си:
— Там има някой.
— Разбира се — кимна вторият.
— Можеш да седнеш при нас — каза първият на Артьом, без да обръща глава към него. — Така или иначе в момента не бива да продължаваш напред.
— Защо? — обезпокои се Артьом. — Има ли някой или нещо в този тунел?
— Разбира се, че няма никой — обясни търпеливо онзи. — Кой би се напъхал там? Нали ти казвам — точно в момента не бива. Така че сядай.
— Благодаря. — Артьом пристъпи плахо напред и седна на пода срещу бюста.
Те вече бяха прехвърлили четирийсет. Единият — прошарен, с очила с квадратни рамки; вторият — светлокос, слаб, с къса брада. Двамата бяха облечени със стари ватенки, подозрително несъответстващи на лицата им. Пушеха, като вдишваха дима през тънък маркуч от наподобяващо наргиле устройство, от което прииждаше главозамайващ аромат.
— Как се казваш? — поинтересува се светлият.
— Артьом — отговори машинално младежът, зает с изучаването на тези странни хора.
— Казва се Артьом — предаде светлият на втория.
— Ясно — отговори онзи.
— Аз съм Евгений Дмитриевич. А това е Сергей Андреевич — каза светлокосият.
— Може би няма нужда от такава официалност? — усъмни се Сергей Андреевич.
— Не, Серьожа, след като с теб сме доживели до тази възраст, трябва да се ползваме от предимствата — възрази Евгений Дмитриевич. — Статусът и всичко останало.
— Е, а нататък? — обърна се Сергей Андреевич към Артьом. Въпросът прозвуча много странно, сякаш изискваше продължение, макар че нямаше никакво начало, и това много озадачи Артьом.
— Артьом — добре, но това още нищо не значи. Къде живееш, къде отиваш, в какво вярваш, в какво не вярваш, кой е виновен и какво да се прави? — обясни мисълта на Сергей Андреевич светлокосият.
— Като тогава, помниш ли? — каза изведнъж, неясно по какъв повод, Сергей Андреевич.
— Да, да! — засмя се Евгений Дмитриевич.
— Живея във ВДНХ… или поне по-рано живеех — започна неохотно Артьом.
— Как беше… Кой сложи ботуш върху пулта за управление? — усмихна се светлокосият.
— Да! Вече няма никаква Америка! — усмихна се Сергей Андреевич, свали очилата си и ги разгледа на светлината на огъня.
Артьом ги погледна боязливо още веднъж. Може би трябваше просто да си тръгне, докато още не е късно? Но това, за което говореха, преди да го забележат, го задържа при огъня.
— А какво за Метро-2? Извинявайте, но без да искам, ви чух — призна си той.
— Искаш да се приобщиш към главната легенда на Метрото? — усмихна се покровителствено Сергей Андреевич. — Какво точно те безпокои?
— Говорехте за някакъв подземен град и някакви наблюдатели.
— Изобщо Метро-2 е убежище на боговете от съветския пантеон за времето на Рагнарока31 — в случай че силите на злото надделеят… — започна, без да бърза, Евгений Дмитриевич, вперил поглед в тавана и пускайки кълбета дим. — Легендите гласят, че под града, мъртвото тяло на който лежи там, отгоре, е било построено още едно метро, за избраните. Това, което виждаш около себе си, е метрото за стадото. Това, за което говорят легендите, е метрото за пастирите и техните песове. В началото на началата, когато пастирите още не били загубили власт над стадото, те управлявали оттам, но после силата им секнала и овцете се разбягали. Само една порта е свързвала двата свята и ако се вярва на преданията, тя се е намирала там, където сега картата е разделена на две от червената граница — на Соколническа линия, някъде отвъд „Спортна“. После се случило нещо, заради което входът към Метро-2 бил затворен навеки. Живеещите тук загубили всякакви знания за това, какво се случва там, и съществуването на Метро-2 се превърнало в нещо митично и нереално. Но — той вдигна пръст нагоре, — въпреки че вече няма вход към Метро-2, всъщност това изобщо не означава, че то е престанало да съществува. Напротив, то е край нас. Неговите тунели се преплитат с участъците на нашето метро, а станциите му се намират може би само на няколко крачки отвъд стените на нашите станции. Тези две съоръжения са неотделими, те са като кръвоносната система и лимфните възли на един организъм. И онези, които вярват, че пастирите не са могли да захвърлят стадото си на произвола на съдбата, разправят, че те присъстват неусетно в нашия живот, направляват ни, следят всяка наша крачка, но при това не се издават по никакъв начин. Именно това е вярата в Невидимите наблюдатели.
