сърцето…
— Ами, разбираш ли, много хубаво беше. Ние тогава… ъъъ… дивеехме — отговори Евгений Дмитриевич, запъвайки се.
При тези думи Артьом си представи далеч не това, което имаше предвид светлокосият, и вторият, виждайки объркването му, побърза да разясни:
— Веселяхме се, прекарвахме си хубаво времето.
— Да, точно това имах предвид. Дивеехме — потвърди Евгений Дмитриевич. — Аз имах зелен „Москвич-2142“ — по него си прахосвах цялата заплата, е, да му оправям там музиката, да сменям маслото, веднъж даже сглупих да сложа карбуратор на спортна, а после и двуазотен оксид32 — той явно се беше пренесъл духом в онези сладки времена и на лицето му се появи онова замечтано изражение, което Артьом така обичаше. Жалко само, че не разбираше много от казаното.
— Едва ли Артьом знае дори какво е това „Москвич“, да не говорим за карбураторите — прекъсна сладките спомени приятелят му Сергей Андреевич.
— Как така не знае? — слабият изгледа гневно Артьом.
Младежът се зае да разглежда тавана, събирайки мислите си.
— А защо тук изгаряте книги? — премина той в контранастъпление.
— Прочели сме ги вече — отговори Евгений Дмитриевич.
— В книгите няма истина! — добави назидателно Сергей Андреевич.
— Ти по-добре разкажи що за премяна е това на теб? Случайно да не си сектант? — нанесе ответен удар Евгений Дмитриевич.
— Не, не, какви ги говорите — побърза да се оправдае Артьом. — Но те ме прибраха, помогнаха ми, когато ми беше много зле — описа той състоянието си в общи линии, без да уточнява колко му е било зле.
— Да, точно така работят. Познавам почерка им. „Осиротелите и нуждаещите се“… ъъъ… или нещо в този дух — закима Евгений Дмитриевич.
— Знаете ли, бях на тяхно събрание — те там говорят странни работи — каза Артьом. — Аз постоях, послушах, но не издържах дълго. Например — че главното злодеяние на Сатаната е, че също е пожелал слава и преклонение… Аз по-рано си мислех, че нещата там са много по-сериозни. А сега се оказва, че е било просто ревност. Нима светът е толкова прост и всичко се върти около това да се поделят славата и поклонниците?
— Светът не е толкова прост — увери го Сергей Андреевич, докато взимаше наргилето от светлокосия и си дръпваше.
— И още нещо… Те там разправят, че главните качества на Бог са милосърдието, добротата, готовността да прощава, че той е Бог на любовта, че е всемогъщ. Но още при първото неподчинение човекът е бил изгонен от рая и е станал смъртен. После огромно количество хора умират — нищо страшно в това, и Бог изпраща своя син, за да спаси хората. И този син сам умира от страшна смърт и преди смъртта пита Бог защо го е оставил. И всичко това за какво? За да изкупи с кръвта си греха на първия човек, когото Бог сам е провокирал и наказал, и за да се върнат хората в рая и отново да придобият безсмъртие. Някакво безсмислено занимание, при положение че е можел да не наказва всички толкова строго за нещо, което даже не са извършили. Или да отмени наказанието заради давност. Но защо да жертва любимия си син, а още и да го предава? Къде е тук любовта, къде е готовността да прощава, къде е всемогъществото?
— Примитивно и грубовато изложено, но в общи линии — вярно — одобри Сергей Андреевич и предаде наргилето на приятеля си.
— Ето какво мога да кажа по този повод… — поемайки дим в дробовете си и блажено усмихвайки се, Евгений Дмитриевич направи кратка пауза и после продължи: — Ако техният Бог има някакви качества или отличителни черти — това със сигурност не са любовта, справедливостта и всеопрощението. Съдейки по това, какво се е вършело на земята от момента на нейното… ъъъ… сътворение, на Бог му е свойствена само една любов: той обича интересните истории. Първо забърква някаква каша и после гледа какво ще стане. Ако се получи безвкусно, добавя пипер. Така че старият Шекспир е бил прав — целият свят е театър. Само че не точно такъв театър, какъвто е имал предвид той — заключи човекът.
