другите ще пострадат.
Затова Артьом стоеше на мястото си, макар и да му се искаше да се обърне, и засега разглеждаше монумента, основата на който бе обрасла с мъх. Статуята изобразяваше седнал в дълбоко кресло мрачен старец, облегнал се на лактите си. От нащърбените бронзови очни ябълки върху гърдите бавно капеше нещо гъсто — изглеждаше, че паметникът плаче.
Не беше поносимо да се гледа дълго в тази посока. Затова Артьом мина от другата страна на статуята и погледна внимателно към вратите. Всичко беше спокойно, цареше пълна тишина и само едва-едва полъхваше ветрецът, носещ се между оголените скелети на сградите. Отрядът бе тръгнал доста отдавна, но не бяха взели Артьом със себе си. Наредиха му да остане на стража, а ако се наложи — да слезе до станцията и да предупреди за случилото се.
Времето течеше бавно и той го измерваше с крачките, които правеше около основата на паметника: една, две, три…
Случи се, когато стигна до петстотин — отзад, откъм гърба му, се разнесе тропот и ръмжене; оттам, накъдето не биваше да поглежда. Имаше нещо наблизо, и то можеше да се нахвърли върху Артьом във всеки момент. Той застина, вслушвайки се, после се хвърли на земята и се притисна към постамента, приготвил автомата за стрелба.
Сега то беше съвсем наблизо, очевидно — от другата страна на паметника. Артьом чуваше ясно хрипливото му животинско дишане; то заобикаляше постамента и бавно се приближаваше към него. Той се опита да преодолее треперенето на ръцете си и да държи под прицел мястото, откъдето щеше да се появи то.
Но дишането и звуците от крачките неочаквано започнаха да се отдалечават. А когато Артьом надникна иззад статуята, за да се възползва от случая и да повали неизвестния противник с откос в гърба, той незабавно забрави и за него, и за всичко останало.
Петолъчката на кремълската кула се виждаше ясно дори оттук. Самата кула оставаше само мътен силует в неравномерната светлина на подалата се иззад облаците луна, но петолъчката се открояваше ясно на фона й, тя привличаше към себе си вниманието на всеки гледащ я по напълно разбираема причина. Тя сияеше. Не вярвайки на очите си, Артьом вдигна полевия бинокъл.
Петолъчката пламтеше с неистово яркочервен цвят и осветяваше няколко метра от пространството около себе си, а когато се вгледа по-добре, забеляза, че това осветяване е неравномерно. В гигантския рубин сякаш беше заточена буря — той се озаряваше от отблясъци, в него нещо се изливаше, бучеше, лумваше… Зрелището се оказа смайваща, невъзможна за този свят красота, но от такова разстояние се виждаше прекалено лошо. Трябваше да се приближи.
Артьом метна автомата на рамо, бързо се спусна по стълбите, претича през напукалия се асфалт на улицата и спря чак на ъгъла, откъдето се виждаше вече цялата кремълска стена… и кулите. На всяка от тях сияеше червена петолъчка. Той отново вдигна бинокъла. Петолъчките продължаваха да пламтят със същата неравномерна светлина, искаше му се да ги гледа вечно.
Артьом се съсредоточи върху най-близката от тях и се залюбува на фантастичните й преливания, докато изведнъж не му се стори, че различава очертанията на нещо, което се движи вътре, под повърхността на кристалите.
За да различи по-добре странните контури, му се наложи да се приближи още. Забравил за всички опасности, той се спря насред откритото пространство и вече не сваляше бинокъла, стараейки се да разбере какво му се е удало да види.
Демоните повелители, спомни си най-накрая. Маршалите на армиите от бесове, призовани да защитават съветската държава. Страната, а и целият свят вече са се разпаднали на парчета, но пентаграмите на кремълските кули са си останали недокоснати: властниците, сключили договор с демоните, отдавна бяха мъртви и нямаше кой да им върне свободата… Няма кой ли? А той?
Трябва да намери врата, помисли си. Трябва да намери вход…
— Ставай, скоро трябва да тръгваш! — разтърсваше го Данила.