Котката, свила се на кравайче до опушения бюст, вдигна глава и погледна неочаквано ясно и разумно Артьом с огромните си лъчистозелени очи. Погледът й нямаше нищо общо с погледа на животно и Артьом не можеше да гарантира, че в момента някой друг не го изучава през очите й. Но беше достатъчно котката да се прозине, да подаде розовото си остро езиче и да забие муцунка в постелката си, потапяйки се в дрямка, за да се разсее магията.
— А защо те не искат хората да знаят за тях? — спомни си Артьом въпроса си.
— Има две причини за това. Първо — овците са грешни, защото са отхвърлили пастирите в момент, в който онези са били слаби. И второ, за времето, през което Метро-2 е било откъснато от нашия свят, развитието на пастирите е вървяло по различен път от нашия и сега те не са хора, а висши същества, чиято логика и мисли вече са ни непонятни. Не се знае какво са замислили за нашето метро, но е по силите им да променят всичко, дори да ни върнат в изгубения прекрасен свят, защото отново са възвърнали някогашното си могъщество. Заради това, че веднъж вече сме се разбунтували срещу тях и сме ги предали, те вече не участват в нашата съдба. Но пастирите присъстват навсякъде и знаят за всяко наше вдишване, всяка крачка, всеки удар — всичко, което се случва в метрото. Засега просто наблюдават. И едва когато изкупим страшния си грях, те ще ни погледнат благосклонно и ще ни подадат ръце. И тогава ще започне нашето възраждане. Така говорят онези, които вярват в Невидимите наблюдатели — той замълча и пое от ароматния дим.
— А как могат хората да изкупят вината си? — попита Артьом.
— Това не е известно никому освен на самите Невидими наблюдатели. Хората не могат да го разберат, защото не разбират промисъла на Наблюдателите.
— Тогава излиза, че хората не могат никога да изкупят греха си пред тях? — попита Артьом с недоумение.
— Това разстройва ли те? — сви рамене Евгений Дмитриевич и изпусна още две големи красиви колелца по такъв начин, че второто се промуши през първото.
Настана тишина, отначало лека и прозрачна, но постепенно сгъстяваща се и ставаща все по-осезаема. Артьом почувства нарастваща потребност да я разбие с каквото и да било, с някоя нищо не значеща фраза, дори безсмислен звук.
— А вие откъде сте? — измисли той най-накрая.
— Аз по-рано живеех на „Смоленска“, недалеч от метрото, на пет минути път — отговори Евгений Дмитриевич и Артьом го зяпна изумено: как така е живеел недалеч от метрото? Вероятно имаше предвид недалеч от станцията, някъде в тунела? — Трябваше да се мине покрай каравани с кавказки пирожки, понякога купувахме бира оттам, а до тези каравани постоянно стояха проститутки, там им беше… ъъъ… щабът — продължаваше Евгений Дмитриевич и Артьом започна да се досеща, че става въпрос за древни времена, още „преди“.
— Да… Аз също живеех недалеч оттук, на „Калинински“, в многоетажен блок — каза Сергей Андреевич. — Преди пет години някой ми разправяше, а на него му беше разказал познат сталкер, че от тези многоетажни блокове сега е останал само прах… Домът на книгата си стои и всичките книги са си непокътнати, представяш ли си? А от многоетажните бетонни блокове — само прах. Странно.
— А как живеехте тогава? — поинтересува се Артьом.
Той обичаше да задава този въпрос на възрастните хора и да слуша как те, зарязали всичко друго, с удоволствие се заемат да си спомнят как е било тогава. Погледите им ставаха премрежени, замечтани, гласът им започваше да звучи по съвсем различен начин, а лицата им се подмладяваха с десет години. И макар картините, които си представяха, по нищо да не приличаха на образите, които виждаше Артьом по време на разговорите, пак беше невероятно увлекателно. И някак сладко и мъчително го пристягаше
