Хънтър беше прав, когато ми разправяше, че при вас се готви нещо лошо. Усещаше го.
— А знаете ли кой е загинал? — попита уплашено Артьом, докато се стараеше да си спомни кой трябва да е бил дежурен в този ден, преди седмица. Кой ден беше? Женя? Андрей? Само не Женя…
— Откъде да знам? Не стига, че тези изчадия са ви нападнали, но и в тунелите около „Проспект на мира“ става някаква дяволска работа. Хората губят паметта си, няколко души са загинали в тунелите.
— Какво ще правим?
— Днес ще има заседание на Съвета. Ще чуем мнението на старейшините брамини и генералите. Само че едва ли ще успеят да помогнат с нещо на станцията ти. Те едва успяват да отбраняват самия Полис — и то само защото никой не смее да го нападне сериозно.
Излязоха на „Арбатска“. Тук също светеха живачни лампи и както и в „Боровицка“, жилищата бяха разположени в арките, застроени с тухли. Пред някои от тях имаше караули и изобщо се виждаха необичайно много военни. Тук-там на боядисаните в бяло стени бяха окачени недокоснати от времето парадни армейски знамена с бродирани златисти орли. Наоколо цареше оживление: разхождаха се брамини с дълги халати; чистачки миеха пода, викайки по онези, които се опитваха да минат през мокрото; имаше и немалко хора от други станции — те можеха да се разпознаят по слънчевите очила или сложените като козирки длани, с които прикриваха присвитите си очи. На платформата имаше само жилищни и административни помещения; всички търговски сергии и закусвални бяха изнесени в преходите.
Мелник отведе Артьом до края на платформата, където започваха служебните помещения, настани го на мраморната пейка, облицована с полирано от сядането на хиляди пътници дърво, помоли го да почака и изчезна някъде.
Артьом разглеждаше сложната фреска под тавана и си мислеше, че Полисът не е излъгал очакванията му. Тук наистина се беше наложил съвсем различен начин на живот и хората не бяха толкова ожесточени, озлобени и потиснати, като на другите станции. Знанията, книгите и културата тук играеха изглежда съвсем особена роля. Минаха поне през пет книжни сергии, докато вървяха през прехода от „Боровицка“ към „Арбатска“. Висяха дори афиши, анонсиращи спектакъл по Шекспир за следващата вечер, и както и на „Боровицка“, някъде свиреше музика.
И преходът, и двете станции се поддържаха в отлично състояние и макар на стените да се виждаха пукнатини и влага, всички повреди се оправяха от сновящите навсякъде ремонтни бригади. От любопитство Артьом надникна и в тунела — там също цареше пълен ред: сухо, чисто и на всеки сто метра светеше електрическа крушка, и така докъдето стига погледът. От време на време преминаваше по някоя натоварена със сандъци дрезина, спираше, за да стовари случаен пътник или да качи кутия с книги, които Полисът разпращаше из цялото метро.
„Скоро може да дойде краят на всичко това — помисли си неочаквано Артьом. — ВДНХ вече не издържа напора на тези чудовища… Нищо чудно.“ Спомни си една от нощите в патрула, когато му се наложи да отблъсква атака на черните и всичките кошмари, измъчвали го след битката.
Нима ВДНХ ще падне? Значи той вече няма да има дом и ще бъде щастие, ако вторият му баща и приятелите му успеят да избягат; тогава ще му остане надеждата да ги срещне някой ден в метрото. Обеща си, ако Мелник му каже, че е изпълнил задачата си и повече нищо не може да направи, веднага да потегли обратно. Ако на неговата станция й е съдено да стане единствената преграда по пътя на черните, а на приятелите и близките му — да загинат, отбранявайки я, то той по-скоро би предпочел да бъде заедно с тях, отколкото да се укрива в този рай. Изведнъж му се прииска да се върне вкъщи, да види редицата от армейски палатки, чаената фабрика… Да побъбри с Женя, да му разкаже приключенията си. Със сигурност приятелят му не би повярвал и на половината от разказа… Ако все още беше жив.
— Да вървим, Артьом — повика го Мелник. — Искат да говорят с теб.
Той вече бе успял да се отърве от защитния си костюм и беше облечен с трико, черно военно пилотско яке без кокарда и панталони с джобове като на Хънтър. Сталкерът наподобяваше с нещо Ловеца, не външно, разбира се, а по поведението си. Беше също толкова спретнат, напрегнат и говореше по сходен начин: с кратки, насечени фрази.
