— Това чадо може да си тръгва, ние не го задържаме против волята му.
Стражът го погледна смаяно и послушно отстъпи встрани.
— Но позволи ми да те съпроводя поне донякъде, о, възлюбени мой братко Артьом — пропя брат Тимофей и Артьом, безсилен да се противопостави на магията на гласа му, кимна. — Може би от пръв поглед ти се е сторил непривичен начина, по който живеем тук — говореше успокояващо Тимофей, — но семето Божие вече е посято и в теб и виждам, че е попаднало в благодатна почва. Искам само да ти разкажа как не бива да постъпваш сега, когато Царството Божие е толкова близо, колкото никога не е било, за да не бъдеш отхвърлен. Трябва да се научиш да ненавиждаш злото и да избягваш нещата, които Бог ненавижда: блудството, съответно прелюбодействието, зоофилията, кръвосмешението и хомосексуализма, хазартните игри, лъжата, кражбата, пристъпите на гняв, насилието, магьосничеството, спиритизма, пиянството — изброяваше бързо брат Тимофей и неспокойно гледаше Артьом в очите. — Ако обичаш Бог и искаш да му угодиш, избави се от тези грехове! Могат да ти помогнат твоите зрели приятели — добави той, вероятно имаше предвид себе си. — Почитай името Божие, проповядвай за Царството Божие, не участвай в делата на този зъл свят, отречи се от хората, които ти разправят обратното, защото Сатаната говори през техните уста — бърбореше той, но Артьом вече не слушаше, той вървеше все по-бързо и брат Тимофей не смогваше да го догони. — Кажи, къде мога да те намеря следващия път? — извика той от солидно разстояние, вече почти погълнат от полумрака.
Артьом премълча и премина в бяг и тогава отзад, от мрака, се разнесе отчаян вопъл:
— Върни робата!
Артьом бягаше напред и се спъваше, без да вижда нищо пред себе си. Няколко пъти падна, раздра дланите си от бетонния под и ожули коленете си, но не можеше да спре, прекалено ясно му се бе привидял черен автомат в мрака и сега вече не му се вярваше особено, че братята ще предпочетат кратките думи пред насилието, ако успеят да го догонят.
Беше с още една крачка по-близо до целта си, вече се намираше съвсем недалеч от Полиса — бе на една линия с него и му оставаше да мине само две станции. Най-важното беше да върви напред, да не се отклонява нито на крачка от пътя, и тогава…
Артьом излезе на „Серпуховска“ и без да се задържи нито секунда на нея, само сверявайки посоката, отново се гмурна в черната дупка на тунела, водещ напред.
И в този момент се случи нещо с него.
Забравеното вече чувство за страх от тунела се стовари отгоре му, притисна го към земята, пречеше му да върви, да мисли, да диша. Бе започнало да му се струва, че е свикнал, че след всичките му странствания ужасът го е изоставил и няма да дръзне да му досажда повече. Не чувстваше нито страх, нито тревога, когато вървеше от „Китай-град“ към „Пушкинска“, от „Тверска“ към „Павелецка“, дори когато съвсем сам крачеше от „Павелецка“ към „Добрининска“. Но ето, че страхът се върна.
С всяка крачка напред това чувство го потискаше все повече и повече, искаше му се незабавно да се обърне и да хукне към станцията, където имаше поне някакво осветление, където имаше хора, където в гърба не го гъделичкаше постоянното усещане за злобен втренчен поглед.
Прекалено много бе общувал с хора, поради което беше престанал да чувства нещото, връхлетяло го на излизане от „Алексеевска“. Но сега върху него отново се стовари разбирането, че метрото не е просто построено някога транспортно предприятие, не е обикновено противоатомно убежище и обиталище на няколко десетки хиляди души… Че някой е вдъхнал в него собствен, загадъчен, несравним с нищо живот, че то притежава някакъв непривичен и непонятен за човека разум, чужд на неговото съзнание.
Усещането беше толкова ясно и ярко, че на Артьом му се стори, че страхът от тунела е просто враждебността на това огромно същество, по погрешка смятано от хората за техен последен пристан, към дребните създания, пъплещи в тялото му. То сега не искаше Артьом да върви напред, то противопоставяше своята древна и могъща воля на стремежа му да се добере до края на пътя, до Целта. И съпротивата му нарастваше с всеки изминат от Артьом метър.
