Мелник безмълвно поклати глава, даваше да се разбере, че знае не повече от него. Той насочи към застиналите същества лъча на фенера си и направи с него три кръгови движения, а после го угаси. В отговор в далечината също лумна ярко петно светлина, описа три кръга и угасна.
Напрежението веднага спадна и наелектризираната атмосфера се успокои. Артьом усети това още преди Мелник да даде отбой.
— Сталкери — поясни водачът. — Имай предвид за в бъдеще: три кръга с фенера са нашият опознавателен знак. Ако ти отговорят по същия начин — можеш смело да вървиш към тях, няма да направят нищо лошо на свой. Ако не светнат изобщо или светнат не по същия начин — омитай се. Незабавно.
— Но нали ако имат фенери, значи са хора, а не някакви твари от повърхността? — възрази Артьом.
— Не се знае кое от двете е по-лошо — отсече Мелник и без да дава повече никакви пояснения, тръгна нагоре по стъпалата, към входа на Библиотеката.
Тежката дъбова врата, висока почти два човешки ръста, поддаде бавно, сякаш неохотно. Ръждясалите панти, на които беше овесена, изпискаха истерично. Мелник се плъзна вътре, притиснал към очите си прибора за нощно виждане и удържайки автомата с едната си ръка. След секунда даде знак на останалите да влизат.
Отпред се виждаше дълъг коридор с изкорубени скелети на железни закачалки от двете страни: тук някога явно се бе намирал гардероб. По-надалеч, под проникващата от улицата слаба светлина на угасващия ден, се виждаха белите мраморни стъпала на водещо нагоре широко стълбище. До тавана имаше петнайсетина метра и някъде по средата можеха да се различат обкованите с желязо перила на галериите на втория етаж. Във фоайето цареше крехка тишина, отекваща при всяка крачка.
Стените на вестибюла бяха обрасли с леко помръдващ, сякаш дишащ мъх, а от тавана висяха достигащи почти до земята странни лианоподобни растения с дебелината на човешка ръка. Омазнените им стебла проблясваха в лъчите на фенерите и бяха покрити с едри уродливи цветя, които изпускаха задушлив, замайващ мирис. Те също се поклащаха едва забележимо и Артьом не би се наел да определи дали ги движи вятърът, проникващ през разбитите прозорци на втория етаж, или те го правят по своя собствена воля.
— Какво е това? — попита той Десетия и докосна лианата с ръка.
— Озеленяване… — процеди сталкерът. — Стайни растения след облъчване, ето какво е. Поветица. Доразвила се…
Следвайки Мелник, те стигнаха до стълбите и под прикритието на Десетия започнаха да се изкачват, като се придържаха към лявата стена. Крачещият най-отпред сталкер не откъсваше поглед от виждащия се отпред черен квадрат на входа към другите помещения. Лъчите на фенерите на останалите облизваха мраморните стени и превзетия от червеникав мъх таван.
Широкото мраморно стълбище, на което стояха, водеше към втория етаж на вестибюла. То самото нямаше таван, така че двата етажа на вестибюла се сливаха в единно огромно пространство. Второто ниво на вестибюла беше с формата на буквата „П“ — в центъра имаше отвор, от който идваха стълбите, а отстрани бяха разположени площадки с дървени шкафчета. Голяма част от тях бяха изгорели или изгнили, но някои изглеждаха така, сякаш са използвани от хора още преди ден. Във всеки отсек имаше стотици малки чекмеджета.
— Картотеката — поясни тихо Данила, оглеждайки се с благоговение. — По тези чекмедженца може да се гадае. Посветените го умеят. След ритуала трябва да се избере произволен шкаф, после да се измъкне произволно чекмедже, а от него — произволно избрано картонче. Ако ритуалът е извършен правилно, названието на книгата може да ти предскаже бъдещето, да те предупреди или да ти покаже, че ще те сполети късмет.
За секунда на Артьом му се прииска да отиде при най-близкия шкаф и да узнае в кое отделение на тази картотека ще го запрати съдбата. Но вниманието му беше отвлечено от гигантска паяжина, разпънала се на няколко метра от един разбит прозорец в далечния край на залата. В тънките, но очевидно необичайно здрави влакна се бе заплела птица с внушителни размери, която беше все още жива и слабо потрепваше. За свое облекчение Артьом не видя онзи, който бе изплел тази чудовищна мрежа. Освен тях в просторния вестибюл нямаше жива душа.
