армията.
— Чувал съм! — кимна той. — Военните и библиотекарите. Ти, значи, си библиотекар?
Данила го погледна изплашено, пребледня и се закашля. После се взе в ръце и каза тихо:
— Какъв ти библиотекар? Виждал ли си някога жив библиотекар? Не те и съветвам! Библиотекарите стоят горе… Виждал ли си какви са укрепленията ни? Да не дава Бог да се спуснат тук, долу… Никога не бъркай тези неща. Аз не съм библиотекар, а пазител. Наричат ни още брамини.
— Какво е това странно название? — вдигна вежди Артьом.
— Разбираш ли, ние тук имаме кастова система. Като в древна Индия. Кастата… ами това е нещо като класа… Не са ли ти обяснявали червените? Както и да е. Каста на жреците, пазителите на знания, тези, които събират книгите и работят с тях — обясняваше той, а Артьом не преставаше да се учудва как събеседникът му старателно избягва думата „библиотекар“. — И кастата на воините, които се занимават със защита, отбрана. Като в Индия, там е имало още каста на търговците и каста на слугите. При нас всичко това също го има. Ние използваме и индийските наименования. Жреците са брамини, воините — кшатрии, търговците — вайши, слугите — шудри. Член на каста се става веднъж и за цял живот. Има особени обреди на посвещаване, особено в кшатрии и брамини. В Индия кастата е зависела от семейството, рода, а при нас сам си избираш, когато навършиш осемнайсет. Тук, в „Боровицка“, повечето са брамини, почти всички. Тук е училището ни, библиотеката, килиите. В „Библиотеката“ има особен режим заради транзитното използване от Червената линия, налага се да се охранява, а преди войната имаше повече наши. Сега са се преместили в „Александровска градина“. А в „Арбатска“ има почти само кштарии заради Генералния щаб.
При поредната древна съскаща дума Артьом въздъхна тежко. Едва ли щеше да запомни всички тези заплетени думи от първи път. Ала Данила не обърна внимание на това и продължи да разказва:
— В Съвета, естествено, влизат само две касти: нашата и тази на кштариите. Ние тук, общо взето, ги наричаме бойци — той намигна на Артьом.
— А те защо си татуират двуглави птици? — спомни си Артьом. — При вас поне има книги, с книгите всичко е ясно. Но птиците?
— Такъв им е тотемът — сви рамене браминът Данила. — Според мен по-рано това е бил духът покровител на войските за радиационна защита. Орел, струва ми се. Те вярват в някакви странни, свои неща. Общо взето, при нас няма много добри отношения между кастите. По-рано дори враждувахме.
През пердето се видя как на станцията намалиха осветлението. Настъпваше тукашната нощ. Артьом започна да се готви да става.
— А тук имате ли хотели, за да пренощувам? Защото утре в девет имам среща в „Арбатска“, а нямам къде да отседна.
— Ако искаш — пренощувай при мен — сви рамене Данила. — Аз ще легна на пода, свикнал съм. Тъкмо се канех да приготвям вечеря. Остани, ще ми разкажеш какво още си видял по пътищата. Аз, знаеш ли, не съм ходил никъде. Заветът на пазителите забранява да се отдалечаваме на повече от станция разстояние.
След като помисли, Артьом кимна. В стаята беше топло и уютно, а и той бе харесал домакина още от самото начало. Двамата имаха нещо общо. След петнайсет минути Артьом вече чистеше гъби, докато Данила режеше парчета свинско.
— А ти самият виждал ли си Библиотеката поне веднъж? — попита Артьом с пълна уста след час, когато ядяха задушено свинско с гъби от алуминиеви войнишки канчета.
— За Великата библиотека ли говориш? — уточни строго браминът.
— Тази, която е на повърхността… Нали все още е там? — посочи с вилицата към тавана Артьом.
— Във Великата библиотека ходят само старейшините ни. И сталкери, които работят за брамините — отговори Данила.
— Нали те донасят книги отгоре? От Библиотеката? От Великата библиотека, исках да кажа — побърза да се поправи Артьом, виждайки, че домакинът отново се намръщи.
