И това е всичко. Полисът не може да помогне с нищо. Всичко е напразно. Направи каквото можа, но нищо не се промени. Оставаше му единствено да се върне във ВДНХ и да застане рамо до рамо с онези, които държаха отбраната там. Артьом се надигна мъчително от пейката и тръгна, без сам да знае къде отива.
Когато почти бе достигнал прехода за „Боровицка“, отзад се чу тихо кашляне. Артьом се обърна и видя брамина, присъствал на Съвета, онзи същия, който седеше отдясно на стареца.
— Почакайте, млади човече… Струва ми се, че трябва да обсъдим нещо с вас… В тесен кръг — каза му браминът, усмихвайки се учтиво. — Ако Съветът не е в състояние да направи нищо за вас, то може би покорният ви слуга ще се окаже по-полезен.
Той хвана Артьом под мишницата и го поведе към едно от тухлените жилища в арките. Там нямаше прозорци, нито пък електрически крушки, само пламъкът на малка свещ очертаваше контурите на няколкото души, събрали се в стаята. Артьом не успя да ги разгледа както трябва, защото довелият го брамин побърза да духне свещта и помещението потъна в мрак.
— Истина ли е това, което разказа за „Поляна“ на заседанието на Съвета? — разнесе се дрезгав глас.
— Да — отговори твърдо Артьом.
— Знаеш ли как наричаме „Поляна“ ние, брамините? Станцията на съдбата. Нека кшатриите смятат, че този газ помрачава разсъдъка, ние нямаме нищо против. Няма да тръгнем да лекуваме от слепота доскорошния си враг. Вярваме, че на тази станция хората се срещат с посланици на Провидението. На повечето хора Провидението няма какво да им каже и те просто преминават през пуста, изоставена станция. Но тези, които са срещнали някого на „Поляна“, трябва да се отнесат много внимателно към тази среща и да запомнят за цял живот всичко, което им е било казано. Ти спомняш ли си всичко?
— Забравих го — излъга Артьом, който не се доверяваше особено много на тези хора, приличащи му на членовете на някаква секта.
— Нашите старейшини са убедени, че не си дошъл при нас случайно. Ти не си обикновен човек и твоите особени способности, които вече неведнъж са те спасявали по време на похода ти, може да помогнат и на нас. А за благодарност ние ще протегнем ръка за помощ на теб и на твоята станция. Ние сме пазители на знания и сред тези знания има и такива, които могат да спасят ВДНХ.
— Какво общо има ВДНХ?! — избухна Артьом. — Всички говорите само за ВДНХ! Сякаш не разбирате, че дойдох тук не само заради своята станция, не само заради своята беда! Всички, всички са заплашени от опасност! Първо ще падне ВДНХ, после — цялата линия, а след това ще дойде краят и на цялото метро…
Никой не му отговори. Тишината се сгъстяваше, чуваше се само равномерното дишане на присъстващите. Артьом почака още малко, не издържа и попита:
— Какво трябва да направя?
— Да се качиш горе, в голямото книгохранилище. Да намериш нещо, което е наше по право, и да го върнеш тук. Ако успееш да намериш това, което търсим, ще ти посочим знанията, които ще ти помогнат да унищожиш заплахата. И нека изгори Великата библиотека, ако те лъжа.
Глава 13
Великата библиотека
Артьом излезе на станцията и се огледа замаяно. Току-що беше сключил една от най-странните договорености в живота си. Работодателите му дори бяха отказали да обяснят какво именно трябва да търси той в книгохранилището, обещавайки да му съобщят подробностите по-късно, когато тръгне нагоре. И макар за секунда да му хрумна, че може да става въпрос за Книгата, за която предишната вечер му бе разказал Данила, не посмя да попита брамините дали е така. Освен това вечерта, когато неговият домакин му беше споделил тази тайна, двамата бяха порядъчно развеселени, така че той имаше основания да се съмнява в достоверността й.
Обещаха му, че няма да отиде на повърхността сам. Брамините смятаха да изпратят цял отряд. Заедно с Артьом щяха да се качат поне двама сталкери и един човек от кастата, на когото той незабавно трябваше да предаде намереното, ако експедицията се увенчае с успех. Браминът пък беше длъжен да му покаже нещо, което ще му помогне да отстрани заплахата, надвиснала над ВДНХ.
