Докато се движеше, той сякаш беше свързан с реалността чрез подметките на обувките си. Когато спря насред черния мрак на тунела, Артьом изведнъж престана да разбира къде се намира.
Сторило му се беше.
И му се стори още, че когато отново се помръдна от мястото си, едва дочуващото се ехо от крачките му достигна до слуха му преди собственият му крак да успее да стъпи върху бетонния под.
Сърцето му се разтуптя. Но след миг той успя да убеди себе си, че е глупаво и безсмислено да обръща внимание на всички шумове в тунелите. Известно време Артьом се стара изобщо да не слуша ехото. После, когато му се стори, че последният от затихващите отзвуци се е приближил към него, той запуши ушите си и продължи да крачи напред. Но и така не издържа дълго.
Когато след пет минути отлепи длани от ушите си и продължи да крачи, за свой ужас установи, че ехото от крачките му напред наистина звучи все по-гръмко, сякаш се приближава. Но беше достатъчно да застине на място и звуците отпред веднага, закъснявайки само с част от секундата, също утихваха.
Този тунел изпитваше Артьом, изпитваше способността му да се противопостави на страха. Но той не се предаваше. Беше преминал през прекалено много неща, за да се изплаши от тъмнината и ехото.
Ехо ли?
То се приближаваше, сега не беше останало никакво съмнение в това. Артьом се спря за последен път, когато призрачните крачки се чуваха вече на двайсетина метра. Беше толкова необяснимо и страшно, че той не издържа, изтри потта от челото си и извика пискливо в пустотата:
— Има ли някой там?
Ехото отекна плашещо близо и Артьом не позна гласа си. Трепкащите отгласи се понесоха в надпревара из бездната на тунелите, като част от звуците се изгубиха: „някой там… някой… кой…“ Никой така и не им отговори. И изведнъж се случи нещо невероятно: те започнаха да се връщат назад, повтаряха въпроса му, в обратен ред се попълваха с изгубените звуци и ставаха все по-гръмки, докато накрая на трийсетина крачки от него някой не повтори въпроса му с изплашен глас.
Това вече Артьом не можа да го понесе. Обърна се и тръгна назад, отначало се стараеше да не върви прекалено бързо, а после, съвсем забравил, че не трябва да прави отстъпки на страха, побягна, препъвайки се. Но само след минута разбра, че звуците от крачките му продължават да се чуват на разстояние двайсет метра. Незримият преследвач не желаеше да го изпуска. Задъхвайки се, Артьом вече тичаше, без да подбира посоките, и в края на краищата налетя на стена на тунел.
Ехото незабавно утихна. Измина известно време, преди да успее да събере волята си, да стане и да направи крачка напред. Това беше правилната посока: с всеки изминат метър звукът от удрящите бетона стъпки ставаше все по-близък, движейки се насреща му. И само туптящата в ушите му кръв успяваше да заглуши зловещия шум. Всеки път, когато Артьом застиваше на място, спираше в тъмнината и преследвачът му — младежът вече беше абсолютно сигурен, че не е ехо.
Това продължи, докато крачките не започнаха да звучат на разстояние една протегната ръка. И тогава Артьом, крещейки и размахвайки напосоки юмруци, се хвърли напред, там, където по неговите пресмятания би трябвало да се намира то.
Юмруците му със свистене разсичаха пустотата. Никой не се опитваше да се защитава от ударите му. Той напразно махаше във въздуха, крещеше, отскачаше, разперваше ръце встрани, опитваше се да хване невидимия в тъмнината противник. Пустота. Там нямаше никой. Но веднага щом успокои дишането си и направи още една крачка към Полиса, тежкият провлечен звук се разнесе вече право пред него. Още едно махане с ръка — и отново нищо. Артьом почувства, че полудява. До болка опулил очи, той се опитваше да зърне поне нещичко, слухът му пробваше да долови близкото дишане на другото същество. Но там просто нямаше никой.
След като престоя на място няколко дълги секунди, Артьом си помисли, че каквото и обяснение да имаше това странно явление, то не представлява никаква опасност. Вероятно акустика. „Когато си отида вкъщи, ще попитам чичо Саша“, помисли си той и вече вдигаше крак да пристъпи, когато някой прошепна тихо право в ухото му:
— Почакай. Сега не бива да вървиш нататък.