— Те, но по поръчка на старейшините на кастите. На нас самите не ни е по силите, затова се налага да използваме наемници — обясни неохотно браминът. — Според Завета ние би трябвало да правим това: да съхраняваме знанията и да ги предаваме на търсещите. Но за да предаваме тези знания, първо трябва да се сдобием с тях. А кой от нашите ще посмее да се качи там? — той с въздишка вдигна поглед нагоре.
— Заради радиацията ли? — кимна с разбиране Артьом.
— И заради нея също. Но най-вече заради библиотекарите — отговори Данила с приглушен глас.
— Но нима вие не сте библиотекарите? Или потомци на библиотекарите? Така са ми разказвали.
— Знаеш ли, нека да не говорим за това. И изобщо, нека някой друг да ти разкаже. Аз не обичам особено много тази тема.
Данила започна да събира масата, а след това, след кратък размисъл, отмести част от книгите на един от рафтовете встрани и между томовете, наредени на задния ред, се показа празно място, в което проблясваше тумбеста бутилка домашна ракия. Сред съдовете се намериха и фасетирани чаши.
След известно време Артьом, възхитено оглеждащ полиците, реши да наруши мълчанието.
— Виж ти, колко много книги имаш — каза той. — Ние във ВДНХ сигурно нямаме толкова в цялата библиотека. Аз съм препрочел отдавна всичко там. При нас рядко идва нещо хубаво, освен когато вторият ми баща не ми донесе нещо стойностно, а пътуващите търговци постоянно мъкнат разни боклуци, всякакви криминалета. При това половината неща не се разбират. Аз и заради това си мечтаех да попадна в Полиса — заради Великата библиотека. Просто не мога да си представя колко книги трябва да има там, горе, щом заради тях са построили такова грамадно здание — той кимна към рисунката над масата.
Очите и на двамата вече блестяха. Данила, поласкан от думите на Артьом, се наведе над масата и изрече със сериозен тон:
— Та те нямат никакво значение, всичките тези книги. И не са строили Великата библиотека за тях. И не тях съхраняват там.
Артьом го погледна смаяно. Браминът отвори уста, за да продължи, но изведнъж стана от стола си, приближи се към вратата, открехна я и се заслуша. После я притвори тихичко, седна на мястото си и продължи шепнешком:
— Цялата Велика библиотека е строена заради една-единствена Книга. И само тя е скрита там. Останалите са били нужни само, за да я скрият. И всъщност именно нея я търсят. И нея я пазят — добави той и потрепери.
— И каква е тази книга? — попита Артьом, също шепнешком.
— Древен дебел том. Върху антрацитночерни страници със златни букви там е написана цялата история. До края.
— А защо я търсят? — прошепна Артьом.
— Нима не разбираш? — поклати глава браминът. — До края, до самия край. А той още не наближава… И който притежава това знание…
Зад пердето изведнъж се мярна полупрозрачна сянка и Артьом, макар и да гледаше Данила в очите, успя да я забележи и да му даде знак. Браминът прекъсна разказа си по средата на думата и се хвърли към вратата. Артьом го последва.
На платформата нямаше никой, само от прохода се чуваха отдалечаващи се крачки. Охраната спеше спокойно на столовете си от двете страни на ескалатора.
Когато се върнаха в стаята, Артьом очакваше, че браминът ще продължи разказа си, но Данила бе поизтрезнял и само навъсено поклати глава.
— Не бива да разказваме това — отсече той. — Това е онази част от Завета, която е за посветените. Напитката ми развърза езика — намръщи се той с досада. — Не си и помисляй да разказваш на някого какво си чул. Ако някой научи, че знаеш за Книгата, ще си имаш много ядове. И аз заедно с теб.
В този момент Артьом разбра защо се изпотиха дланите му в момента, в който браминът му спомена за Книгата. Спомни си.
— Тези книги са няколко, нали? — попита той със свито сърце.
Данила го погледна напрегнато в очите.
— Какво имаш предвид?
— „Страхувай се от истината, скрита в древните томове, където думите са изобразени със злато и хартията отровночерна не гори“… — изрече той, а пред очите му, сред мътна мараня, стоеше безизразното
