тези врели и кипели морски офицери, които за целия си живот не са изрекли нито една цензурна дума, да плачат, да молят да проверим дали сред оцелелите не са техните жени, дъщери… Върви ги търси тук… А после — при всеки ставаше различно… Някои казваха: край, и с вас ще стане като с нас, и отиваха към бреговете им, за да изстрелят всичко по техните градове. Други решаваха обратното: така или иначе всичко отива по дяволите, няма смисъл да се воюва повече. Защо да се убиват още хора? Само че това вече не решаваше нищо. И тези, които решаваха да отмъстят за семействата си, бяха достатъчно. А подводниците отговаряха още дълго време. Те можеха да дежурят под водата по половин година. Естествено някои ги удариха, но не можаха да намерят всички. Та се наслушах на истории, все още, като си спомня, ме побиват тръпки. Но за друго исках да разкажа. Засякох веднъж екипаж на танк, който бе оцелял по чудо при удара: бяха изпреварили своя батальон с машината си или нещо такова… Новото поколение бронирана техника предпазваше от радиация. И тримата мъже в този танк тръгнали от Москва на изток. Преминали през горящи села, взели някакви жени със себе си и продължили. Стигнали до някакъв затънтен край, където вече нямало какво да се бомбардира, и най-накрая им свършило горивото. Разбира се, и там радиационният фон си оставал висок, но все пак не както около градовете. Направили си лагер, закопали танка до средата на корпуса в почвата — получило се нещо като укрепление. Сложили до него палатка, с течение на времето си изкопали землянка, направили си ръчен генератор за електричество и доста дълго време живели около този танк. Разговарях с тях две години почти всяка вечер, знаех всичките им семейни дела. Отначало всичко било спокойно, направили си стопанство, на двама от тях им се родили деца… почти нормални. Имали достатъчно боеприпаси. На какво ли не се нагледали, от гората излизали такива твари, че той така и не можа да ми ги опише както трябва, този лейтенант, с когото говорехме. А после изчезнаха. Още половин година се опитвах да се свържа с тях, но нещо им се беше случило. Може би генераторът или предавателят са излезли от строя, а може и да са им свършили боеприпасите…
— Говореше за Раменки — напомни му колегата му, — че са ги бомбардирали, и си помислих: от колко време вече служа тук, а никой не може да ми каже как се е получило така, че Кремъл е останал цял. Защо не са го пипнали? Ето там трябва да има бункери, и то какви!
— Кой ти е казал, че не са го пипнали? Пипнаха го, и още как! — увери го караулният. — Просто не искаха да го разрушават, защото е паметник на архитектурата, и изпробваха върху него новите си разработки. И си го получихме… По-добре направо да го бяха изтрили от лицето на земята… — той се изплю и замълча.
Артьом седеше тихичко и се стараеше да не отвлича ветерана от спомените му. Рядко му се случваше да слуша толкова подробни истории за това как се е случило всичко. Но възрастният караулен замълча, замисли се за нещо свое си и след като изчака, най-накрая Артьом се реши да зададе един въпрос, върху който беше мислил и по-рано:
— А нали и в някои други градове има метро? Или поне е имало, така съм чувал. Нима никъде другаде не са останали хора? Вие никакви други сигнали ли не приехте, когато работехте като свързочник?
— Не, нищо нямаше. Но ти си прав. В Петербург например трябва да са се спасили хора, станциите в тяхното метро са надълбоко, някои дори по-надълбоко от нашите тук. И е устроено по същия начин. Помня, че ходих там, когато бях млад. При тях на една от линиите нямаше изход на релсите, а стояха едни такива масивни железни порти. Идва мотрисата и крилата се отварят заедно с вратите на мотрисата. Спомням си, че тогава това доста ме смая. Колкото и да разпитвах, никой не можа да ми обясни защо е направено така. Едни казваха, че за да предпазва от наводнения, други — че така са икономисали облицовка при строителството. А после се запознах с един от строителите на метрото и той ми разказа, че докато са прокарвали тази линия, някой е изял половината им бригада, а и в другите бригади е станало нещо подобно. Намирали само оглозгани кокали и инструментите. Разбира се, нищо не съобщили на населението, но сложили тези чугунени порти по цялата линия, за по-сигурно. И това е било още едно време… А какво е станало след появата на радиацията, дори ми е трудно да си представя…
Разговорът прекъсна; в заставата дойде Мелник с още един човек, нисък и набит, с масивна челюст, с къса брада и дълбоко разположени очи. Двамата вече бяха със защитни екипи и с големи раници на раменете. Мелник огледа мълчаливо Артьом, постави в краката му голям черен сак и посочи безмълвно армейската палатка.