Артьом се прозина и разтърка очи. Току-що беше сънувал нещо невероятно интересно, но сънят моментално бе отлетял и не му се удаваше да си спомни какво е видял. На станцията вече се бе включило пълното осветление и се чуваше как чистачките, весело ругаейки се, метат платформата.
Той си сложи тъмните очила и отиде да се мие, преметнал през рамо не особено чиста релефна кърпа, която му бе връчил домакинът. Тоалетните се намираха от същата страна, от която беше и бронзовото пано, и опашката не бе малка. Артьом се нареди и все още прозявайки се, се опита да си припомни поне част от образите, които бе видял в съня си.
Опашката кой знае защо спря да се придвижва напред, а хората, застанали в нея, оживено зашепнаха. Опитвайки се да разбере каква е работата, Артьом се огледа. Всички погледи бяха насочени към желязната врата. Сега тя беше отворена и на прага й стоеше висок човек, при вида на когото Артьом забрави защо се намира тук.
Сталкер.
Именно така си ги бе представял — по разказите на втория си баща и историите, разправяли от пътуващите търговци. Изцапан и на места прогорен защитен костюм, дълга тежка бронежилетка, извънредно широки рамене, на дясното рамо — небрежно наметната огромна ръчна картечница, от лявото се спускаше проблясваща лента с патрони. Груби кубинки, мушнати в тях панталони, на гърба — огромна брезентова раница.
Сталкерът свали кръглия си шлем, от онези, използвани от някогашните спецчасти, смъкна гумената маска на противогаза, показвайки руменото си, мокро лице, и започна да разговаря за нещо с командира на поста. Вече не беше млад — Артьом видя сива набола брада по бузите и брадичката му и сребристи нишки в късите черни коси. Но от него лъхаше сила, увереност в себе си, той бе корав, спретнат и сякаш дори тук, на тихата и светла станция, беше готов във всеки момент да посрещне опасността и да не й позволи да го завари неподготвен.
Сега единствено Артьом разглеждаше безцеремонно пришълеца, а останалите хора, наредили се на опашката, отначало го запобутваха, карайки го да се придвижва напред, а после направо започнаха да го задминават.
— Артьом, защо се бавиш толкова? Виж, ще закъснееш! — приближи се Данила.
Когато чу името му, сталкерът се обърна към Артьом, огледа го внимателно и изведнъж направи широка крачка към него.
— От ВДНХ си, нали? — попита той с дълбок звучен глас.
Артьом кимна безмълвно и усети как коленете му се разтреперват.
— И търсиш Мелник? — продължи онзи.
Артьом кимна още веднъж.
— Аз съм Мелник. Имаш ли нещо за мен? — сталкерът погледна Артьом в очите.
Артьом побърза да напипа върху шията си верижката с гилзата, с която сега му беше някак странно да се раздели, сякаш му е талисман, и я подаде на сталкера.
Онзи свали кожените си ръкавици, махна капачето и небрежно изтръска нещо от капсулата върху дланта си. Малко късче хартия. Бележка.
— Ела с мен. Извинявай, че не можех вчера — позвъниха, когато вече тръгвахме нагоре.
След като набързо се прости с Данила и му благодари, Артьом се забърза след Мелник по ескалатора, водещ към прехода за „Арбатска“.
— Няма ли никакви вести от Хънтър? — попита плахо той, като едва успяваше да се придържа към темпото на широко крачещия сталкер.
— Абсолютно нищо не се чува за него. Страхувам се, че сега ще се наложи да питаме вашите черни за Хънтър — отвърна Мелник и погледна през рамо Артьом. — Затова пък новините от ВДНХ дори са прекалено много.
Артьом усети как сърцето му се разтуптява.
— Какви? — той се постара да скрие вълнението си.
— Не са много добри — отговори сухо сталкерът. — Черните отново са преминали в настъпление. Преди седмица е имало тежка битка. Петима души са загинали. А черните там, изглежда, стават все повече и повече. Хората започват да бягат от вашата станция. Говори се, че не могат да издържат ужаса. Така че
