочаквано през рафтовете проникна тънко ветрило от светлина, идващо от нарядко разположените книги на равнището на пода. Лъчът се местеше напред-назад, сякаш някой въртеше фенер наляво-надясно, наляво-надясно… Артьом чу металическо подрънкване.
— Артьом… — едва доловим, този път гласът беше обикновен шепот и несъмнено принадлежеше на Данила.
Зарадван, Артьом направи широка крачка напред с надеждата да види спътника си и в този момент на две крачки от него се разнесе същият онзи зловещ гърлен крясък, който бе чул отначало. Лъчът на фенера продължаваше да блуждае насам-натам по пода.
— Артьом… — повика го и този странен глас.
Младежът направи още една крачка, погледна надясно и почувства как от видяното косите му се изправят.
Редиците от рафтове тук прекъсваха и в образувалата се ниша на пода седеше в локва кръв Данила. Шлемът и противогазът му, изтръгнати, бяха захвърлени малко по-надалеч на пода. Макар и лицето му да беше бледо, като на мъртвец, отворените очи гледаха смислено, а устните му се опитваха да изговорят някакви думи. А зад гърба му, наполовина сляла се с мрака, се криеше сива прегърбена фигура. Дългата, обрасла с твърда сребриста козина костелива ръка — не лапа, а именно ръка с внушителни извити нокти — замислено търкаляше изпуснатия и лежащ на половин метър от Данила фенер. Втората ръка беше бръкнала в разпорения корем на брамина.
— Ти дойде… — прошепна Данила.
— Ти дойде… — точно възпроизвеждайки интонацията му, изскърца гласът зад гърба му.
— Библиотекар… Отзад. Така или иначе е свършено с мен. Стреляй, убий го! — помоли с отслабващ глас Данила.
— Стреляй, убий го! — повтори сянката.
Фенерът за пореден път бавно се търкулна наляво по пода, за да се върне на мястото си и да повтори целия цикъл още веднъж. Артьом почувства, че полудява. В главата му се въртяха думите на Мелник за това, че звуците от изстрелите могат да привлекат кошмарните твари.
— Върви си — помоли той библиотекаря, без да се надява, че онзи ще го разбере.
— Върви си — се разнесе почти нежно в отговор, а ноктестата ръка продължаваше да търси нещо в корема на Данила, от което браминът тихо застена, а от крайчеца на устата към брадичката начерта лепкава линия капка кръв.
— Стреляй! — събрал сили, изрече малко по-силно Данила.
— Стреляй! — нареди библиотекарят иззад гърба му.
Да убие сам новия си другар и по този начин да привлече други чудовища или да остави Данила да умира тук и да бяга, докато не е късно? Вече едва ли беше възможно да го спаси, разпорените вътрешности и изтичащата кръв оставяха на брамина по-малко от час живот.
Иззад отметнатата назад глава на Данила първо се показа заострено сиво ухо, а подир него — огромно зелено око, искрящо в светлината на фенера. Библиотекарят бавно, сякаш стеснително, го погледна иззад умиращия му спътник и очите му търсеха погледа на Артьом. Не се извръщай. Гледай право напред, право към него, право в зениците му… Животинските, вертикално разположени зеници. И колко странно беше да види в тези зловещи, невъзможни очи отблясъци на разум!
Сега, отблизо, библиотекарят с нищо не наподобяваше горила или друг вид маймуна. Хищната му муцуна беше обрасла с козина, пълната му с дълги заби паст достигаше едва ли не до ушите, а очите бяха с такива размери, че правеха тварта различна от всички животни, които Артьом някога беше виждал, живи или на картинки.
Стори му се, че това продължава цяла вечност. Потопил се в погледа на чудовището, той изобщо не можеше да се откъсне от зениците му. И едва когато Данила издаде провлечен приглушен стон, Артьом дойде на себе си и насочвайки червеното петънце на мерника право в ниското, обрасло със сива козина чело на библиотекаря, превключи автомата на единичен режим на стрелба. Чувайки тихото металическо изщракване, чудовището засъска злобно и отново се скри зад гърба на Данила.
— Върви си… — внезапно изграчи то оттам, повтаряйки точно чутата от Артьом интонация.
Артьом застина слисано. Този път библиотекарят не отговори като ехо на думите му, той сякаш ги бе запомнил и беше разбрал смисъла им. Възможно ли бе това?
— Артьом… Докато все още мога да говоря… — изрече Данила, събрал сили и опитвайки се да фокусира своя помътняващ с всяка изминала минута поглед. — В джоба на гърдите си имам плик… Казаха да ти го предам, ако намериш Книгата…
— Но аз нищо не съм намерил — поклати глава Артьом.
— Нищо не съм намерил — потвърди зловещият глас иззад гърба на Данила.
— Няма значение… Та нали знам защо правиш всичко това. Не заради теб самия… Току-виж това ти помогне. А за мен вече е все едно дали съм изпълнил заповедта или не… Запомни най-важното — не бива да се връщаш в Полиса… Ако узнаят, че не си могъл да намериш нищо… И ако военните разберат… Мини през други станции. Сега стреляй, защото много боли. Не искам повече…
— Не искам… боли… — бъркайки реда на думите, със свистене повтори зад гърба му библиотекарят и ръката му направи рязко движение в разпорения корем на Данила, от което браминът потрепери конвулсивно и закрещя с всичка сила.
Артьом повече не можеше да гледа това. Забравил за всякаква предпазливост, той отново превключи на автоматична стрелба, примижа и натисна спусъка, пускайки откос и по спътника си, и по криещото се зад него чудовище. Неочаквано силният грохот разкъса на парчета тишината в Библиотеката, след него последва пронизващ писък, а после всички звуци прекъснаха внезапно; прашните книги като гъба попиваха ехото. Когато Артьом отново отвори очи, вече всичко беше свършило.
Приближи се с крачка към библиотекаря, който бе отпуснал своята раздробена от оловото глава върху рамото на жертвата си и дори след смъртта си плахо се криеше зад гърба й. Артьом освети с фенера тази зловеща картина, усещайки как кръвта в жилите му изстива, а дланите му се изпотяват от напрежение. После гнусливо побутна библиотекаря с върха на обувката си и онзи тежко се строполи назад. Беше мъртъв, нямаше никакво съмнение.
Като се стараеше да не гледа превърналото се в кървава каша лице на Данила, Артьом трескаво разкопча ципа на защитния му комбинезон. Дрехата бързо попиваше гъстата черна кръв и в прохладния въздух на книгохранилището от нея се вдигаше прозрачна пара. Младежът почувства как започва да му се
