отзад, за да прикрива вестибюла на станцията. Ако всичко е чисто, веднага щом се озовем на улицата, завиваме наляво. Сега още не е много тъмно, на улицата не се използват фенери, за да не се привлича внимание. Обясниха ли ви всичко за Кремъл? Той се пада вдясно, но една от кулите се вижда над къщите веднага щом се излезе от метрото. В никакъв случай да не се гледа Кремъл. Който го погледне, ще получи шамар лично от мен.
„Значи е истина това за Кремъл и за правилото на сталкерите да не го поглеждат, каквото и да се случи!“ — помисли смаяно Артьом. Нещо изведнъж се размърда в него, някакви откъслечни мисли, образи… Размърда се и утихна.
— Качваме се в Библиотеката. Отиваме до вратата и стълбището. Аз влизам пръв. Ако стълбището е свободно, Десетия го държи под прицел, а ние са качваме догоре, после прикриваме Десетия и той също се качва. На стълбището да не се разговаря. Ако видите опасност, подавате сигнал с фенера. Стреляте само в случай на крайна необходимост. Изстрелите могат да ги привлекат.
— Кого? — не издържа Артьом.
— Как кого? — попита Мелник. — Кого очакваш да срещнеш в Библиотеката? Библиотекарите, разбира се.
Данила преглътна и пребледня. Артьом погледна към него, после към Мелник и реши, че сега не е моментът да се прави, че знае всичко на света.
— А кои са те?
Мелник смаяно вдигна вежди. Брадатият му колега закри с ръка очите си. Данила гледаше в пода. Сталкерът дълго време не сваляше от Артьом въпросителния си поглед и когато най-накрая разбра, че онзи не се шегува, отговори невъзмутимо:
— Сам ще видиш. Запомни най-важното: можеш да им попречиш да те нападнат, ако ги гледаш в очите. Право в очите, разбра ли? И не им позволявай да ти минат откъм гърба… Това е, да тръгваме! — той си сложи противогаза и шлема и вдигна палец на охраната.
Офицерът пристъпи към лостовия прекъсвач и отвори херметичната врата. Стоманената преграда тръгна бавно нагоре. Представлението започна.
Мелник махна с ръка, давайки знак, че може да се излиза. Артьом бутна прозрачната врата, вдигна автомата си и изскочи на улицата. И макар че сталкерът изискваше от него да го следва крачка по крачка, беше невъзможно да се подчини…
… Сега небето беше съвсем различно от онзи път, когато Артьом го видя като малък. Вместо безграничното прозрачно синьо пространство, ниско над главата висяха плътни сиви облаци и от този памучен таван започваха да се процеждат първите капки есенен дъжд. На пориви налиташе студен вятър, Артьом го усещаше дори през тъканта на защитния екип.
Тук имаше поразително, невъобразимо много място — и отляво, и отдясно, и отпред. Този невероятен простор очароваше и в същото време навяваше непонятна тъга. За част от секундата на Артьом му се прииска да се върне във вестибюла на „Боровицка“, под земята, за да се почувства защитен от близките стени, да се потопи в безопасността и уюта на затвореното, ограничено пространство. Справи се с това потискащо усещане, като си отвлече вниманието с изучаване на най-близките сгради.
Слънцето вече беше залязло и градът постепенно се потапяше в сумрак. Полуразрушени и проядени от продължаващите две десетилетия киселинни порои, скелетите на ниските жилищни сгради гледаха към пътниците с празните очи на разбитите си прозорци.
Градът… Мрачно и прекрасно зрелище. Артьом стоеше неподвижно и се оглеждаше очаровано; най- накрая можеше да сравни действителността със своите сънища и почти толкова размитите спомени от детството.
До него застина и Данила, който навярно никога преди това не се бе качвал на повърхността. Последен от станцията на вестибюла излезе Десетия. Опитвайки се да привлече внимание, той потупа Артьом по рамото и посочи напред, там, където в далечината се очертаваше силуетът на увенчана с купол катедрала.
— Виж кръста — избуча през филтрите на противогаза сталкерът.