Артьом влезе вътре, разкопча ципа на сака и извади отвътре: черен екип, подобен на онези, които носеха Мелник и колегата му; необичаен противогаз с широко обзорно стъкло и два филтъра отстрани; високи кубинки; и най-важното — нов автомат „Калашников“ с лазерен прицел и сгъваем метален приклад. Това беше особено оръжие, такива Артьом бе виждал само в елитните подразделения на Ханза, патрулиращи по линията с моторизирани дрезини. На дъното на сака имаше дълъг фенер и кръгъл шлем, обвит с плат.
Още не беше успял да се преоблече, когато завесата на палатката се вдигна и вътре влезе браминът Данила. Държеше в ръце абсолютно същия сак с цип. Двамата се спогледаха изумено. Артьом пръв съобрази каква е работата.
— Идваш горе? Да ни съпровождаш? Да търсим това, което не знаем какво е? — попита той ехидно.
— Аз знам — озъби се Данила. — А ти как смяташ да го търсиш — изобщо не мога да проумея.
— Аз също — призна си Артьом. — Казаха ми, че ще ми обяснят после. И ето, че чакам.
— На мен ми казаха, че пращат горе ясновидец, който трябва да усети накъде да върви.
— Аз ли съм този ясновидец? — изсумтя Артьом.
— Старейшините смятат, че имаш дарба и че съдбата ти е особена. Някъде в Завета има предсказание, че трябва да се появи юноша, воден от съдбата, който ще намери скритите тайни на Великата библиотека. Ще намери онова, което нашата каста безуспешно се опитва да открие през последното десетилетие. Старейшините са убедени, че този човек си ти.
— Това онази книга, за която ти говореше, ли е? — попита го директно Артьом.
Данила не отвърна дълго време, но най-накрая кимна.
— Ти трябва да я усетиш. Тя не е скрита от всички. Ако ти наистина си същият този „юноша, воден от съдбата“, дори няма да ти се наложи да търсиш из книгохранилището. Книгата сама ще те намери — той огледа Артьом изпитателно и добави нерешително: — Какво поиска от тях в замяна?
Нямаше смисъл да крие нищо. Артьом само се учуди неприятно, че Данила, който би трябвало да му съобщи сведенията, способни да спасят ВДНХ от нашествието на черните, не знаеше нищо за тази опасност и за условията на неговата договореност с членовете на Съвета. Той обясни накратко на Данила в какво е същността на договора и каква катастрофа се опитва да предотврати. Браминът го изслуша внимателно до края и когато Артьом излезе от палатката, той все още стоеше неподвижно и мислеше за нещо.
Мелник и брадатият сталкер вече ги чакаха в пълно бойно снаряжение, хванали противогазите и шлемовете си в ръце. Ръчната картечница сега беше в колегата на Мелник, а самият той държеше същия автомат като този в Артьом. На шията му имаше прибор за нощно виждане.
Когато Данила излезе от палатката, те с Артьом се огледаха с важен вид, после Данила му намигна и двамата се разсмяха. Сега изглеждаха като същински сталкери.
— Провървя ни… Преди да изпратят новаците сталкери на сериозни задачи, ги юркат две години да ходят горе за дърва. А ние с теб — веднага в огъня! — прошепна Данила на Артьом.
Мелник ги погледна неодобрително, но не каза нищо, само им даде знак да вървят след него. Те тръгнаха към арката на прехода и след като се изкачиха по стълбите, се спряха при поредната стена от бетонни блокове и малка бронирана врата, охранявана от подсилен караул. Сталкерът се поздрави с охраната и им даде знак да отворят. Единият от войниците стана от мястото си, приближи се до изхода и издърпа натегнатото голямо резе. Дебелото метално крило на вратата се плъзна с лекота встрани. Мелник пропусна останалите трима пред себе си, отдаде чест на караула и излезе последен.
След вратата започваше къса, триметрова буферна зона между стената и херметичните прегради. Там дежуреха двама тежковъоръжени войници и офицер. Преди да даде заповед за вдигане на металната преграда, Мелник реши да проведе инструктаж с новаците.
— Значи така… По пътя да не се дърдори. Качвали ли сте се вече някога на повърхността? Няма значение… Дай картата — обърна се той към офицера. — До самия вестибюл стъпвате след мен крачка по крачка, без да се отклонявате. Не поглеждайте встрани. Не разговаряйте. На изхода от вестибюла не си и помисляйте да минавате през турникетите — ще останете без крака. Продължавате да вървите след мен, никаква самодейност. После аз ще изляза навън. Десетия — той посочи брадатия сталкер — ще остане
