когато началникът се обърна към един от войниците, Артьом видя, че точно същият знак, но миниатюрен, е татуиран и на лявото му слепоочие.
— А каква работа имате при нас? — продължи началникът.
— Търся един човек… Викат му Мелник. Прякор, предполагам. Имам важно съобщение за него.
Изражението на лицето на граничаря моментално се промени. Лениво-добродушната усмивка изчезна от устните му, учите му блеснаха удивено в светлината на свещите.
— Можете да го предадете на мен.
Артьом заклати глава, извини се и се зае да обяснява, че не бива, че е секретно, разбирате ли, изрично му е заръчано да не разговаря с никого, освен със същия този Мелник.
Началникът го погледна изучаващо още веднъж, направи знак на един от войниците, онзи му подаде пластмасов телефонен апарат, прецизно размотавайки гумирания телефонен кабел колкото е нужно. Граничарят завъртя шайбата с пръст и каза в слушалката:
— Застава Бор-Юг. Ивашов. За полковник Мелников.
Докато чакаше отговор, Артьом успя да забележи, че татуировката с птиците беше и на слепоочията на другите двама войници, намиращи се в стаята.
— Как да ви представя? — обърна се началникът на караула към Артьом, докато притискаше телефонната слушалка с рамо.
— Кажете, че ме праща Хънтър. Спешно съобщение.
Онзи кимна и след като си размени още няколко фрази със събеседника си от другата страна на линията, приключи разговора.
— Трябва да си в „Арбатска“, при началника на станцията, утре в девет. Дотогава си свободен — и след като махна на застаналия на вратата войник, който веднага отстъпи встрани, началникът на караула се обърна пак към Артьом и добави: — Почакай… Ти, изглежда, си ни почетен гост, и то за първи път. Дръж, но да ми ги върнеш! — Той подаде на Артьом слънчеви очила с изтъркана метална рамка.
Едва утре? Артьом усети остро разочарование и обида. Затова ли бе вървял дотук, рискувайки своя и чуждите животи? Заради това ли бързаше и се заставяше да продължи да върви, дори когато съвсем не му бяха останали сили? И нима това не беше спешна работа — да съобщи всичко, което знаеше, на този проклет Мелник, който не може да намери една свободна минута за него?
Или Артьом просто бе закъснял и това вече беше известно? А може би Мелник вече знае нещо, за което самият Артьом още дори не се досеща? Може би е закъснял толкова много, че мисията му е изгубила смисъл?
— Едва утре? — не издържа той.
— Полковникът е на мисия, ще се върне рано сутринта — поясни Ивашов. — Върви, върви, тъкмо ще можеш да си починеш — и той поведе Артьом вън от караулката.
Поуспокоен, но още не напълно, Артьом си сложи очилата и си помисли, че те са добре дошли: освен че ще го предпазват от светлината, няма да се вижда и синината под окото му. Стъклата бяха надраскани и освен това леко изкривяваха перспективата, но когато той, след като благодари на караулните, излезе на платформата, разбра, че изобщо нямаше да мине без очила. Светлината на живачните лампи беше прекалено ярка за него. Впрочем не само Артьом не можеше да издържи с невъоръжени очи тук — мнозина на станцията се криеха зад слънчеви очила. Навярно и те не бяха местни, реши той.
Беше му странно да гледа напълно осветена станция на метрото. Тук нямаше никакви сенки. И във ВДНХ, и на всички други станции и гари, които бе виждал до момента, източниците на светлина бяха малко, и не можеха да осветят цялото видимо пространство, затова обхващаха само части от него. Винаги оставаха места, на които не прониква нито един лъч. Всеки човек имаше по няколко сенки: една — от свещта, бледа и крееща; друга — яркочервена, от аварийните лампи; трета — черна и рязко очертана — от електрическото фенерче. Те се преплитаха, лягаха една върху друга и върху чуждите сенки, разпростираха се по земята, понякога на дължина няколко метра, плашеха, мамеха, караха човек да се досеща и да си доизмисля. А в Полиса безпощадното сияние на дневната светлина беше изпепелило всички сенки до една.
Артьом застина и възхитено заразглежда „Боровицка“. Тя си оставаше в поразително добро състояние. Върху мраморните стени и белия таван не се виждаше нито следа от сажди, станцията бе почистена, а под потъмнялото от времето бронзово пано в края на платформата някаква жена със синя работна дреха усърдно търкаше барелефа с парцал, напоен с почистващ разтвор.