Мелник даде знак на всички да спрат.
— А сега се вслушай — обърна се той към Артьом. — Слушай не това, което е отвън… Опитай се да чуеш какво звучи вътре в теб, в главата ти. Книгата трябва да те призове. Старейшините на брамините смятат, че тя най-вероятно се намира в една от галериите на Главното книгохранилище. Но томът може да бъде където и да е: в някоя от читалните, забравен в количка от някой библиотекар, в коридора, на масите на служителите… Затова, преди да се промъкнем в хранилището, опитай да уловиш гласа й тук. Затвори очи. Отпусни се.
Артьом замижа и започна да се вслушва напрегнато. В пълната тъмнина тишината се разпадна на десетки дребни шумове: скърцането на дървените рафтове, носещите се по коридорите течения, неясни шумоления, разнасящ се от улицата вой, долитащ откъм читалните звук, наподобяващ старческо кашляне… Но не успяваше да чуе нищо, подобно на зов или глас. Той стоя така, застинал, пет, десет минути, напразно задържайки дишането си, което би могло да му попречи да разпознае сред бъркотията от звукове, идващи от мъртвите книги, гласа на книгата, която е жива…
— Не — поклати виновно глава, когато най-накрая отвори очи. — Няма нищо.
Мелник не се обади, премълча и Данила, но Артьом успя да улови разочарования му поглед, който говореше сам за себе си.
— Може и наистина да я няма тук. Значи ще влезем в книгохранилището. Или по-точно — ще се опитаме да влезем — каза след минутна пауза сталкерът и им направи знак да го следват.
Той пристъпи напред, в широкия отвор на вратата, от чиито две крила бе останало само едното, обгорено по краищата и изрисувано с неразбираеми символи. Отвъд прага имаше малка кръгла стая с шестметрова височина и четири изхода. Десетия тръгна след Мелник, а Данила, възползвайки се от това, че не го виждат, пристъпи към най-близкото оцеляло шкафче, издърпа едно от чекмеджетата му, измъкна от него едно картонче, погледът му пробяга през надписа, а после лицето му се изкриви в недоумение и той пъхна картончето в джоба на гърдите си. Тогава забеляза, че Артьом е видял всичко, притисна затворнически пръст към устните си и се забърза след сталкерите.
Стените на кръглата стая също бяха покрити с рисунки и надписи, а до една от тях имаше издънен диван, чиято тапицерия от изкуствена кожа беше изрязана. В един от четирите коридора, на пода, лежеше обърнат книжен щанд, от който бяха изпаднали няколко брошури.
— Не докосвайте нищо! — предупреди ги Мелник.
Десетия седна на дивана, пружините изскърцаха. Данила последва примера му. Артьом като омагьосан впери поглед в разсипаните по пода книги.
— Никой не ги докосва… — промърмори той. — На нашата станция се налага да слагаме в библиотеката си отрова за плъхове, иначе плъховете биха изяли всичко… Тук какво, няма ли такива твари? — попита, като си спомни отново думите на Бърбъна, че не бива да се безпокои, когато наоколо има плъхове, а тогава, когато изобщо ги няма.
— Какви ти плъхове? Какви ги говориш? — намръщи се недоволно Мелник. — Откъде тук плъхове? Те са изяли всички плъхове още преди сто години…
— Кой? — попита объркано Артьом.
— Как кой? Библиотекарите, разбира се — обясни Десетия.
— Това зверове ли са или хора? — поинтересува се Артьом.
— Не са зверове, това е сигурно — поклати глава замислено сталкерът и млъкна.
Намиращата се дълбоко в един от коридорите масивна дървена врата изведнъж изскърца провлечено. Двамата сталкери мигновено скочиха в различни посоки, скривайки се зад колоните, с които завършваше всяка от арките. Данила се плъзна от дивана на пода и се търкулна встрани. Артьом последва примера му.
— Там е Главната читалня — прошепна му браминът. — Те се появяват в нея понякога…
— Стига дрънкане! — прекъсна го ядосано Мелник. — Ти какво, не знаеш ли, че библиотекарите не понасят шума? Че им действа като червения цвят на бик? — Той изпсува и посочи на Десетия вратата на