Той вървеше в абсолютна тъмнина, без да вижда собствените си ръце, дори когато ги поднесеше към лицето си. Сякаш бе изпаднал от пространството и от течението на времето и му се струваше, че тялото му е престанало да съществува. Сякаш не вървеше по тунела, а беше субстанция от чист разум, рееща се в неизвестно измерение.
Артьом не виждаше движещите се покрай него стени и поради тази причина му се струваше, че стои на място и не се придвижва нито крачка напред, че крайната цел на пътуването му е точно толкова недостижима, колкото и преди пет, и преди десет минути. Да, краката му прескачаха траверсите и това можеше да е свидетелство, че се придвижва в пространството. От друга страна, сигналът, съобщаващ на мозъка му за всяка нова траверса, на която стъпва кракът му, беше еднотипен, сякаш бе записан веднъж и сега безкрайно се повтаряше. Това също го караше да се съмнява в реалността на движението. Приближаваше ли се към целта, като се движеше? Внезапно си спомни предишното си видение, което даваше отговор на измъчващия го въпрос.
Тръсна глава и се опита да изхвърли от нея тези глупави, празни мисли, парализиращи мускулите и разума му, но те само укрепнаха от тази негова проява на слабост. И тогава, дали от страх от онова непознато, зло и враждебно нещо, което се сгъстяваше зад гърба му, или пък за да докаже на себе си, че все пак се движи, Артьом се втурна напред с утроени сили. Едва успя да спре, когато с шестото си чувство усети пред себе си препятствие, на което за малко да налети.
Внимателно протегна ръце и напипа студено ръждясало желязо, стърчащи от гумените уплътнения парчета стъкло, студените дискове на колела. Разпозна в загадъчната преграда мотриса. Композицията изглежда беше изоставена, във всеки случай наоколо цареше тишина. Спомнил си страшния разказ на Михаил Порфириевич, Артьом реши да не влиза вътре, а вместо това премина покрай редицата вагони, като се притискаше към стената на тунела. Когато най-накрая успя да мине покрай влака, той въздъхна с облекчение и се забърза нататък, отново преминавайки в бяг.
В тъмнината това беше наистина трудно, но краката му се приспособиха и той продължи да бяга, докато отпред и малко встрани не засия червеникавата светлина на някакъв огън.
Изпита неизразимо облекчение — да знае, че се намира в реалния свят и близо до него има истински хора. Нямаше значение какво е отношението им към него. Нека да са убийци, крадци, сектанти, революционери — без значение, важното е да са подобни на него създания от плът и кръв. Артьом не се съмняваше нито за секунда, че ще успее да намери убежище при тях и ще се укрие — от незримото огромно същество, което искаше да го задуши или, може би, от собствения си побеснял разум?
Пред него се появи толкова странна картина, че той не можеше да каже с увереност дали се е върнал в реалността, или още се скита из кътчетата на собственото си подсъзнание.
На станцията „Поляна“, а това можеше да бъде единствено тя, гореше само един малък огън, но тъй като тук нямаше никакви други източници на светлина, той изглеждаше по-ярък от електрическите лампи на „Павелецка“. Край огъня седяха двама души, единият с лице към Артьом, а другият — с гръб, но никой от тях не го забеляза и не го чу. Те сякаш бяха отделени от него с невидима стена, изолираща ги от външния свят.
Цялата станция, доколкото се виждаше в светлината на огъня, беше затрупана с невъобразимо количество от най-различни вехтории: можеха да се различат очертанията на счупени велосипеди, автомобилни капаци, отломки от мебели и някаква апаратура, извисяваше се купчина от хартиени отпадъци, от която от време на време вадеха вестници или някоя книга и ги хвърляха в огъня. Точно пред огъня стоеше поставка с нечий бял гипсов бюст, до която уютно се бе свила котка. На станцията нямаше никаква друга жива душа.
Единият от седящите, без да бърза, разказваше нещо на другия. Когато се приближи, Артьом започна да долавя думите:
— Ето, нали се носят слухове за Университета… Напълно погрешни, между другото. Всичко това са отзвуци от древните митове за подземния град в Раменка29. Този, който е бил част от Метро-230. Но, разбира се, нищо не може да се отрече с пълна увереност. Тук изобщо нищо не бива да се твърди с пълна увереност. Империя от митове и легенди. Метро-2 би било, разбира се, главният златен мит, ако повече хора знаеха за него. Да вземем например вярата в Невидимите наблюдатели!
Артьом вече се приближи съвсем, когато онзи, който седеше с гръб към него, каза на събеседника