Стените в помещението бяха облицовани с байцвано дъбово дърво, а на двете срещуположни стени висяха две огромни картини с пастелни бои. На едната Артьом разпозна без усилие Библиотеката, на другата беше изобразено високо здание, облицовано с бял камък, а надписът отдолу гласеше: „Генерален щаб на Министерството на отбраната на Руската федерация“.
Насред просторната стая имаше голяма дървена маса, а на столовете около нея седяха и гледаха изучаващо Артьом десетина души. Половината — със сиви брамински халати, другата половина — с летни военни униформи. Получаваше се така, че военните седяха под картината с Генералния щаб, а брамините — под Библиотеката.
Централното място на масата важно заемаше човек с нисък ръст, но с властнически вид. Носеше очила и имаше голяма плешивина на главата си. Беше облечен с костюм и вратовръзка и нямаше татуировка, обозначаваща принадлежността му към някоя каста.
— Да се захващаме за работа — започна той, без да се представя. — Разкажете ни всичко, което ви е известно, включително ситуацията с тунелите от вашата станция до „Проспект на мира“.
Артьом се зае да описва подробно историята на борбата на ВДНХ с черните, после задачата на Хънтър и най-накрая — похода до Полиса. Когато разказваше за случилото се в тунелите между„Алексеевска“, „Рижка“ и „Проспект на мира“, военните и брамините зашепнаха помежду си, някои — недоверчиво, други — оживено, а седналият в ъгъла офицер няколко пъти му зададе въпроси и старателно протоколираше разказа.
Когато обсъжданията най-накрая утихнаха, позволиха на Артьом да продължи разказа си, но повествованието му предизвика малко интерес, докато не стигна до „Поляна“ и нейните жители.
— Ама, моля ви! — прекъсна го възмутено един от военните — пълен мъж на около петдесет години, със сресани назад коси и очила с метална рамка, впила се в основата на носа му. — С абсолютна сигурност се знае, че „Поляна“ е необитаема. Станцията е отдавна изоставена. Наистина през нея всекидневно минават десетки хора, но никой не може да живее там. На нея периодично изтича газ и навсякъде са окачени знаци, предупреждаващи за опасността. И, разбира се, там отдавна няма никакви котки и хартиени отпадъци. Напълно пуст перон. Напълно. Престанете с вашите инсинуации.
Останалите военни закимаха в знак на съгласие и Артьом млъкна озадачено. Когато спираше на „Поляна“, за миг му хрумна, че умиротворената обстановка, царяща на станцията, е невероятна за метрото. Но веднага беше отвлечен от тези мисли от обитателите на „Поляна“, които бяха повече от истински.
Обаче брамините не подкрепиха гневното опровержение. Най-старият от тях, плешив старец с дълга сива брада, погледна с интерес Артьом и размени няколко фрази на непонятен език със седналите до него.
— Този газ, както знаете, притежава халюциногенни свойства, когато се смеси с въздуха в определени пропорции — каза примирително браминът, седнал отдясно на стареца.
— Въпросът е в това може ли сега да му се вярва за останалото — възрази военният, гледайки Артьом изпод вежди.
— Благодаря за доклада ви — прекъсна дискусията човекът с костюма. — Съветът ще го обсъди и ще ви съобщи резултатите. Можете да излезете.
Артьом тръгна към изхода. Нима целият му разговор с двамата пушещи наргиле жители на „Поляна“ беше халюцинация? Но това би означавало и че идеята, че е избран, че може да променя реалността, докато въплътява сюжета на предопределеното, е просто плод на неговото въображение, опит да утеши себе си… Сега и загадъчната среща в тунела между „Боровицка“ и „Поляна“ вече не му изглеждаше като чудо. Газът? Газът.
Седеше на пейката при вратата и дори не се вслушваше в приглушените гласове на спорещите членове на съвета. Покрай него сновяха хора, по линията преминаваха ръчни и моторни дрезини, точеха се минута след минута, а той седеше и размишляваше. Съществуваше ли мисията му в действителност или сам си я измисляше? Какво да прави сега? Къде да отиде?
Някой го потупа по рамото. Това беше офицерът, който водеше записки по време на неговия разказ.
— Членовете на Съвета ви съобщават, че Полисът не е в състояние да помогне с нищо на вашата станция. Благодарят ви за подробния отчет за ситуацията в метрополитена. Свободен сте.