— Кой си ти? Кой е тук? — извика Артьом, дишайки тежко. Но никой не му отговаряше. Около него отново беше гъста пустота. Тогава той изтри потта от челото си с опакото на дланта и тръгна назад, отдалечавайки се от „Боровицка“. Призрачните стъпки на преследвача му се затътриха в обратна посока, постепенно утихваха в далечината, докато не се изгубиха. И едва тогава Артьом се спря. Той не знаеше какво е това и не би могъл да знае, никога не бе чувал за нещо подобно от приятелите си, вторият му баща също не му беше разказвал такива истории вечер край огъня. Но който и да му беше прошепнал в ухото нареждането да спре и да почака, сега, когато Артьом вече не се боеше от него, когато имаше време да осъзнае случилото се и да помисли над него, тези думи звучаха хипнотично убедително.
Той прекара следващите двайсет минути седнал на релсата, клатеше се от едната на другата страна, сякаш бе пиян, бореше се с треперенето на тялото си и си спомняше за странния, нечовешки глас, наредил му да чака. Изправи се и тръгна, когато треперенето най-накрая започна да отминава, а страшният шепот в главата му — да се слива с тихото свистене на надигащото се тунелно течение.
През цялото останало време той просто крачеше напред, стараеше се да не мисли за нищо, от време на време се спъваше в лежащите на пода кабели, но това беше най-страшното, което му се случи. Не вървя много дълго, както му се стори, макар и да не можеше да каже точно колко време е минало, защото в тъмнината минутите се слепваха. Но накрая видя светлина на края на тунела.
„Боровицка“.
Полисът.
И в този момент на станцията се чу груб вик, прогърмяха изстрели и Артьом отскочи назад, прикривайки се във вдлъбнатина в стената. В далечината се чуваха проточените стонове на ранени, ругатни, а после още веднъж долетя грохот от откос автоматична стрелба, усилен от ехото на тунела.
Почакай…
Артьом се осмели да се покаже от укритието си едва четвърт час, след като всичко утихна. Вдигнал ръце нагоре, той бавно излезе на осветеното.
Това наистина беше входът към платформата. На „Боровицка“ нямаше патрули, очевидно се разчиташе на неприкосновеността на Полиса. На пет метра от мястото, където свършваха кръглите сводове на тунелите, стояха циментовите блокове на пропускателния пункт и лежеше проснато в локва кръв тяло.
Когато Артьом се показа в полезрението на облечените със зелени униформи и надянали фуражки граничари, те му наредиха да се приближи и да застане с лице към стената. След като видя трупа на земята, той незабавно се подчини.
Бърз обиск, въпрос за паспорта, извити зад гърба ръце и най-накрая — станцията. Светлина. Онази същата. Легендите казваха истината, самата истина, не лъжеха. Светлината беше толкова ярка, че се наложи Артьом да примижи, за да не ослепее. Но сиянието достигаше до зениците му и през клепачите, заслепяваше го до болка, и едва когато граничарите сложиха превръзка около очите му, паренето изчезна. Връщането към начина на живот на предишните поколения хора се оказа по-болезнено, отколкото Артьом можеше да си представи.
Свалиха парцала от очите му чак в караулката — подобна на всички останали малка служебна стая, облицована с напукани фаянсови плочки. Тук беше тъмно, само на боядисаната в охра дървена маса блещукаше свещ, сложена в алуминиева паница. Събирайки течния восък с пръсти и поглеждайки как изстива, началникът на караула, пълен небръснат мъж със зелена военна риза с навити ръкави и вратовръзка на ластик, дълго време разглеждаше Артьом, преди да попита:
— Откъде идвате? Къде ви е паспортът? Какво ви е на окото?
Артьом реши, че няма смисъл да извърта и разказа честно, че паспортът му е останал у фашистите, а и окото му за малко да остане там. Началникът прие тази информация неочаквано благосклонно.
— Знаем как е. Противоположният ни тунел стига право до „Чеховска“. Цяла крепост сме построили там. Засега не воюваме, но добри хора ни съветват да сме нащрек. Както се казва, si vic pacem, para bellum33 — намигна той на Артьом.
Артьом не разбра последната фраза, но реши да не разпитва. Вниманието му беше привлечено от татуировката върху лакътя на началника на караула — мутирала от радиацията двуглава птица с разперени криле и извити клюнове. Тя силно му напомняше за нещо, но не можеше да се сети точно за какво. А после,