Сега, когато бе излязъл от пълния мрак на стаята на платформата, условията на договора се струваха на Артьом абсурдни. Като в старата приказка от него се искаше да отиде някъде, без да знае къде, и да донесе нещо, без да знае какво, а в замяна му бяха обещали чудно спасение, без дори да уточняват какво е то. Но какво му оставаше да направи? Да се върне с празни ръце? Нима това е очаквал Ловеца от него?
Когато Артьом попита тайнствените си събеседници по какъв начин ще намери в гигантските хранилища на Библиотеката онова, което те търсят, му беше казано, че ще разбере всичко на място. Ще чуе. Той не ги разпитва повече, страхувайки се, че брамините ще загубят увереността си в неговите необичайни способности, в които и самият той не вярваше особено. На раздяла го предупредиха изрично, че военните не бива да научават нищо, иначе договореността им губи силата си.
Артьом седна на пейка в центъра на залата и се замисли. Това беше смайващ шанс да извърши това, което му се бе удало само веднъж в съзнателния му живот, и да го направи, без да се бои от наказания и последствия. Да се качи на повърхността, и то не сам, а с истински сталкери, изпълнявайки секретна задача на кастата на пазителите… Той така и не ги попита защо не обичат думата „библиотекар“.
До него на пейката тежко се отпусна Мелник. Сега той изглеждаше уморен и напрегнат.
— Защо се реши на това? — попита сталкерът без никакво изражение, загледан пред себе си.
— Откъде знаете? — смая се Артьом. От края на разговора му с брамините не беше изминал и четвърт час.
— Ще се наложи да дойда с теб — продължи с безизразен глас Мелник, без да го удостои с отговор. — Отговарям за теб пред Хънтър, каквото и да се е случило с него. А и не бива да се отказваш от договора с брамините. Все още никой не е успявал. И най-важното — не си и помисляй да се раздрънкваш пред военните. — Той се изправи, поклати глава и добави: — Ако знаеше в какво се забъркваш… Отивам да спя. Довечера се качваме.
— А нима вие не сте от военните? — попита Артьом подире му. — Чух, че ви нарекоха полковник.
— Че съм полковник — полковник съм, но не от тяхното ведомство — отговори неохотно Мелник и си тръгна.
Артьом посвети останалата част от деня на изучаването на Полиса: разхождаше се безцелно из безкрайното пространство на преходите и стълбищата, удивляваше се колко народ е способен да побере в себе си този подземен град; проучи подробно напечатания на амбалажна хартия вестник „Новини от метрото“, послуша пътуващи музиканти, разлистваше книгите по сергиите, поигра си с изложени за продажба кученца, научи последните клюки — и през цялото това време не можеше да се избави от усещането, че някой го следи и наблюдава. Няколко пъти той дори се обърна рязко с надеждата да срещне нечий внимателен поглед, но напразно — наоколо гъмжеше от хора и никой не му обръщаше внимание.
Намери в един от преходите хотел и преспа няколко часа, преди да се яви в десет вечерта при заставата към изхода от града на „Боровицка“, каквато беше уговорката. Мелник закъсняваше, но караулът бе в течение и предложиха на Артьом да изчака сталкера на чаша чай.
Възрастният караулен, който говореше при пристигането на Артьом, прекъсна разказа си за минута, за да налее на Артьом чай в емайлирана чашка, след което продължи да разправя:
— Та така… Тогава ми наредиха да следя радиоефира. Всички се надяваха да уловим сигнал от правителствените бункери отвъд Урал. Само че се стараехме напразно — първо са ударили стратегическите обекти. Край с Раменки, край с всички извънградски вили с трийсетметрови бункери отдолу… Раменки сигурно биха го пожалили… Опитваха се да не атакуват мирното население… Тогава още никой не знаеше, че тази война е до самия край, когато вече всичко е все едно. Та Раменки сигурно биха го пожалили, но в съседство имаше команден пункт — ето къде са се целели… А гражданските жертви — ами, както се казва, допустима загуба, да ме извинявате. Но тогава още никой не вярваше в това и началството ме сложи да следя ефира, там, при „Арбатска“, в бункера. И в началото ловях много чудесии… Сибир мълчеше, затова пък другите отговаряха. Отговаряха стратегически подводници, атомни… Питаха да стрелят или не… Хората не вярваха, че Москва вече я няма. Капитани първи ранг плачеха в ефира като малки деца. Беше странно —