Отначало Артьом не видя нищо особено и дори не можа да различи самия кръст. И едва когато от напречната греда с провлечен, вледеняващ кръвта вопъл се откъсна крилата гигантска сянка, той разбра какво има предвид Десетия. За два-три размаха на крилете чудовището набра височина и започна да пикира надолу, като описваше широки кръгове в търсене на плячка.
— Гнездото им е там — поясни Десетия, махайки с ръка. — Точно върху храма на Христос Спасителя.
Притиснати към стената, те тръгнаха към входа на Библиотеката. Мелник водеше групата и се придържаше на няколко крачки пред останалите, а Десетия отстъпи назад, за да прикрива тила. Именно защото двамата сталкери си отвлякоха вниманието, Артьом успя да хвърли поглед към Кремъл още преди да се изравни със статуята на стареца в креслото.
Нямаше намерение да прави това, но когато видя паметника, сякаш нещо го разтърси и в главата му просветна. Изведнъж на повърхността изплува цял къс от вчерашния му сън. Но сега не му изглеждаше да е било просто сън: присънилата му се панорама и колонадата на Библиотеката наподобяваха едно към едно гледката, която в момента се откриваше пред него. Означаваше ли това, че и Кремъл изглежда така, както си го представяше във виденията?
Никой не гледаше в Артьом, дори Данила не беше до него, той се бе забавил назад, с Десетия. Сега или никога, каза си Артьом.
Гърлото му пресъхна, кръвта запулсира в слепоочията му.
Петолъчката на кулата наистина сияеше.
— Хей, Артьом, Артьом! — някой го разтърсваше за рамото.
Вцепененото му съзнание оживяваше с усилие. Яркият лъч на фенера го удари в очите. Артьом запримигва и се предпази с длан. Той седеше на земята, облегнал гръб на гранитния постамент на паметника, а над него се бяха навели Данила и Мелник. И двамата го гледаха загрижено в очите.
— Зениците се свиха — констатира Мелник. — Е, как можа да го изтървеш? — попита той недоволно Десетия, застанал малко по-надалеч, без да откъсва поглед от улицата.
— Там отзад нещо шумолеше, не можех да му обърна гръб — заоправдава се сталкерът. — Откъде да знам, че е толкова чевръст? Почти за минута се добра до Манежа35… Така и щеше да си отиде. Добре, че нашият брамин се усети. — Той потупа Данила по гърба.
— Тя свети — каза Артьом със слаб глас на Мелник. — Тя свети — погледна той и към Данила.
— Свети, свети — потвърди успокояващо браминът.
— Каза ли ти се да не гледаш нататък, тъпако? — попита ядосано Мелник, след като се убеди, че опасността е преминала. — Ще слушаш ли какво ти говорят по-възрастните? — и го зашлеви по врата.
Шлемът донякъде смекчи педагогическия ефект и Артьом продължаваше да седи на земята, примигвайки. Сталкерът изруга, хвана го за раменете, разтърси го силно и го вдигна на крака.
Артьом постепенно започваше да идва на себе си. Засрами се, че не е успял да издържи на съблазънта. Стоеше, зяпнал върховете на кубинките си, без да се реши да погледне Мелник. За щастие онзи нямаше време да му чете конско — вниманието му бе отвлечено от застаналия на кръстовището Десети. Той повика с жест колегата си при себе си и притиснал пръст към филтъра на противогаза, го помоли да мълчи. Артьом реши вече да следва навсякъде Мелник и в никакъв случай да не се обръща към загадъчните кули.
Когато се приближи към Десетия, Мелник също замръзна на мястото си. Брадатият сочеше с пръст към далечината, в посоката, противоположна на Кремъл, където Калинински проспект се бе озъбил с изпитите си, разпадащи се от времето стърчащи сгради. Артьом се приближи предпазливо, погледна иззад широките му рамене и веднага разбра каква е работата.
Точно насред проспекта, на шестстотин метра от тях, в сгъстяващия се сумрак, той различи три неподвижни човешки силуета. Човешки? От такова разстояние Артьом не би се зарекъл, че са точно човешки, но бяха средни на ръст и стояха на два крака. Това беше обнадеждаващо.
— Кои са тези? — прошепна пресипнало Артьом, докато се мъчеше през изпотилото се стъкло на противогаза сам да разпознае дали далечните фигури са хора, или са някои от онези изроди, за които беше слушал.
