се е превърнал животът ти. Мисля, че съдбата не идва току-така, трябва сам да я намериш и ако събитията в живота ти се съберат и започнат да се подреждат в сюжет, те могат да те отведат страшно далеч… Най- интересното е, че самият човек може и да не подозира какво се случва с него или да си представя случващото се по коренно грешен начин, опитвайки се да систематизира събитията в съответствие със своя мироглед. Но съдбата си има своя логика.
Тази странна теория, сторила се първоначално на Артьом пълна безсмислица, изведнъж го накара да погледне под друг ъгъл всичко, което се бе случило с него от самото начало, когато се съгласи на предложението на Хънтър да отиде в Полиса.
Сега всичките му приключения, всичките му странствания, до момента струващи му се по-скоро безуспешни, отчаяни опити да се добере до целта на своя поход, към която той се стремеше отвсякъде, където го отведат събитията и която го привличаше като магнит, макар и самият той вече почти да не осъзнаваше защо му е необходимо това, започваха да му изглеждат като сложно организирана система, образуваща заплетена, но добре обмислена конструкция.
Та нали ако се смята съгласието на Артьом с предложението на Ловеца за първа стъпка по пътя, за който говореше Сергей Андреевич, то всички последвали събития — и експедицията на „Рижка“, и това, че на „Рижка“ Бърбъна се залепи за него и Артьом не го отбягна, и това, че Хан излезе да посрещне Артьом, макар че можеше да си остане на „Сухаревска“ — бяха следващи стъпки… Макар че последното можеше да се обясни и по друг начин — във всеки случай самият Хан бе изложил съвсем други причини за своите действия. После Артьом попада в плен при фашистите на „Тверска“; трябва да го обесят, но по малко вероятно стечение на обстоятелствата интернационалната бригада решава да нанесе удар по „Тверска“ именно в този ден. Ако революционерите се бяха появили ден по-рано или ден по-късно, гибелта на Артьом би била неминуема, но тогава би се прекъснал походът му.
Можеше ли наистина упорството, с което той продължаваше пътя си, да влияе на по-нататъшните събития? Нима решимостта, озлоблението, отчаянието, които го принуждаваха да прави всяка следваща крачка, можеха по неведом начин да формират действителността, сплитайки от безпорядъчна съвкупност от произшествия, нечии постъпки и мисли една стройна система, превръщаща обикновения живот в сюжет, както се беше изразил Сергей Андреевич?
На пръв поглед не можеше да се случи нищо такова. Но ако се замисли човек… Как иначе да се обясни срещата с Марк, предложил на Артьом единствения възможен начин да се проникне на територията на Ханза? И главното, най-главното: докато се беше примирил с участта си, чистейки нужниците, съдбата му, изглежда, се бе отказала от него, но когато той, дори без да се опитва да осмисли действията си, пое пак по пътя си, се случи невъзможното: стражът, който просто беше длъжен да стои на поста си, изчезна някъде и нямаше никакво преследване. Значи когато се бе върнал от кривналата встрани пътечка обратно на пътя си, постъпвайки в съответствие със сюжетния рисунък на своя живот, това вече би могло да предизвика сериозни изкривявания на реалността и да направи така, че главната линия на съдбата на Артьом да може да се развива безпрепятствено и по-нататък?
В такъв случай това трябва да означава, че когато отстъпва от целта си, от пътя си, съдбата му веднага се отрича от него и нейният невидим щит, предпазващ сега Артьом от гибел, веднага се пръсва на парчета, а пътеводната нишка, по която сега стъпва внимателно, се скъсва и той остава насаме с бушуващата действителност, побесняла от дръзкото му посегателство върху хаотичната същност на битието… Може би този, който веднъж е опитал да излъже съдбата, на когото му е стигнало лекомислието да продължи да упорства дори след като зловещите облаци са се сгъстили над главата му, не може току-така да свърне от пътя? Дори и да успее, от този момент нататък животът му ще се превърне в нещо абсолютно обикновено, скучно, и никога вече в него няма да се случи нищо необичайно, вълшебно, необяснимо, защото сюжетът ще бъде прекъснат, а героят — зачеркнат…
Означава ли това, че Артьом просто няма право, а и вече няма как да отстъпи от пътя си? Това ли е съдбата? Съдбата, в която той не вярваше? И не вярваше само затова, защото не умееше да възприеме по правилен начин случващото се с него, не умееше да чете знаците, срещащи се по пътя му и продължаваше наивно да смята, че точещият се към далечния хоризонт, специално прекаран заради него път е част от плетеница от изоставени пътеки, разпръскващи се в различни посоки?
