читалнята.
Онзи кимна. Притискайки се към стените, двамата започнаха бавно да се придвижват към огромното дървено крило на вратата. Артьом и Данила не изоставаха дори на крачка от тях. Пръв влезе вътре Мелник. Облегнал се с гръб на една от вратите и вдигнал автомата с цевта нагоре, той си пое дълбоко дъх, издиша и с рязко движение бутна крилото с рамо, като в същото време насочи дулото към зейналата черна пропаст на Главната читалня.
След секунда всички те бяха вътре. Читалнята се оказа помещение с неимоверни размери и с таван, губещ се на двайсетметрова височина. Както и във вестибюла, от тавана висяха тежки мазни лиани с цветя по себе си. Тази чудовищна поветица бе оплела стените на залата. От всяка страна имаше по шест гигантски прозорци, при това част от стъклата на някои от тях бяха оцелели. Но осветлението беше доста оскъдно: лунните лъчи трудно си пробиваха път през гъсто преплетените мазно проблясващи стебла.
Отляво и отдясно очевидно навремето бе имало редици от маси, зад които са седели читателите. Голяма част от тези мебели бяха разпръснати, някои бяха изгорени или счупени, но все още повече от десетина маси си стояха недокоснати: онези, които бяха по-близо до украсената с пано срещуположна стена, в самия център на която се издигаше едва различима в полумрака скулптура. Навсякъде бяха окачени пластмасови табелки с надпис: „Пазете тишина!“
Тишината тук беше съвсем различна от онази във вестибюла. Бе толкова плътна, че сякаш можеше да се докосне. Изглеждаше, че изпълва със себе си цялата тази циклопска зала и човек го хващаше страх да я наруши.
Обхождайки с фенерите пространството пред себе си, четиримата стояха така, докато най-накрая Мелник не обобщи:
— Вятърът навярно…
Но в същия миг Артьом забеляза сива сянка, която се мярна отпред между две изпотрошени маси и изчезна в мрака между книжните стелажи. Видя я и Мелник. Той долепи до очите си прибора за нощно виждане, вдигна автомата и предпазливо стъпвайки по обраслия с мъх под, започна да се приближава към тайния проход.
Десетия тръгна след него. Артьом и Данила също последваха сталкерите, макар и да им бяха направили знак да останат на мястото си: беше прекалено страшно да стоят сами до входа. При това Артьом не можа да се сдържи и огледа възхитено залата, все още запазила признаци за някогашното си величие. Това спаси живота не само на него самия, но и на останалите.
По целия периметър на височина няколко метра помещението беше заобиколено от галерии: тесни проходи, заградени с дървени перила. От тях можеше да се погледне през прозорците, а освен това в стената, до която бяха, и в срещуположната, от двете страни на старинното пано, имаше врати за служебните помещения. До галериите можеше да се достигне само по двойка стълби, спускащи се от двете страни към скулптурата на четящ човек, или точно по същите такива стълби, издигащи се нагоре от входа.
И именно по тези стълби, към които току-що бяха стояли с гръб, сега бавно и безшумно се спускаха надолу прегърбени сиви фигури. Бяха повече от десет — ненапълно разтворили се в сумрака твари, всяка от които би била висока колкото Артьом, ако не бе прегърбена на две, така че дългите предни лапи, поразително наподобяващи ръце, почти докосваха пода. Съществата се придвижваха на задните си лапи с клатушкане, но при това пристъпваха удивително ловко и безшумно. Отдалеч приличаха най-вече на горилите от учебника по биология, по който Сухия се беше опитвал да преподава на Артьом в детството му.
Всички тези наблюдения отнеха на Артьом не повече от секунда. Веднага щом лъчът на фенера му попадна върху една от прегърбените фигури и хвърли на стената зад нея ярка черна сянка, от всички страни се разнесе дяволско врещене и тварите, без повече да се опитват да се крият, се устремиха надолу.
— Библиотекари! — закрещя с всички сили Данила.
— Лягай! — нареди Мелник.
Артьом и Данила се хвърлиха на пода. Не се решиха да стрелят, помнейки предупреждението на сталкера, че изстрелите, както и всякакви други силни звуци привличат и раздразват библиотекарите. Колебанията им се разсеяха от хвърлилия се до тях Мелник, който пръв откри огън. Няколко създания с рев рухнаха долу, другите хукнаха стремително към тъмнината, но само за да се прокраднат по-близо: след няколко мига едно от чудовищата неочаквано изникна само на два метра от тях, направи дълъг скок и се опита да се вкопчи в гърлото на Десетия. Падайки на пода, той успя да изстреля кратък откос в тварта.