Жилищните помещения тук бяха разположени в арките. Само по две арки от всяка страна бяха оставени за проход към линиите, останалите, с тухлени стени от двете страни, се бяха превърнали в истински апартаменти. Всеки от тях си имаше отвор за врата, а някои дори разполагаха с истински дървени врати и остъклени прозорци. От един от апартаментите се носеше музика. Пред няколко от вратите имаше килимчета, за да могат влизащите да си изтрият краката. Артьом за пръв път виждаше подобно нещо. От тези жилища лъхаше такъв уют, такова спокойствие, че сърцето му се сви: пред очите му изведнъж се появи картина от детството. Но най-смайващото беше, че покрай двете стени по цялата станция се проточваше верига от книжни стелажи. Те заемаха пространството между „апартаментите“ и от това станцията придобиваше някакъв чуден, неземен вид, напомняйки на Артьом за описанието на библиотеките в средновековните университети, за които бе чел в книга от писателя Борхес.
В далечния край на залата започваха ескалаторите — там се намираше преходът към станция „Арбатска“. Херметичната порта си оставаше отворена, но при прехода беше разположен малък блокпост34. Впрочем охраната пропускаше безпрепятствено всички желаещи и в двете посоки, без дори да проверява документите.
Затова пък в противоположния край на платформата, до бронзовия барелеф, се виждаше истински военен лагер. Там бяха разположени няколко зелени военни палатки с нарисувани на тях знаци, подобни на татуираните върху слепоочията на граничарите. Виждаше се и каруца със закрепено на нея неизвестно оръжие, от което изпод брезента се подаваше само дълго дуло с разширение накрая. Наблизо дежуреха двама войници с тъмнозелени униформи, шлемове и бронежилетки. Лагерът заграждаше стълбището на преход, издигащ се над релсите. Светещи указатели поясняваха, че там се намира „Изходът към града“ и Артьом разбра защо са взети такива мерки за безопасност. Второто стълбище, също водещо натам, се оказа зазидано с огромни циментови блокове.
Насред станцията бяха разположени здрави дървени маси, около които седяха хора с дълги сиви халати от плътна тъкан и оживено разговаряха. Артьом със смайване забеляза татуировки и на техните слепоочия — но изобразяващи не птици, а отворена книга на фона на няколко вертикални линии, наподобяващи колонада. Един от седящите на масите хора улови втренчения поглед на Артьом, усмихна се дружелюбно и го попита:
— Пристигащ? За пръв път ли си при нас?
От думата „пристигащ“ Артьом го побиха тръпки, но се взе в ръце и кимна. Заговорилият го беше малко по-възрастен от него и когато той стана, за да се здрависа с Артьом, вадейки ръката си от широкия ръкав на халата, се оказа, че са с почти равен ръст. Само че онзи беше с по-крехко телосложение.
Новият познат на Артьом се казваше Данила. Разправяше за себе си, без да бърза, и очевидно бе решил да заговори Артьом, защото му беше любопитно да научи какво става извън Полиса, какви са новините на Околовръстната, какво се чува за фашистите и за червените…
След половин час те вече седяха в дома на слабия Данила, в един от сгушилите се между арките апартаменти, и пиеха горещ чай, със сигурност попаднал тук по околни пътища от ВДНХ. Мебелите в стаята бяха отрупана с книги маса, високи до тавана железни рафтове, също изпълнени с дебели томове, и легло. От тавана на шнур висеше слаба, четирийсетватова електрическа крушка, осветяваща изкусно нарисуван огромен древен храм, в който Артьом след известно време разпозна Библиотеката, намираща се някъде над Полиса.
След като въпросите на домакина приключиха, дойде ред на Артьом.
— А защо хората тук, при вас, са с татуировки на главите? — поинтересува се той.
— Ти какво, нищо ли не знаеш за кастите? — учуди се Данила. — И за Съвета на Полиса ли не си чувал нищо?
Артьом внезапно си спомни, че някой (как можа да забрави, това беше старецът, Михаил Порфириевич, когото убиха фашистите) му разказваше, че властта в Полиса се дели от военните и библиотекарите, защото навремето на повърхността са били сградата на Библиотеката и някаква организация, свързана с