Излизаше, че той върви по своя път и събитията от неговия живот са образували строен сюжет, имащ власт над човешката воля и разум — така че враговете му да бъдат заслепявани, а приятелите му да имат прозрения, чрез които да му се притекат навреме на помощ. Сюжет, управляващ реалността така, че неоспоримите закони на вероятностите могат послушно, като пластилин, да променят формата си под усилващия се натиск на невидимата длан, движеща го по шахматната дъска на живота… И ако нещата наистина стояха така, от само себе си отпадаше въпросът, на който по-рано можеше да отговори само с навъсено мълчание и стиснати зъби: за какво е всичко това? Сега мъжеството, с което той признаваше на самия себе си и упорито твърдеше на другите, че няма никакво провидение или висш промисъл, че на света няма никакви закони и никаква справедливост, се оказваше ненужно, защото промисълът започваше да се разпознава… Не искаше да се съпротивлява на тази мисъл, тя беше прекалено съблазнителна, за да се отвърне от нея със същата твърдоглава упоритост, с която бе отхвърлял обясненията, предлагани от религиите и идеологиите.
Всичко това в съвкупност означаваше едно-единствено нещо.
— Аз не мога да остана повече тук — произнесе отчетливо Артьом и се надигна, усещайки как нова, бушуваща сила изпълва мускулите му. — Не мога да остана повече тук — повтори той, вслушвайки се в собствения си глас. — Трябва да тръгвам. Трябва.
Без да се обърне повече нито веднъж, забравил за всички страхове, преследвали го по пътя му към този огън, той скочи на линията и тръгна напред, в тъмнината. Съмненията го напуснаха, заменени от съвършено спокойствие и увереност, че най-накрая прави всичко като трябва. Сякаш, отклонен от курса, той все пак бе успял да стъпи върху правите, блестящи релси на своята съдба. Траверсите, по които сега стъпваше, сякаш сами се носеха назад, не изискваха от него никакви усилия. След миг той съвсем изчезна в мъглата.
— Красива теория, нали? — каза Сергей Андреевич и пое от дима.
— Човек може да си помисли, че ти самият вярваш в нея… — отговори заядливо Евгений Дмитриевич, докато почесваше котката зад ухото.
Глава 12
Полисът
Оставаше само един тунел. Само един тунел и дадената от Хънтър цел, към което Артьом вървеше упорито и отчаяно, щеше да бъде достигната. Два, може би три километра по сухия и тих участък и щеше да е на мястото. В главата на Артьом цареше почти същата тътнеща пустота като в тунела и той вече не си задаваше въпроси. Още четирийсет минути и щеше да пристигне. Четирийсет минути и походът е завършен.
Той дори не си даваше сметка, че крачи в пълен мрак. Краката му продължаваха да отброяват траверсите, без да бъркат. Сякаш бе забравил за всички заплашващи го опасности, за това, че е невъоръжен, че е облечен в чудата сектантска роба, и най-сетне за това, че не е чувал нищо нито за този тунел, нито за опасностите, които очакват пътниците в него.
Убедеността, че докато следва пътя си, не го заплашва нищо, изпълваше съзнанието му. Къде се беше дянал уж неизбежният страх от тунелите? Къде бяха пропаднали умората и неверието?
Поради това, че в тунела беше толкова пусто, звуците от крачките се разнасяха напред и назад. Отразени от стените, те гърмяха, постепенно се отдалечаваха и преминаваха в шумолене, и отекваха след толкова време, че изглеждаше, че върви не само Артьом, но и някой друг. След известно време усещането стана толкова остро, че на Артьом му се прииска да се спре и да се вслуша: продължава ли ехото на стъпките му да живее свой собствен живот?
Няколко минути се бори с изкушението. Крачката му ставаше все по-бавна и тиха, а той се вслушваше дали това се отразява на гръмкостта на ехото. Най-накрая Артьом съвсем застина. Страхувайки се да си поеме дълбоко дъх, за да не му попречи шумът от влизащия в дробовете въздух да различи тихото шумолене в далечината, той стоеше в пълния мрак и чакаше.
Тишина.
Сега, когато престана да се движи, у него отново изчезна усещането за реалност на пространството.