— Само тази сутрин си ги наговорил за няколко века горене в ада — отбеляза Сергей Андреевич.
— Значи ще има с кого да си бърбориш там. — Евгений Дмитриевич предаде наргилето на приятеля си.
— От друга страна, там могат да се завържат интересни запознанства — каза Сергей Андреевич.
— Например — сред висшата йерархия на католическата църква.
— Да, сред тях със сигурност. Но, честно казано, нашите също…
Двамата събеседници на Артьом явно не вярваха особено много, че някога ще им се наложи да си плащат за нещата, които казват сега. Но думите на Евгений Дмитриевич, че случващото се с човечеството е просто интересна история, наведоха Артьом на друга мисъл.
— Аз съм чел доста много и най-различни книги — каза той, — и винаги ме е учудвало, че всичко там не е като в живота. Разбирате ли, там събитията са подредени в линия и всичко е свързано едно с друго, всичко произтича от нещо, нищо не се случва току-така. Но в действителност всичко е напълно различно! Та нали животът просто е изпълнен с несвързани помежду си събития, които ни се случват в безразборен ред и няма никаква логическа последователност. Освен това книгите завършват на мястото, където прекъсва логическата верига, тоест — имаме начало, развитие, после пик и край.
— Кулминация, а не пик — поправи го Сергей Андреевич, който беше изслушал наблюденията му с отегчен вид.
Евгений Дмитриевич също не проявяваше особен интерес. Той придърпа към себе си устройството за пушене, пое си от ароматния дим и задържа дишането си.
— Добре, кулминация — продължи Артьом, леко обезкуражен. — Но в живота всичко е различно: първо, логическата верига може да не достигне до своя край и второ, дори и да достигне, с това нищо не приключва.
— Имаш предвид, че животът няма сюжет? — помогна му Сергей Андреевич да формулира мисълта си.
Артьом се замисли за минута, после кимна.
— А вярваш ли в съдбата? — попита го Сергей Андреевич, наведе глава настрани и го огледа изучаващо, а Евгений Дмитриевич заинтригувано се откъсна от наргилето.
— Не — отсече Артьом решително. — Няма никаква съдба. Просто случайни събития, които се случват с нас, а после и ние самите започваме да си измисляме.
— Напразно, напразно… — въздъхна разочаровано Сергей Андреевич и строго погледна Артьом над очилата. — Сега ще ти предложа една малка теория, а ти сам ще прецениш дали е в сила за твоя живот. На мен ми се струва естествено, че животът е празна работа и в него, общо взето няма смисъл и няма съдба, тоест някакво предопределение, така че, като се родиш, да знаеш всичко — моята съдба е да съм космонавт или, да речем, балерина, или да умра като малък… Не, не е така. Когато изживееш определен период от време… как да ти го обясня… Може да се случи така, че да преживееш някакво събитие, което да те кара да извършваш определени постъпки и да вземаш определени решения, при това имаш свободен избор: ако щеш, постъпи така, ако щеш — иначе. Но ако вземеш правилното решение, нещата, които ти се случват от този момент нататък, вече няма да бъдат просто случайни събития, както ги наричаш ти. Те ще бъдат обусловени от избора, който си направил. Нямам предвид, че ако си решил да живееш на Червената линия, преди тя да стане червена, вече никъде не можеш да мърдаш, нищо не можеш да направиш и ще ти се случат съответните събития. Говоря за по-фини неща. Но ако отново се озовеш на кръстопът и отново вземеш необходимото решение, после пред теб ще застане избор, който вече няма да ти се струва случаен, ако ти, разбира се, се досетиш и успееш да го осмислиш. И животът ти постепенно ще престане да бъде съвкупност от случайности, а ще се превърне в… в сюжет, може би, всичко ще бъде свързано с някакви логически линии и не е задължително те да са прави. И ето, че ще имаш своя съдба. На определен етап, ако си отишъл достатъчно далеч по своя път, животът ти дотолкова се превръща в сюжет, че с теб започват да се случват странни неща, необясними от гледна точка на голия рационализъм или твоята теория за случайните събития. Затова пък те доста добре ще се вписват в логиката на сюжетната линия, в която ще