— Бягайте оттук! Връщайте се в кръглата стая и се опитайте да проникнете в хранилището! Браминът трябва да знае къде да ходите, тях на това ги учат! Ние ще останем тук, ще ви прикриваме и ще се опитаме да се измъкнем — нареди Мелник на Артьом и без повече да му обръща внимание, запълзя към партньора си.
Артьом направи знак на Данила и двамата, приведени към земята, хукнаха към изхода. Един от библиотекарите изскочи от мрака срещу тях, но веднага беше пометен от оловен вихър — сталкерите не изпускаха момчетата от поглед.
След като изскочиха от Главното читалище, Данила хукна обратно към вестибюла, откъдето бяха дошли. На Артьом за миг му хрумна мисълта, че спътникът му е толкова уплашен от библиотекарите, че се опитва да избяга. Но Данила не тичаше към стълбището, водещо към изхода. Подмина го и се понесе покрай оцелелите шкафчета от картотеката към противоположния край на вестибюла. Там помещението се стесняваше и завършваше с три двойки врати — отпред и от двете страни. Дясната водеше към стълбище, където цареше абсолютна тъмнина. Тук браминът най-накрая се спря да отдъхне. Артьом го настигна едва след няколко секунди — той изобщо не бе очаквал от спътника си такава пъргавост. Двамата застинаха и се заслушаха. От Главната читалня долитаха изстрели и викове, сражението продължаваше. Не беше ясно кой ще надделее в него и те не можеха да губят време, чакайки изхода му.
— А защо се връщаме? Защо отначало вървяхме в обратната посока? — попита Артьом, след като успокои дишането си.
— Не знам накъде ни водеха — сви рамене Данила. — Може би са смятали да минем по друг път. На нас старейшините са ни казвали само за един и той води към хранилището точно от тази страна на вестибюла. Сега се качваме един етаж нагоре по стълбите, после минаваме по един коридор, отново по стълби, след това през резервната картотека — и сме в хранилището.
Той насочи автомата към тъмнината и пристъпи върху стълбището. Артьом го последва, осветявайки пътя си с фенера.
Насред стълбите имаше асансьорна шахта, водеща три етажа нагоре и три етажа надолу. Беше очевидно, че някога е била остъклена — от чугунения скелет на места все още стърчаха остри стъклени отломки, матови от натрупалата се с десетилетията прах. Квадратният кладенец на шахтата бе заобиколен от изгнилите дървени стъпала на стълбището, покрити с натрошено стъкло, гилзи и засъхнали купчини от неизвестно чии изпражнения. Нямаше и помен от перила и на Артьом му се наложи да се придържа към стената и да гледа внимателно под краката си, за да не се подхлъзне и да падне в отвора.
Изкачиха се един етаж нагоре и се озоваха в малка квадратна стая. От нея също имаше три изхода и Артьом започна да си дава сметка, че без водач едва ли би могъл да се измъкне от този лабиринт. Лявата врата водеше към широк тъмен коридор, до чийто край лъчът на фенера не достигаше. Дясната беше затворена и кой знае защо — закована с дъски, сложени на кръст, а на стената до нея бе написано със сажди: „Не отваряй! Смъртоносна опасност!“
Данила поведе Артьом след себе през средната врата, в отдалечаващ се под ъгъл проход, след който се показа още един коридор, по-тесен и пълен с нови врати. През него браминът вече не вървеше толкова бързо, спираше често и се заслушваше. Подът тук беше с паркет, а върху боядисаните в жълто стени, както и навсякъде в Библиотеката, висяха зловещи табелки: „Пазете тишина!“. През вратите, които бяха отворени, се виждаха стаи и опустошени работни кабинети. През затворените врати понякога долиташе шумолене, а веднъж на Артьом му се стори, че чува стъпки.
После, както и предполагаше Данила, отдясно се появи изход към ново стълбище. В сравнение с тъмнината на залите тук беше достатъчно светло — на всяка стълбищна площадка имаше прозорци. През прозорците на тяхната площадка, от височината на петия етаж, се виждаха дворът, някакви стопански постройки и обгорели скелети на разни технически устройства. Но на Артьом не му се удаде да гледа двора
